Меню Затваряне

Истинското православие е живо – без нафталин, елей и невротизация

Манастирът „Св. Екатерина“ на планината Синай, икона от XVII век

В повест от Древния патерик има един удивителен факт – между другото, там всичко е удивително. Цитирам по „Отечник“ на св. Игнатий (Брянчанинов):

„В горен Египет под ръководството на авва Аполос имало едно монашеско общежитие, състоящо се от пет хиляди братя. От тях петстотин мъже достигнали християнско съвършенство и можели да извършват знамения. Чудна картина представлявало това братство. Живеейки в дива пустиня, те пребивавали в такова веселие, каквото никога не може да се види между обикновени хора. Такова веселие не може да се сравни с никакви земни веселби. Никой между тях не бил печален.

Авва Аполос казвал: „В крайна сметка дори тези, които мислят за своите успехи в земните си дела, се радват на тези разсъждения! Как тогава да не се радваме непрекъснато ние, които сме възнаградени с надеждата да получим небесни блага и вече сме ги усетили в себе си? Апостолът ни заповядва: „Винаги се радвайте, непрестанно се молете, за всичко благодарете“.

И ето, отваряме Новия завет и четем подзаглавието: Евангелие на Иисуса Христа…

Евангелие. Всички помнят, че „евангелие“ буквално означава „блага вест“. А благо – това е накратко казано, съвкупност от всичко добро, синтез от всичко по много. Пълнота на щастието и състояние на пълна удовлетвореност, неразрушима вътрешна радост. Производно на „благо“ е „блаженство“ – висша степен на наслаждение.

Вариант при превода на думата „евангелие“ е „радостна вест“. И между другото, „радост“ е една от ключовите в Свещ. Писание думи. Любителите на библейската „буква“ са пресметнали, че заедно със своите синоними, тази дума се среща в Библията около 400 пъти!

Тя преминава през Новия Завет като непрекъснато нарастващ поток. Нероденият Йоан Кръстител подскочил от радост в утробата на майка си. Ангелите провъзгласяват „голяма радост“ на витлеемските овчари. Самият Иисус Христос обещава на учениците си дара на радостта, който никой не може да им отнеме. Поздравът на архангел Гавраил към Дева Мария – „Радвай се!“, станал обичаен за апостолските общности вместо „здравей“.

В „Деяния апостолски“ постоянно се споменава за радостта като непрекъснат фон на живота на първите християни. И това въпреки обстоятелствата, в които те често се оказвали, и които по обикновените човешки мерки съвсем не били най-веселите. Например, хванали апостол Павел и неговите спътници за пореден път и без съд и следствие ги „затворили“, т.е. хвърлили ги в затвора.  А там те от радост пеели.

Добре, но това са апостолите. За нас, съвременните православни християни, е прието да казваме, че те са някакви супергиганти на духа, животът им е непрекъснат траш и лудост (както се казва в интернет), нормалните хора не могат така, а за нас, грешните окаяници, това е невъзможно. Да, и времето тогава е било особено – епоха на необичайни благодатни дарове и т.н. А ние, нищите и бедните, живеем в бездуховните последни времена. И остава да не се радваме, а само да скърбим …

Добре, нека така да бъде. Да оставим апостолите, живели във фантастични времена, да вземем светите отци, живеещи в обикновени времена. Но се оказва, че радостта, жизнената динамика, бодростта на духа с този особен (не се страхувам да кажа тази дума)  драйв – при тях също всичко е било наред, по-точно радостта е била в излишък.  

В самото начало дадох пример за нетривиално весело монашеско братство от пет хиляди души. Тук, за по-голяма яснота, друг вид пример е св. Атанасий Александрийски. В църковната традиция той е един от тези, които са придобили титлата „Мегалос“ – „Велик“.

Животът на Атанасий Велики е приличал на живота на детектив открай докрай по своя сюжет, в сравнение с живота на апостол Павел. Живял е около седемдесет и пет години, от които четиридесет и пет като Александрийски архиепископ, патриарх на цял Египет. Около една трета, или дори половината от това време, той прекарва или в изгнание, или в бягство, криейки се от имперските специални сили, подстрекавани от арианите, управлявали тогава в държавната Църква. И в какво е бил обвиняван – ​​от магьосничество до насилие над клириците. Но Атанасий винаги оставал весел и нелишен от добродетелите на тролинг опонентите си.

Една малка илюстрация. На един от съборите го обвинили в садистично убийство на ариански епископ, а като веществено доказателство представили отсечената ръка на жертвата. Разбира се, Атанасий не бил на събора – скрил се. Той обаче се укривал активно: отговорът му на това обвинение бил поредната специална операция, организирана и блестящо проведена от него с помощта на лоялни хора (той, слава Богу, имал достатъчно от тях). Точно в момента, когато противниците на Атанасий показали на събора отсечената ръка на убития епископ, група привърженици на Атанасий, които внезапно се появили на събранието, представили самия този епископ, жив и здрав – арианите го скрили, а хората на Атанасий го издирили, отвлекли и довели на събора.

Такива истории в биографията на св. Атанасий, подчертаващи съвсем недепресивният характер на великия православен богослов и учител на Църквата, не са малко. Животът на много други светци и преподобни също бил подобен и заповедта „винаги се радвайте, за всичко благодарете“ не е била за тях просто декларация.

Но ние, съвременните православни християни, имаме стереотипен контрааргумент на това: е, те са светци, те трябва да се радват, но ние сме грешници, за нас има друга заповед: покай се-покай се-покай се, смири си-смири се-смири се, седи  тихо и не клати лодката! …

Е, добре, покай се. А какво означава „покай се“? Преп. Йоан Синайски, автор на „Лествица“ – знаменития сборник по православна аскетика посочва, че признакът на истинското покаяние е някаква лекота и веселие на душата. Ето отново тази парадоксална радост на душата!

И какво всъщност стана сега? В действителност е факт, че изразите „весели християни“ или „радостни православни“ звучат като оксиморон. А ревностните православни вярващи асоциират светското си обкръжение с образа на далеч не приятни и весели, а по-скоро напрегнати и унили хора (на ум ми дойде ред от ранния Гребенщиков: „Какви нервни лица – ще има неприятности!“).

А може би има нещо нередно с нашето днешно православие? Или ние не се каем така добре? А дали покаянието, за което се говори в Евангелието и светоотеческите поучения е мазохистично разкъсване на душевни рани? Или може би става дума за нещо съвсем различно?

Ясно е, че демонстративните американски усмивки и комсомолската радост в стила „ще кажем на всички наоколо, че Иисус е най-добрият ни приятел“, не е нашият метод. Демонстративно намусеното изражение на лицето и псевдо-православните депресии от типа „Аз съм най-лошият от всички“ със сигурност не са по-добри. Получава се нещо като: нека да ударим по истероидната невротизация с депресивна невротизация. Но струва ли си „да скачаме от трън на глог“ и да оскърбяваме здравото естетическо чувство на хората около нас с нашата неврастения?

Не е нужно да бъдеш пророк, за да видиш, че евангелското покаяние и евангелската радост не са емоционална самореклама и автотренинг. Тук не става въпрос за психология. Веселото братство на авва Аполос не е било събрание на сангвиници. В горната история се подчертава, че тяхната радост не бива да се сравнява с никаква земна радост, тя е друга.

Да кажем просто, че е „духовна“, означава да кажем нищо. Това е твърде безсмислена и коварна дума. Както и много други специални християнски думи: смирение, кротост, търпение, духовна нищета. Думите трябва да се разглеждат отделно, да се извлекат оригиналните им автентични значения изпод мъртвите им черупки. Както знаете, мъртвите думи миришат лошо – Николай Гумильов няма да ви остави да лъжете.

Между другото, същият този авва Аполос, както се разказва за него в друг патристичен сюжет, „никак не одобряваше тези, които си даваха вид на „особено благоговейни“.

В резултат на това човек търси не някакво измислено православие, затворено в стереотипи, а истинско живо православие – без нафталин, без елей и без невротизация. Православие на здравия човек, а не на „пушача“.

Да го търсим!

Превод: Ренета Трифонова

Бел. ред. Невротизацията е предразположеност към неврози, мека форма на невроза, характерна за висока степен на тревога и други симптоми на емоционален дистрес.

Източник: „Евангелие за възрастни“

Posted in Публицистика, Разкази, писма и пътеписи

Вижте още: