Веселина Кокудева*
Настоящият текст представлява кратък и стилизиран очерк, който опитва в бегъл щрих да открои синопсиса на един сложен и дълъг процес, засягащ трансформацията в схващането на тайнството на входа на Църквата – светото Кръщение – или по-правилно би било да кажем – светото Просвещение. Понеже тъкмо като просвещение се осмисля поначало това триединно тайнство на приемането в църковната общност, което впоследствие се осмисля като три отделни тайнства – Кръщение, Миропомазание и Евхаристия. В търсене на основните черти и типологията на този процес ще опитаме да изследваме тази промяна в два аспекта – еклисиологичен и мистериологичен – и в три нейни исторически фази, чиито образи можем да държим в ума си: реката, баптистерия и купела. Подобен опит, разбира се, е лишен от всяка претенция за изчерпателност и детайлност, но по-скоро цели да провокира интерес към осмислянето на разликите в баптизмалните практики на Изток и на Запад във връзка с по-дълбоките догматически разлики в схващанията за греха и спасението[1].
За да проследим схематично динамиката на промените в смисъла и начина на извършване на тайнството Кръщение, тук ще следваме едно условно троично разделение на Късната античност и Средновековието:
I. Раннохристиянски период на гонения I–IV в.
II. Византийският „златен век” от IV в. до иконоборската криза през VIII–IX в. с център Константинопол.
III. Епохата на Каролингите и възходът на папството след IX в. докъм XIII–XIV в. с център Рим.
Индивидуализация на Кръщението – от общностно към индивидуално (частно) дело
- Църквата на светиите
Синтезът на култова форма и същност – онази „мистична реалност” – заема централно място в Древната църква, що се отнася до Тайнството. За древния християнин „Кръщението е това, което символизира”[2], а именно смърт на стария човек и раждане на нова, просветена личност, чийто живот в Христа не може да бъде отнет чрез физическата смърт на мъченика, защото Христос „със смърт смъртта порази”. Неслучайно мистичната реалност на Кръщението, ос-мислена като „баня на възраждането”[3], се счита за равносилна на реалността на мъченическата смърт – „кръвното кръщение”. В периода на гоненията ново-покръстеният влиза не просто в нова религиозна общност. Кръщението, както и мъченическата смърт, са актове на свидетелство, че Господарят (Kyrios) вече е не друг, а Онзи, който победи смъртта. Това е радикален отказ от преклонение пред авторитетите на този свят, пред ограниченията на социалните обусловености, дори пред самата смърт. Животът в този свят става презрян: „Оставете ме да стана храна на зверовете. (…) Не искам повече да живея така, както хората живеят”[4].
Чрез епифаничния акт на отричане от злото (метаноя) и мистичната реалност на откъсване от онтологичната зависимост (причастност) към греха, новопокръстеният излиза от общността на прокудените от Рая. В Кръщението – „банята на спасението” и „повторно раждане” (св. Йоан Златоуст) личната воля съдейства на Божествената енергия за реализиране на едно ново Съ-Творение и „осиновление” (св. Василий Велики). Кръстеният човек влиза в реалността на Църквата – реалност земна и небесна – и по този начин става причастен на Божието царство, чийто предобраз е тя (Църквата). Тази реалност има нови закони:
– неприкосновената ценност на личността, призвана към святост – „народ избран, царствено свещенство, народ свят…” (срв. 1 Петр. 2:9)
– онтологично единство и равноценност при снемане на социо-културните различия – „Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте … няма вече ни юдеин, ни елин; няма роб, … няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (срв. Гал. 3:27-28);
– етическо освобождение на човека от земни грижи, равносилни на идолослужение – „събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви ” (Мат. 6:19-21); „не се грижете за утре…” (Мат. 6:34).
Вярата на Ранната църква се отличава със своя есхатологически патос. Тя е в очакване на Края – Второто пришествие на Спасителя, понеже знае, че времената са последни и всяко колебание е пагубно. Няма време за връщане назад, за отпадане, допустимо е само едно, т.нар. „второ” покаяние. Всеки кръстен е вече част от Народа Божи (laos), Църквата е на светиите, а светостта е нормата на новия живот на християнина. Светостта на новородения чрез Кръщението се разбира като „съзнание за цялостна принадлежност – с душа и тяло – на Христос, включване в Неговия живот”[5]. „Не мисли, че ти имаш нещо общо със земята, защото твоето тяло не е още възнесено на небето; твоята глава е там – на небесата”[6]. Характерно за този най-ранен период е кръщението в естествени води – реки, езера и морета – в течаща, „жива” вода, както е наречена в Дидахи ок. I–II в. В тази баптизмална практика ясно личи връзката с Христовото кръщение в река Йордан и силната христоцентричност на Ранната църква, изразена в изобразяване на Христовия живот върху живота на християнина. Потапянето във водата на Кръщението изразява смъртта и слизането на Христос в ада, а излизането от нея – раждане и Възкресение. 49-ото апостолско правило утвърждава дадената от Спасителя преди Възнесението Му формула на Кръщението: „В името на Отца и Сина и Святаго Духа…“ (Мат. 28:19), която се превръща в неизменен триадологичен печат за всеки член на Църквата и до днес. Кръщелната формула също отобразява Богоявлението при река Йордан и ознаменува откриването на триединния Бог за човека. Специалното преподаване на дара на Светия Дух се извършвало чрез възлагане на ръце от епископ, което първоначално било свързано с посвещаване в т.нар. функционално служение на презвитерите. Чрез възлагане на ръце и осеняване с кръстното знамение били приемани християните, преди да бъдат кръстени, а званието християнин предшествало званието оглашен. Пример за общностния характер на кръщението в този период е еднодневният подготвителен пост, задължителен както за кръщавания, така и за неговите близки или за цялата християнска община.
- Еклисията на Боговъплъщението
В епохата на св. Константин Велики Църквата се оказва в нова ситуация. Царството на кесаря дава на Църквата уникалната възможност да въплъти и реализира своето Царство тук, на земята, също както Божият Син се въплъти и живя сред човеците. Новата столица на империята – Константинопол, е призвана да стане икона на Небесния Йерусалим, а устройството на бързо разрастващата се Църква, чиито граници постепенно започват да съвпадат с границите на самата империя, търси своя „крайъгълен камък” – светата София, Премъдростта Божия. Кръщението, което до този момент е по-скоро акт на излизане от верноподаничеството на този свят и бунтовен отказ от реализиране на езическия идеал за спасение и земно щастие, сега се превръща в триумфален вход в лоното на едно Царство от вечността, слязло на земята ведно със своя сонм – Еклисията.
Това влизане е триумфално, но то неизменно минава през дъното на византийския баптистерий, което е дъното на смъртта, смъртта на грехопадналия човек. Църквата не допуска масовата еуфория от привилегированото положение на християнството да отмени закона на спасението – „със смърт смъртта умъртви”. В това дъно е изобразен Кръстът – често целият баптистерий е във формата на кръст – за да изобрази личното потапяне в бездната на смъртта заедно с Христовото слизане в ада, чието тридневно пребиваване там се спомня чрез трикратното потапяне на кръщавания. Излизането от водата е „новото раждане” на човек, свободен не само от товара на личната причастност към греха и смъртта, но и обърнал се към светотайнственото Просвещение. Просветеният верен става жива клетка от Тялото Христово, Църквата. Тази „органологична метафора” за членовете на Църквата „гарантира” целостта на огромната Богочовешка общност на верните, населяващи охристовената икумена на Римската империя. Друг гарант за устойчивост и таксономия в устройството и живота на Църквата след св. Константин е принципът на съборното богослужение, ведно с формирането на празничния календар. За този период е характерно съборното литургично извършване на масови кръщения на определени Господски празници – най-често в навечерието на Възкресение, на Богоявление и Петдесетница, за които катехумените се подготвят чрез преминаване през чина на оглашение. Кръщението на новите членове на Църквата изпълва празника с жив смисъл – Възкресението Христово по тайнствен начин отново се случва пред очите на Църквата и тя възкръсва за нов живот в „новорождението” на оглашените. Макар множеството да е голямо, тайнството се извършва с голямо внимание към личността на всеки. Според текстове на св. Кирил Йерусалимски самото приемане в числото на оглашените се извършвало с разрешение от епископа след известно изпитание и с поръчителството на верните, след което протичало под специален надзор и дисциплина. На Изток наричат оглашените „просвещаеми” или „кръщаеми”, а на Запад – „молещи” или „избрани”[7].
Спазвайки покайна дисциплина през светата Четиридесетница (Великия пост) и преди големите празници, те биват поучавани чрез предкръщелни беседи. Смята се, че „огласителните слова” на св. Кирил са тъкмо такива беседи. Над готвещите се за св. Кръщение се извършват заклинания и екзорсизми за изгонване на нечистите духове. Тази практика е белег за недвусмисленото църковно схващане за злото като субективна сила, която има своята власт над човека не по право, а поради немощта на повредената от греха човешка природа; злото се схваща като „паразит”, чиято власт онтологически е разрушена чрез Христовото Възкресение. Влизайки в общността на верните, кръстеният човек бива обезпечен в своята лична борба със злото не чрез свръхестественото придобиване на някакви нови лични качества или дарове, както по-късно започва да се мисли. Верният черпи сили за тази неравна битка от светотайнствения живот на цялото „свое” ново Тяло – Църквата – Глава на което е Сам Христос. Непосредствено след кръщението с вода се извършвало и Миропомазанието, запечатващо кръщавания с дара на Светия Дух –символ на огненото кръщение на Петдесетница. И досега е останала практиката на Велики четвъртък, когато в Православната църква се извършва т.нар. Велик маслосвет, да се пее „Блажен е оня, комуто беззаконията са простени…” (Пс. 31) с припев „Всички, които в Христа се кръстихте…” (Гал. 3:27). Това песнопение е остатък от практиката новопокръстените да бъдат въвеждани с лития във византийския храм, за да бъдат миропомазани и да вземат участие в Евхаристията[8].
Чрез литургичното съборно извършване на тайнството на Просвещението кръстеният се вгражда като уникална по своята личност клетка в едно живо Тяло, чието битие надхвърля времето и пространството. Кръвта на това Тяло е св. Евхаристия – тайнството на самата Църква, централното тайнство във Византия.
- Църквата на грехопадналия човек
След масовото покръстване на гръкоримския свят, довело до бързото разширяване на географските граници на християнския свят (pax christianitas), идва време на изпитания както за империята, срещнала надигащата се сила на арабския свят и северните народи, така и за Църквата, чийто център сякаш все повече започва да тегне в един или друг епископски град-център, отколкото на Небето, при Възкръсналия. Във време на борби с новите ереси и отстояване на ортодоксията, авторитети, първенства и пр., християните вече кръщават своите деца. Все по-често се използва кръщелният купел вместо големите храмови баптистерии[9]. Отпада дългият период на оглашение, а на Кръщението се гледа от нова перспектива. Същността на Кръщението се търси в един нов аспект, от-пращащ към Първия грях на Адам, заедно с въпроса дали и как децата, които се кръщават, са носители на този Грях. В контекста на все по-значимото влияние на монашеството и аскетизма, както и на ереси като донатизма и пелагианството, основните сотириологични проблеми за Първородния грях, греховността, за човешката свободна воля (произволение) и вина, както и за Божията благодат, стават централен обект на западната богословска мисъл. Мотивът за греховността на християнина започва да се поставя на Запад още в средата на II в.[10]

Парадоксално или закономерно, тези проблеми вълнуват мисълта тъкмо във време, когато се кръщават предимно неопетнените от съзнателен грях – малките деца. В този период средновековният християнин сякаш най-осъзнато преживява драмата на греховността след Кръщението. На Кръщението започва да се гледа предимно като на „средство” за измиване на Греха и снемане на вината от кръщавания. Постепенно навлиза индивидуалистичното разбиране за кръщението като дар на Божествената благодат, която снизхожда и се излива върху човека. Кръщаваният все по-рядко се потапя „във водите на смъртта”, а вместо това се полива над кръщелния купел – образ на изливащата се благодат. Тайнството се извършва най-често в отделно време за всеки кръщаван, особено ако става дума за член на по-знатна фамилия. Вместо събитие и празник на цялата Еклисия Кръщението постепенно става „частно” (семейно, класово) събитие. Още във Византия се появява практиката по-богатите жители на столицата да строят в домовете си параклиси и да канят свещеници, които да извършват в тях кръщение на членовете на семействата им. С 59-о правило на Шестия вселенски събор тази практика била пресечена, но нейното възникване е белег за отстъпление от съборното съзнание на част от лаоса. След дара на кръщелната чистота и невинност на Запад християнинът влиза в битка не с противника на Църквата, „княза на този свят”, а със собствената си греховност – влиза в конфликт със своето свободно произволение – идея, доближаваща се по дух до принципите на манихейството. Индивидуализацията на Кръщението в този период е свързана с една обща тенденция към индивидуализация на целия църковен живот по отношение на тайнствата, съпътствана в същото време от все по-голяма типологизация на отделните групи вярващи и в крайна сметка от дефицит на оличностяващия събитиен аспект на тайнството.
Фрагментация на Просвещението – от Тайнство към тайнства
Процесът на „разпад” в изначалния смисъл на тайнството Кръщение може да се проследи освен в споменатия по-горе аспект на личността, т.е. в отношението личност-общност, отпращащо към еклисиологични промени и тенденции, но също така и в мистириологичен аспект, т.е. по отношение църковното практикуване на тайнствата и учението за тях. През разглежданите три условни периода тайнството Кръщение претърпява, най-общо казано, „фрагментация” от едно общо тайнство на Църквата (Просвещение) до няколко отделени по форма и съдържание тайнства: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, както и по-сетнешното оформяне на конфирмацията на Запад.
- Тайнство на осиновлението
В Ранната църква водното Кръщение е само първата част от Просвещението – тайнството, чрез което християнинът става „верен” – истински член на лаоса, народа Божий. Просвещението е тристепенно встъпване в този чин на верните и включва водното Кръщение, Миропомазване – в най-ранната църква е известна практиката на възлагане на ръце от епископ върху главата на просвещавания – и Причастие[11]. Св. Кирил Йерусалимски казва: „Кръщението с вода получава своя завършек в „кръщението с Духа”, т.е. в миропомазанието. (…) Миропомазанието повтаря над вярващите онова „съществено слизане на Духа Свети”, което снизходило над Христос след кръщението от Йоан”[12]. Облечени с „бялата дреха на нетлението” и запечатани с печата на дара на Светия Дух, помазанието с миро, вярващите стават „сътелесници и еднокръвни на Христа” (св. Кирил Йерусалим-ски) в светата Евхаристия. Това единно тристепенно преминаване от старото състояние на живот към живота-за-вечността-в-общение е епифанично тристепенно оцелостяване на накърнения в Райската градина образ на човека. Той се умива, одухотворява и тогава влиза в общение с Твореца, но това троично последование в смисъла и в целта си е едно – „осиновяване” от Бога (св. Василий)[13].
- Просвещението като литургично триединство
Светото Просвещение във Византия започва с периода на оглашението. Званието християнин предшества званието оглашен и се дава чрез възлагане на ръце и осеняване с кръстното знамение. Поемайки пътя към „новия живот”, оглашените пребивават в пост и покайно съкрушение, над тях се извършват екзорсизми и специални молитви и се преподава учението на вярата, включително изясняване на Символа на вярата и Господнята молитва. Според богослужебната традиция на Църквата в Северна Африка през III–IV век, Кръщението, наричано „водна баня” е предшествано от оглашение, покаяние и помазване с елей. През дългия подготвителен период оглашените изучават само част от християнското учение – т.нар. disciplina arcani, или тайна дисциплина. Систематична подготовка на катихумените към кръщение може да бъде намерена в Евангелие според Матей и Евангелие според Марк (срв. Романидис), които са били четени и досега преобладават в богослужебния календар преди Възкресение. За този период св. Кирил Йерусалимски казва: „Вие вече сте в преддверието на царските чертози (…) Сега оглашението се извършва не извън, но вътре в тебе, защото Духът Свети, като се е вселил, превръща твоя ум в храм Божи”[14].
Денят на Господския Празник е най-значимият за просвещавания, защото в този ден той се кръщава, миропомазва и причастява; преминава през трите порти на Царството, което започва да живее в него. Просветеният християнин е станал причастен на „невечерната светлина”, която чрез Тайнството – едното тайнство – Просвещение, преобразява в пълнота неговото същество. Той се потапя в реалността на светотайнствения живот на Църквата. След като става „верен”, новият член на Църквата посещава специални тайноводствени беседи. В този период се чете Евангелие според Иоан, което има за своя основа тайнствата, а за своя цел – взаимната връзка между историческия живот на Христос и светотайнствения живот и опит на Църквата. Просветеният верен заживява в получения при Кръщението чин на „царственото свещенство” в Църквата (срв. 1 Петр. 2:9). Светото Просвещение в своя триединен смисъл е икона на идеята за богочовешката синергия. То е житейски път и светотайнствен акт ведно и само в тази своя цялост ражда истинската „метаноя” на личността. Силната семантична натовареност на самото понятие „просвещение” доказва своята онтологична значимост за човека и по-късно – в така успешната му „нова” употреба от идеолозите на рационализма и материализма след XVIII век.
- Кръщението като индивидуална потреба
Първоначалната причина за най-ранното разделяне на тайнствата Кръщение, Миропомазание и Евхаристия може да се търси в практиката да се кръщават предимно деца – масово явление от византийския период. Има свидетелства, че още в Ранната църква са били кръщавани деца, но през IV–V век масовите кръщения на оглашени в нощта на Възкресение, Богоявление и Петдесетница постепенно отстъпват място на кръщението предимно на деца. Отпадането на оглашението е пряко следствие от тази промяна, доколкото в ранния период стриктно се съблюдава кръстникът да бъде добре катехизиран и способен да предаде на младенеца учението на вярата. Постепенното отпадане на катехизацията на оглашените е един от факторите за силното влияние на еретическите учения през IV–V век, когато се зараждат спорове относно действеността на светите тайнства и на Божествената благодат започва да се гледа легалистично и опосредствано.
След победата над донатизма и пелагианството Августиновото богословие остава фундамент на сотириологията на западното богословие чак до схоластическия синтез на Тома Аквински. Големите промени в практиките на тайнствата реално идват след XIII век. Доминиращото в църковно и културно отношение западно учение за благодатта на Светия Дух като тварна благодат, необходима за спасението на човека и предаваща се по право само от епископа към верните, стои във връзка с разглеждания въпрос за Кръщението. И досега в Западната църква само епископът може да преподава дара на Светия Дух чрез Миропомазанието, докато водното кръщение може да извърши всеки свещеник. Тайнствата вече не се извършват от целокупното Тяло на Църквата, събрано и предстоятелствано от духовника, а единствено от самите клирици, които в изпълнение на завета „Това правете за Мой спомен!” поемат ролята на извърши-тели по силата на дадената им приемствена власт да свещенодействат. Поради условието дарът на Светия Дух да бъде преподаден единствено от епископ, в Западната църква след IX век се налага практиката на т.нар. конфирмация – миропомазание на големи групи кръстени деца след навършване на съзнателна възраст – седем, а по-късно и дванадесет или четиринадесет години. Отделен от Кръщението остава и смисълът на тайнството Евхаристия, като на Запад миряните се причастяват „под единия вид” само с Тялото Христово (хостията), докато клирът – и с Тялото, и с Кръвта Христови („под двата вида”). Подобно разкъсване на целостта на християнското Просвещение се случва след ХI век в Източната църква поради отделянето на Кръщението от Литургията[15]. В този трети период се откриват тенденции в схващанията за Кръщението, Миропомазанието и Евхаристията, отдалечаващи от църковното съзнание на Раннохристиянската и Византийската църква. В корена на тези изменения стои връзката на тайнствата с проблема за грехопадението и спасението на човека.
За средновековния човек смисълът и на трите тайнства до голяма степен е обусловен от проблема за освобождаването (снемането) от оковите на греха – както наследения Първороден грях, така и личната греховност. Легалистичният подход на броене и натрупване на определен „обем” грехове през времето на живота поражда нуждата от търсене на „средства” за тяхното периодично отхвърляне (снемане и разтоварване), като целта е своевременно постигане на блажена лекота от снетата вина. Едно „разпределяне” във времето на трите най-велики тайнства на Църквата – Кръщението, Миропомазанието и Евхаристията, дава чудесна „възможност” обновлението на личността да се случи не веднъж-и-завинаги (каквото е било изначалното разбиране), а поне на няколко етапа от живота – като втори, трети и пр. „шанс” да се започне „начисто”. Самото по-късно разбиране за покаянието и причастието, като „ново кръщение”, а не като насъщна нужда и „храна” за веднъж родения в Христа и просветен „верен”, е белег на същия стремеж към евдемонично оневиняване и блаженство. „Осиновяване”, „неръкотворно обрезание” (св. Василий Велики), „печат на безсмъртието” (Евсевий Кесарийски), „свещено богорождение”, „първо Възкресение” (св. Дионисий Ареопагит) са изрази, отправящи мисълта към реалността на събитие, а не на размит във времето процес. Несъмнено в периода на своите автори тези изрази се отнасят не към самото водно кръщение, а към единното в пълнотата си Просвещение. Дори до днес в някои богословски учебници не се прави разлика между съдържанието на Кръщение и Просвещение. Отделянето на Кръщението от единството му с Миропомазанието (на Запад) и най-вече с Евхаристията (както в Западната, така и в Източната църква) променя автентичния му смисъл и води до неговата формализация. Подмяната на свето-тайнствения еклисиологичен смисъл на Кръщението с „частно” дело е другото изменение, което снижава смисъла му до индивидуалистична потреба („треба”). Изчезването на „смъртта” на старата личност в Кръщението и свеждането до символично „умиране за греха” бележи и една частична „победа”, вече не над смъртта, а над греха. Но ако с греха човекът може да се „справя” с по-мощта на „частните” тайнства, то със смъртта не би могъл без радикалната смърт-и-възкресение-в-Христа и светотайнственото Просвещение в пълнотата на църковната общност – Еклисията.
Източник: „Християнство и култура“, бр. 5 (142) / 2019
* Веселина Кокудева е магистър по икономика. От началото на 2017 г. е докторант в специалност „Културология” към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.
[1] „Всеобщо е прието, особено в православното и в римокатолическото богословие, че средството, чрез което човек става член на Църквата, е Кръщението. При това обаче има коренна разлика между източноправославното и западното – и римокатолическо, и протестантско – разбиране за смисъла на Кръщението. Тя съществува благодарение на взаимно изключващи се схващания за грехопадението и спасението. Което определя и различията между Изтока и Запада в много от догматите, отнасящи се до Църквата” (Романидис, прот. Йоан, Прародителският грях, Варна 2017, с. 26).
[2] Шмеман, прот. Ал., От вода и дух, София, Омофор, 2005, с. 54.
[3] 3 Срв. I Петр. 3:21.
[4] Св. Игнатий Богоносец, „Послание до римляни” – В: Светоотеческо наследство. Изборник, София, Омофор, 2001, прев. от старогръцки Светослав Риболов, с. 35, 37, 38.
[5] Шмеман, прот. Ал., Историческият път на православието, София, Омофор, 2009, с. 91.
[6] Св. Йоан Златоуст, Тълкувание на Евангелието от Матей, беседа XII, София, Захарий Стоянов, 2007, с. 201.
[7] Флоровски, прот. Г., Източните отци от IV век, София, Тавор, 2001, с. 78.
[8] „Връзката на кръщението и миропомазването с литургията в различните църкви била различна – влизането на новопросветените в храма съвпадало с малкия вход, новопросветените влизали непосредствено преди да приемат причастие, последованието на кръщението и миропомазването било довършвано и тогава започвало това на литургията и др.” (архим. Авксентий, Литургика, Пловдив, Праксис, 2005, с. 442).
[9] „Употребата на купели започнала през епохата, когато броят на оглашените, приемащи кръщение, рязко намалял и масовите кръщения на възрастни отстъпили място на практиката да бъдат кръщавани деца. В храма „Св. София” в Константинопол имало едновременно баптистерий, посветен на св. Йоан Кръстител, и купел, т.нар. фиала, изработен от „зелен камък” и разположен до съсъдохранилището. В него били кръщавани византийските императори и членовете на семействата им” (архим. Авксентий, Литургика, с. 126).
[10] Този мотив силно е застъпен в още в Пастира на Ерм – срв. св. ап. Ерм. Пастир, Заповеди, III, Атон 2005.
[11]„Св. Юстин Философ (+165) в 65-а глава на Първа апология, Тертулиан (+230) в краткото си описание на кръщението, миропомазването и евхаристията и св. Климент Римски (+215) в една от беседите си описват кръщението, миропомазването и евхаристията като три части, оформящи единното последование на християнското просвещение” (архим. Авксентий, Литургика, с. 441).
[12] Флоровски, Източните отци от IV век, с. 90.
[13] Св. Дионисий Ареопагит нарича Просвещението: „свещено богорождение” – срв. „За църковната йерархия” в: За небесната йерархия. За църковната йерархия”, С., ЛИК, 2001, превод от старогръцки език Иван Христов, с. 70.
[14] Флоровски, Източните отци от IV век, с. 79.
[15]„Първите сведения за нарушаване на връзката между кръщението и миропомазването, от една страна, и евхаристията, от друга, са от ХІІ век. Тази връзка окончателно била прекъсната около ХІV век, а малко по-късно св. Симеон Солунски (+1429) отбелязва, че само някои от приелите кръщение пристъпвали към жертвеника, за да получат от „преждеосвещените”, т.е. запасните дарове” (архим. Авксентий, Литургика, с. 442).