Истина и единство

Ставрофорен иконом Александър Лашков

Проповед в 7-ма неделя след Пасха на св. Отци от Първия вселенски събор

Истините на нашата православна вяра извират от Св. Писание. От него, от Божественото Откровение, бликат кристално чистите струи на познанието ни за Бога, за Св. Троица, за Господ Иисус Христос, за въплъщението и спа­сителното Му дело, за Св. Дух; за това как да се молим и как да общуваме с нашия Създател и небесен Отец и как да се отнасяме помежду си.

Затова четенето на Св. Писание е твърде важна част от нашия духовен живот. Четейки го, ние пием вода от най-чистия духовен извор, бликащ от недрата на самия Творец; утоляваме жаждата на душите си с жива вода и насищаме умовете си с божествената Истина.

Но освен да четем Св. Писание и да се обогатяваме духовно с богооткровените му истини, ние трябва и да разбираме правилно прочетеното. А да вниква в дълбо­кия смисъл на свещените текстове не всекиму е дадено. И най-добронамереният и проникновен ум може да допусне отклонения и грешки, да не говорим за по-самонадеяните и недобросъвестни „тълкуватели”. Така от неправилно, некомпетентно и недобросъвестно тълкуване са произлез­ли всички лъжеучения, всички ереси и разколи. А някои от тях са разстройвали вътрешния живот на църквата дълбо­ко и за дълго.

Затова Бог е поверил Откровението Си не на частни лица, а на Св. Църква, която да бъде наша учителка във вя­рата и пазителка на чистото и правилно вероизповедание. Тя, Църквата, единствено може да изпълнява тази отговорна роля, тъй като е непогрешима и по думите на св. апос­тол Павел е „стълб и крепило на истината” (I Тим. 3″Г5).

Някои веднага ще възразят: „Как да е непогрешима, като и тя е общност от хора?” Непогрешима е по проста­та причина, че неин глава е Господ Иисус Христос, Който постоянно действа в нея и я ръководи и предпазва от всяко заблуждение (вж. Еф. 1:22-23) и поради това тя не е само човешка, а богочовешка институция; непогрешима е, за­щото в нея пребъдва Св. Дух, Духът на истината, Който я напътства на всяка истина (вж. Йоан 14:16; 16:13).

След Миланския едикт (313 г.), който изравнява хрис­тиянството с останалите култове, в Църквата се вливат го­лямо множество езичници, хора политеисти (многобожници), хора със съвсем друго мислене, с други представи за света и коренно различни от християнските философски и религиозни идеи. Запознавайки се със Св. Писание, ес­тествено е те да се опитват да нагаждат (доколкото това е възможно) смисъла на някои от библейските текстове спо­ред своите стари езически мисловни и религиозни клише­та. Това също поражда не една и две ереси, някои от които нямат нищо общо с християнството. В същото време и не­малко богослови от различни краища на империята започ­ват да изказват свои мнения по редица ключови христи­янски въпроси. Някои от тези мнения, плод на човешка (а не на боговдъхновена) мъдрост, се оказват доста спорни, а други — направо лъжливи.

Такова лъжеучение, което развълнувало целия тогава­шен християнски свят, е това на александрийския свеще­ник Арии, който дръзнал да отхвърля вечността на Гос­под Иисус Христос и единосъщието Му е Бог Отец. Арии учил, че Христос, макар и да е Спасител и Бог, не е Онзи висш Бог, а едно от създадените от висшия Бог „велики същества”. „Да, ние прославяме Иисус Христос, ние Му се покланяме и Го наричаме Бог, но това не значи – учел той, – че живелият на земята като човек, страдал, радвал се, тъгувал, уморявал се по пътищата, носел на Себе Си всички немощи, освен греха, е самият Онзи върховен Творец, Който е сътворил всичко. Той просто е един „низш Бог, втори по ранг, създаден”.

Слава Богу, че светите отци от онова време веднага раз­брали колко опасно е това лъжеучение и как то би могло да изопачи християнската доктрина в самата й сърцевина.

Защото, в какво се заключава, къде светлее за нас ра­достта от спасението? Нима не е в това, че „нито ангел, нито някое друго висше същество, а сам Господ „се смаля­ва”, за да бъде един от нас. Сам Господ отдава Себе Си, за да приобщи човека към Божественото Си битие. Апостол Павел ни учи, че никаква сила, никакво небесно същество, ни началства, ни власти, ни ангели, а именно истински­ят и вездесъщ Бог се е въплътил на земята заради нашето спасение. Той именно ни дава сила и благодат. Той е Онзи, Който обича човешкия род: ,,…и всяка душа поотделно, и всички нас заедно” (Свещ. Ал. Мен, Свет во тьме светит, Москва, 1991 г.).

Тази съкровена православна истина защитават светите отци (начело със св. Атанасий Александрийски) на Пър­вия вселенски събор, свикан в гр. Никея през 325 г. Тяхна­та свята памет честваме на днешния неделен ден. Свята, защото те съумяват не само да оборят и осъдят лукавото Ариево лъжеучение, но и да запазят единството на Църк­вата. Арианството десетилетия след събора продължава да смущава църковния живот, но то е осъдено от едната свя­та, вселенска и апостолска Църква, уязвено е смъртоносно в сърцето и, макар и след дълга агония, умира.

Единството на Църквата! Някои биха запитали защо днес, седма неделя след Пасха, се чете част от т.н. първосвещеническа молитва на Господ Иисус Христос. А в нея, между другите теми, се говори и за единството. За какво единство? За единството между вярващите, за църковното единство. То, единството, е жизнено важно за всяко начи­нание, за всяко дело, за всяко сдружение, за всяка институ­ция. Но особено важно е то за живота на Църквата, която е общност от хора, обединени от една вяра, едни тайнства и една йерархия; общност, глава на която, както знаем, е Сам Христос, нейният основател. И Той се моли в пър-восвещеническата Си молитва на Отца в Неговата Църква вярващите да имат пълно, абсолютно духовно единство; „… опази ги в Твоето име, тях, които Си Ми дал, за да бъ­дат едно, както сме и Ние” {км.) (Йоан 17:116).

И не случайно сатаната, използвайки човешката сует­ност и властолюбие, атакува Църквата точно тук, в спло­теността и единомислието. Явно, след гоненията ересите и разколите са второто по сила оръжие в безчисления му арсенал. Така стана и с нашата, Българската православна църква. С мъка оцеляла след половинвековното комунис­тическо унищожение, тя, вместо да се радва на свободата, да се възстановява и възражда, веднага (май, 1992 г.) бе атакувана от режисирания от безбожниците разкол. Но … жив е Бог! И напразни са и ще бъдат всички напъни на Портите адови да сломят Неговата Църква.

Истините на нашата вяра извират от Свещ. Писание. Те са обяснени, разтълкувани и формулирани от светите отци на Църквата като догмати, канони и правила на вселенските и поместните събори. Повечето от тези истини са дълбоки и трудно постижими тайни. Важно е да знаем, че това не са просто някакви умозаключения и формулировки, които Църквата ни дава, за да задоволи нашата любознателност и да обогати християнската ни култура. Съвсем не! Тези велики тайни за Бога, за света и човека се отнасят и са важни за нас и за нашия живот днес, тук и сега. Защото Христос иска нашият живот, още тук на земята, да се при­ближи, да се приобщи към вечния, небесния живот. Иска и ни дава и пътя на това приобщаване: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Единия Истинен Бог и пратения от Тебе Иисус Христос” (Йоан 17:3). И познавайки Го и призовавайки Го, нека изпълним първата Му заповед да се възлюбим един други, та единомислено да изповядваме Отца, Сина и Св. Дух – Троица единосъщна и неразделна.

20 май 2007 г.

––––––––––––––––––––––––

Източник: Блог на отец Александър Лашков