Атанас Димитров – АтаДим
Доц. д-р Иво Янев е преподавател по Пастирско богословие в Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ в катедра “Практическо богословие”. На книжния пазар излезе новата му книга “Грижа за страдащата душа (Пастирски грижи за хората с психични заболявания и душевни разстройства)“, която е първата по рода си книга на български език в областта на Пастирската (Духовно-ориентираната) психология и психотерапия.
Като християни трябва да познаваме и реално да приемаме в живота ни тайнствата на Църквата. Едно от най-важните тайнства, водещи до духовно усъвършенстване е Изповедта. Ако разгледаме накратко изповедната традиция на Църквата, виждаме, че тя е свързана с двата различни модела, две различни концепции на изповедта. В зависимост от това, къде поставяме основния акцент в анализа на изповедта, могат да се използват различни един от друг подходи. Първият модел – това е образ на съдебната зала, той може да се нарече юридически, правов. В този модел Христос е Съдия и грехът се разглежда като нарушение на закона. Според този модел на човек му е нужно отпускане на греховете, за да може да очисти чувството си на вина. Този подход се основава на думите на Христос, отправени към апостолите: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Йоан 20:23).
Вторият модел е образът на болница, него можем да наречем лекарски или терапевтичен. Христос тук е като лекар и целител, а грехът се разглежда като духовна болест. В този модел епитимията се разглежда като лекарство, което носи възстановяване на целостта. Този подход може да бъде свързан с учението на св. ап. Яков, който казва: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят.” (Як. 5: 14-15). Православната църква приема светоотеческия модел за духовната лечебница, при която пастирът е терапевт, който възстановява връзката на човека с Църквата Христова, с енорийската и евхаристийна общност, и разбира се със самия Спасител.
Трите основни етапа при изповедта на греховете – себеизпитване, себепознание и себеобвинение, имат голямо значение сред всички християни. Изпитването на собствената съвест е първият момент в нашата метаноя (промяна, преобръщане). Вярващият изследва дълбините на неговото нравствено същество, за да види и премахне намиращите се в тях недостатъци и пороци, като това ни дава сили и опит да се предпазваме от тях през по-нататъшните тежки и опасни моменти от живота ни, т.е. има за предмет греха и греховете у нас.
Във втория етап – себепознанието, вярващият прави опит да опознае самия себе си, своята душа и съвест, да види своите грешни постъпки и мисли и по този начин да ги опознае, разбира се с помощта и съветите на пастира. Това е особено важно, защото човек рядко познава добре себе си. Често подмамени от самолюбието си, се опитваме да лъжем собственото си сърце.
Третият момент – себеобвинението, е особено душевно състояние при покаянието и изповедта; обикновено то е предшествано от възбуда на съвестта, която се появява преди да се извърши замисленото действие, а след това се преобразува като угризение на съвестта, като в основата на това угризение лежи чувството на вина, разбира се в неговия позитивен оттенък. Това чувство на вина, като психологичен акт, е реакция на човешката душа, която по принцип е склонна да извършва добро.
Изповедта като покайно признаване на вината заради опрощаване на греховете съдържа четири основни елемента:
– осъзнаване на греховете си;
– искрено покаяние;
– пълно изповядване на греха;
– твърдо обещание пред Бога и пред себе си, че грехът няма да се поднови.
Първият момент е особено важен – това е осъзнаване на греховете си, като това е първата и най-голямата пречка пред изповедта, било при вярващия човек в рамките на църковното тайнство, било в рамките на изповедта на вярващия или невярващия човек пред родителите, брачния партньор и др.
Св. ап. Павел пише за помощта от страна на нашата съвест: „Защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе си са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават“ (Рим. 2:14–15). И след като дори на езичниците е дадено по рождение начатъците на съвестта, които трябва да им посочат злите дела, извършени спрямо другите или себе си, то християнството показва и начина за това как човек най-добре да се освободи от угризенията на съвестта. Тук е мястото на искреното покаяние.
Третият елемент в изповедта говори за пълно изповядване на греха. Когато забележим своите грешки или грехове и усетим искрено желание за покаяние, трябва да намерим изповедник, пред когото, колкото се може по-искрено, да изповядаме греховете си и да се покаем. Като се изповядваме при нашия духовник, освободени от страха, срама и недоверието към него, все по-добре и по-вярно ще започнем да откриваме и онези тъмни страни на нашата природа, които почиват в несъзнаваното и, които нашето слабичко Аз дълго време не успява да извади на светлина.
Четвъртият и последен елемент на изповедта е твърдото обещание пред Бога и пред себе си да не повтаряме греха. Опитният духовник, който сам е минал по пътя на изкушенията и изповедите, може и при тези обстоятелства да помогне много на християнина в своето духовно обгрижване.
Тайнството Изповед – Покаяние е основно от т.нар. терапевтични тайнства в Църквата. То е тайнство, което подкрепя стремежа на вярващия да се усъвършенства и да върви по стъпките на Спасителя. За съжаление някои съвременни християни възприемат Изповедта като някакво „химическо чистене“ на душата – аз мога да греша, просто трябва да отида при моя изповедник и той със силата, дадена му от Христос и Църквата, ще ми опрости сторените грехове. Да, ние сме грешни и слаби човешки същества, но Църквата в цялото си богословие, изразено в богослужението и словата на св. Отци, ни подтиква с Христовите думи, отправени към блудницата, която евреите искали да убият, но която Христос спасил и накрая й казал: „Иди си и недей вече греши.“ (Йоан 8:11).
