Истинската история на опита за въвеждане на уния на Атон

Макс Клименко

Вчера беше паметта на светите Карейски мъченици: прота Козма¹, и останалите с него, умъртвени от латинците (5/ 18 декември 1280 г.).

За историците самото име на този празник и датата на неговото честване пораждат няколко въпроса наведнъж. И кой, ако не ние, историците, трябва да разобличаваме упоритите митове и да изясняваме тъмните страници на историята?

Четейки „убити от латините“, пред очите ни изниква картината на зли католически инквизитори, които вилнеят на Света гора по заповед на папата. А всъщност ситуацията е точно обратната. Нека отворим авторитетната „История на Атон“ от Негово Преосвещенство епископ Порфирий (Успенски).

Преразказвам накратко:

През 1274 г. посланиците на византийския император Михаил VIII Палеолог подписват от негово име в Лион съюз на църквите, Източна и Западна (уния). На 16 януари в придворната църква на императорския дворец по време на литургията, в присъствието на самия император и папските посланици, римският папа е провъзгласен за върховен владетел на Апостолската църква. Всички поданици на императора са били длъжни да признаят това решение. Тези, които отказвали, били обявявани за врагове на императора и държавни престъпници.

През октомври 1280 г. пратеничество на императора, придружено от въоръжен отряд, пристига на Атон, за да принуди светогорските монаси да признаят върховенството на папата. С тях били и няколко италиански прелати, които трябвало да наблюдават и да докладват за всичко видяно в Рим. Във Великата лавра те били посрещнати с всички почести. На литургията били провъзгласени имената на Римския папа, на Константинополския патриарх Йоан Век и на император Михаил Палеолог. След това византийското пратеничество отива в Иверския манастир, но тамошните монаси (грузинци) категорично отказват да приемат унията. За наказание повечето от тях са изпратени на заточение в Италия, а най-непримиримите са удавени в морето, вързани в една пробита манастирска лодка.

Във Ватопед за същия отказ отците са обесени на една височина срещу манастира. В българския Зограф монасите, научили за случилото се в другите манастири, се барикадират в кулата. Пратениците на императора ги убеждавали по всякакъв начин (напомням, че по това време Византия е във война с Българското царство), но след окончателния им отказ да признаят върховенството на папата, кулата е опожарена и преподобните отци (26 на брой) са изгорени. Това се случва на 10 октомври. От Зограф византийците преминават в Карея, където келиотите, водени от преподобния прот Козма, категорично отказват да изпълнят заповедта на императора, за което са посечени с меч, а самата Карея е изпепелена до основи. След това императорските служители пристигат в Ксиропотам, където уплашените монаси ги приемат с голяма чест. Веднага е отслужена литургия, на която са провъзгласени имената на императора и папата. След това императорските служители, с чувство за изпълнена мисия, отплават за Константинопол. Скоро след заминаването им в Ксиропотам става земетресение, католикона на манастира се срутва и от всички монаси, приели унията, само един оцелява.

Между другото, италианските прелати в своя доклад без заобикалки описват изумлението си от жестокостта на императорските служители и византийския „спецназ“ (който, наред с другото, се занимавал и с грабежи наред по Атон). В същото време е важно да се разбере, че за служителите от Константинопол упоритите атонски монаси не са просто религиозни фанатици, които упорито се придържат към нежеланието си да влязат в уния с Рим, а държавни престъпници. Оттук и различните репресии, които се прилагат спрямо тях. Протът (който е всъщност императорски чиновник) е обезглавен с меч – една почетна екзекуция, напомняща тази на ап. Павел, римски гражданин. А с българите изобщо не са се церемонили. Същото е и с иверците (грузинците) – граждани на друга, макар и съюзна държава. Обесването на ватопедските монаси на висок хълм също има своето обяснение. По онова време Ватопед е главното пристанище на Атон. Телата на обесените се виждат отдалеч и напомнят на всички какво ще се случи с онези, които не се подчиняват на волята на императора.

Също така не бива да се пренебрегва това, че римските папи, като се започне от 1204 г. (когато Константинопол е превзет от кръстоносците) стават главните „спонсори“ на атонските манастири, изпращайки им всяка година щедра милостиня. А през 1214 г. атонските монаси като цяло са спасени от каталаните (скитаща банда)², които в продължение на 10 години държат в страх целия полуостров. По заповед на папа Инокентий III, латинският император на Константинопол Балдуин³ изгонва разбойниците от Света гора и осигурява на монасите защита от морски пирати. По същото време всички манастири и прота „смирено помолиха папа Инокентий да ги приеме под своето и на блажения Петър покровителство“. След прогонването на франките от Константинопол през 1261 г. Атон е пряко подчинен на императора (а не на патриарха – това става през 1313 г.). Императорът предавал инвеститурата на прота, като лично му връчвал жезъла. Така протът е фактически императорски чиновник и е включен във византийската йерархия. Императорите, и по-специално Михаил, щедро и редовно дарявали всички атонски манастири.

Такава е истинската история на опита за въвеждане на уния на Атон.

През декември 1282 г. умира император Михаил Палеолог. Той не е удостоен с християнско погребение. Синът му Андроник заповядва да погребат тялото на баща му далеч от военния лагер (императорът загива по време на военна кампания), но така че трупът да не бъде разкъсан от диви животни. И още на следващата година църковен събор в Константинопол сваля патриарх Йоан Век и го отлъчва от Църквата. Тоест, съборът на практика анулира унията с Рим. Императрица Теодора се отказва както от унията, така и от покойния си съпруг. В същото време набързо е установено честване на преподобните мъченици от Атон. Припомням, че събитията стават през октомври, а празникът е установен на 5 (18) декември. Тоест византийците бързали да се разграничат от престъпленията на предишния император и предателството му към православието.

Да обобщим: всичко това до болка напомня нашата собствена руска история от началото на ХХ век. Във византийския пример виждаме същите действащи лица: и собствените им обновленци, и гонителите им, и мъчениците-изповедници, „врагове на народа“ и „предатели на родината“.

Да се приписват обаче всички злини единствено на латинците е исторически неправилно. Затова добросъвестните историци, дори византийските автори, говорят за „латиномъдърстващите ромеи“.

Макс Клименко е историк, завършил богословие в Московската духовна академия и славистика в Московския държавен унивесритет, специализирал история и философия в Атинския университет.

Журналист в The World of Museum.

Превод: архим. Никанор (Мишков)

Източник: Μax Κlimenko

1
Карея е административният център на Света гора – седалище на управителните и изпълнителните органи на самоуправляващото се братство. От X в. управлението се осъществява от т.н. прот или протос, а от XVIII в. до днес – Свещеният Кинотис(бел. прев.).
2
Обозначаването им от еп. Порфирий с термина „каталани“ е анахронизъм (бел. прев).
3
Авторът допуска техническа грешка: през 1214 г. латински император е вече неговият брат Анри (бел. прев.).