Маргарита Генчева
Към чуждите страдания трябва да се отнасяме внимателно.
Нищо не наранява човека, страдащ от физическа или душевна болка, по-силно от баналностите, заменящи искреното съчувствие.
„Вярвайте, и Бог ще ви излекува“, „Бог взе вашето дете, защото там ще му е добре“, „Сигурно сте съгрешили, щом Бог ви наказва така“, „Потърпете, постепенно тази болка ще премине“, „Какво да се прави, всички ще умрем“… – има цял ред баналности, които произнасяме, когато нямаме какво да кажем.
Болката, която можем да причиняваме с такива думи, понякога може да бъде дори по-силна от тази, която човекът е изпитвал преди това.
Една жена, родила дете с увреждания, ми разказа колко много са я ранили думите на свещеника, към когото се обърнала със своето нещастие.
„Това ти е от Бога за греховете!“, – отговорил ѝ той безапелационно.
Дори няколко години по-късно, разказвайки за това, тя не можеше да сдържи сълзите си.
Повечето от тези фрази налагат на човека допълнително чувство за вина, вместо да го излекуват от мъката или да го подкрепят и да му дадат сили да понесе болката.
Колко е несъвместимо с това, което правеше Христос!
На вдовицата, ридаеща над умрелия си син, Той не казва колко хубаво ще му бъде на онзи свят, а възкресява умрелия.
Той изцелява слепородения, а не упреква родителите му, че вероятно са съгрешили тежко.
Той плаче заедно със сестрите на Лазар, вместо да уверява, че тази болка ще мине и въобще „всички ще умрем“.
Той уважава нашата болка: признава, че тя е основателна и заслужава съчувствие тук и сега.
Понякога да споделиш болката (да плачеш с плачещия) е единствената възможност да помогнеш на този, който страда.
Всъщност Христос става Човек, за да сподели нашите страдания заедно с нас – да ги вземе върху Себе си и да ни излекува.
„Бог не дава на човека повече, отколкото той може да понесе“ – тези думи, превърнали се в „благочестив“ шаблон, звучат напълно безсмислено и безпощадно, когато се прилагат към чуждото страдание и болка.
„Има болка, която е невъзможно да се понесе“, – признал един кардинал, боледуващ от тежка форма на рак. И това е вярно не само по отношение на физическата болка.
Скръбта и страданието могат да надхвърлят всякакви човешки сили. И не само човешки.
„Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил!?“ – какво друго, освен крайна степен на отчаяние и безнадеждност, звучат в тези думи на Христос?
Той не може да изтърпи тези страдания, на които се е подложил по волята на Отца. Една мисъл за тях го кара да се ужасява по време на молитвата в Гетсиманската градина, така че потта от лицето Му капе на земята като кръв.
Под тежестта на Своя кръст Той пада на земята. Несъмнено, има нещо символично в това, че кръста Му носи друг. В Своята човешка слабост Иисус не се различава от нас.
Откъде тогава се е появила тази странна фраза в нашия християнски лексикон?
Тя е дошла при нас от Първото послание до коринтяни (10:13):
„Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите“.
Но ако не изваждаме тази фраза от контекста, е напълно очевидно, че тук не става дума за страдания. Апостолът говори именно за изкушения в прекия смисъл на думата.
Коринт се е славил с идолопоклонство и блуд – това са изкушенията, които, според апостола, „са съразмерни с човешките сили“.
Тази глава на посланието започва с напомняне за това, как по време на странстването в пустинята, юдеите са паднали в греха на идолопоклонството. Това е едно от изкушенията, за които говори Павел. Той също споменава „похот към злото“ и „блудодейство“ – изкушенията на плътта.
„Който мисли, че стои, нека внимава да не падне“ (1 Кор. 10:12) – предупреждава коринтяните и веднага добавя, че Бог няма да им позволи „да бъдат изкушавани повече от силите им“.
„Коринтяните, смятащи себе си за твърди във вярата, не трябва да изпускат от поглед възможността да паднат в грехове,“ – коментира този откъс Александър Лопухин. – „Смисълът на това място е такъв: „ако паднете, няма да имате никакво извинение, защото изкушенията, които са ви постигали досега, въобще не са били непоносимо трудни; що се отнася до ‘бъдещите’ изкушения, Бог може да ви даде сила да ги понесете“.
Подчертавайки, че при всяко изкушение Бог „ще даде и изход, за да може да го понесете“, апостолът веднага добавя:
„И така, възлюбени мои, бягайте от идолослужението“.
По този начин той разделя плътските изкушения, с които Бог може да изпита човека (но не свръх неговите сили), и служението на идоли, в което човек се въвлича по своя воля.
Но тук не става дума нито за скръб, нито за страдания. Те могат да бъдат непоносими. Самият Павел пише във Второто послание до коринтяните:
„Изпитанията, които ни се случиха в Азия, толкова превъзхождаха нашите сили, че изгубихме надежда да останем живи“ (2 Кор. 1:8).
Болката, страданията и скръбта не само могат да бъдат непоносими, те могат напълно да ни съкрушат.
Те, по принцип, са противоестествени и нарушават Божията воля за човека. Не за страдания сме създадени от Бога и Той не ни изпраща страдания.
Те са влезли в света заедно с греха и смъртта. И Христос дойде в този свят, за да ни освободи със Своите страдания от греха, от смъртта и от страданията. Няма място за болката и скръбта в Неговото Небесно Царство.
Те са били непоносими за Христос по време на Неговия земен живот, могат да бъдат непоносими и за нас. Това трябва да помним, когато се сблъскваме с чуждото страдание и скръб.
Някой ден ти сам може да се окажеш на мястото на страдащия човек. Какви думи и постъпки би очаквал от другите хора?
Призвани сме да не утежняваме чуждото страдание с небрежни думи, а да приемем чуждата болка и да я понесем като своя.
—————
Източник: Блог на Йоан Бурдин (тук)
