Християнство.бг
Трети въпрос от „40 въпроси за Библията“ на Андрей Десницки
И така, Новият Завет на практика при всички християни съдържа едни и същи 27 книги, но що се отнася до Стария Завет, тук няма пълно единомислие. Руската православна църква (а също така и Българската православна църква, бел. прев.) признава 50 книги, а също толкова например (с малки разлики) изчисляват и другите православни и католици. Но протестантите признават за библейски само тези 39 книги, които са влезли в иудейския канон; може да се каже, че те просто го заимстват. Но защо се е случила такава ситуация с католиците и православните?
Прието е да се смята, че всички най-важни решения са се приемали на църковните събори. Във връзка с библейския канон, обикновено се споменават Лаодикийския събор на Изток (около 360 г.) и Третият Картагенски на Запад (397 г.). Но в действителност деянията на тези събори са далеч от окончателното разрешаване на всички въпроси. Така постановленията на Лаодикийския събор са достигнали до нас в няколко списъка. Едни от тях съдържат в 60-тото най-последно правило със списъка на библейските книги; а други завършват с 59-тото правило. Това дало повод за съмнение в истинността на 60-тото правило, което изчислява книгите, „които трябва да се четат“ – кратък списък на книгите на Стария Завет с добавката на книгите Варух и Послание на Йеремия, и 26 книги на Новия Завет, но без Откровението. 47-мо правило на Третия Картагенски събор изисква „освен каноническите Писания, нищо друго да не се чете в Църквата под името на Божествени Писания“ и изчислява познатият ни пълен списък на Стария Завет и 27 книги на Новия.
Много дълго време това разногласие на никого не пречело. Когато през 691 г.-692 г., на Трулския събор епископите се заели със събирането и кодифицирането на предишните събори, те потвърдили авторитета и на Лаодикийския и на Картагенския поместен събор, но не показали какъв списък на книги е необходимо да се следва. Но освен на тези два събора, те се позовават и на текст под заглавието „Апостолски постановления“. В тяхното 85-то (също последно) правило, се привежда списъкът с каноническите книги, при което Новият Завет там е представен без Откровението, но с двете послания на Климент Римски. Възниква чувството, че точният състав на Библията Отците са разгледали далеч не в първия път и дори не особено са се стараели да отклонят явните разминавания: просто не е имало особена практическа нужда от подобен канон.
Правилата на Лаодикийския и Картегенския събори, не привеждат никаква граница между истинските и еретическите книги, а всички само определят какви книги могат да се четат в Църквата в качеството на Писание. Ако в една църква се чете Откровението на Йоан Богослов, а в друга не, в това разминаване няма нищо страшно, при условие, че мястото на тази книга не е заемало някакво еретическо съчинение. Ожесточените спорове са се разгорели на Запад вече в епохата на Реформацията и са се отнасяли само до Стария Завет. Впрочем, това са били спорове не само за точния състав на библейския канон, но и за неговия смисъл. Протестантите са говорили при това за изключителния авторитет на Писанието, принципно отличаващ се от останалите книги. Ако е така, тогава въпросът за това, какво влиза, а какво не влиза в Писанието, става действително от жизнено значение.
Например католическите богослови, поддържайки идеята за чистилището (и въобще идеите, че земната Църква може да повлияе на следсмъртната участ на нейните членове), са посочвали разказа от 2-рата Макавейска книга (2 Макавеи 12:39-45) за принасянето на очистителна жертва от Иуда Макавей за умрелите му събратя. За католиците тази книга влиза в състава на Писанието, а следователно, молитвата за умрелите се предписва от Библията. Но от гледна точка на протестантите тази книга не е библейска, и дори ако тя сама по себе си е хубава и интересна, то твърденията на нейния автор нямат вероучителен авторитет.
Православният свят не познавал толкова мащабни и принципни спорове по повод на книгите на Товит, Иудит и т.н. В резултат, се получила такава ситуация, при която православните, следвайки Лаодикийския събор, признават за канонични същите книги, които и протестантите, но включват в своите издания на Библията и неканоническите книги, подобно на католиците. По такъв начин библейският канон се оказва по-малък от самата Библия!
Това може да изглежда странно само в контекста на западната Реформация, но не и на Изток, където не са поставили за задача отделянето на Писанието от Преданието. Православните богослови понякога ги изобразяват във вид на концентрични кръгове: в самият център се намира Евангелието, по-нататък са другите библейски книги (ясно е, че Посланията на апостол Павел са по-важни отколкото Левитяните), после-определенията на Вселенските събори, творенията на Отците и други елементи на Преданието. Вече не е толкова важно къде завършва Писанието и започва Преданието, къде да съотнесем книгите на Макавеите или Посланията на Климент Римски. Границите между истината и лъжата, между вярата и суеверието, между църковността и ереста са много по-важни от границите между Писанието и Преданието, които както и много други в Църквата, служат за свидетелство „един Дух и една мисъл“ (1 Кор. 1:10).
——–
Превод от руски език: Виктор Дора
Редакция: Ренета Трифонова
Източник: Андрей Десницки, „40 въпроса за Библията“ (Поредица “Основи на православието”), Москва, Дар, 2014.
