Маргарита Генчева
Продължение на първа част „Божието отсъствие“
Искам да ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят дошъл в храма и стоял по-назад, до входа. Той знаел, че стои там осъден, знаел, че по мерките за справедливост за него няма надежда, защото не е причастен на Царството Божие; той бил извън царството на правдата и праведността или царството на Любовта, защото не принадлежал нито на първото, нито на второто. Но в жестокия, уродлив живот на насилие, какъвто бил неговият, той бил научил нещо, за което праведният фарисей нямал и представа.
Митарят разбрал, че в света на съперничеството и хищническите взаимоотношения, на жестокостта и безсърдечността единственото нещо, на което човек може да се надява, е милосърдието, състраданието; неочакваната и невероятна проява на човечност, която не се корени в изпълнението на дълг, нито в естествения ред на отношенията и която би спряла за малко закономерностите на жестокост, насилие и безсърдечност в ежедневния живот. Митарят, бидейки изнудвач, лихвар, хищник и какво ли не, от личен опит знаел, че има моменти, когато без никаква причина – защото това изобщо не се вписва в светския мироглед – той изведнъж ще опрости нечий дълг, защото сърцето му е трепнало и е станало уязвимо; или пък няма да прати някого в затвора, защото лицето на онзи човек му е напомнило нещо, или пък звукът на гласа е докоснал сърцето му.
В това няма логика; то не се вписва нито в светския начин на мислене, нито в обичайния му начин на действие. Намесва се нещо, на което той не може да се възпротиви. И сигурно митарят е знаел колко често самият той е бил спасяван от окончателна катастрофа, благодарение на тази намеса на неочакваното и невероятното – на милостта, състраданието, прошката. И ето, той стои в църковния притвор, знаейки, че вътрешността на храма е място, където обитават праведността и любовта Божия, към които той не принадлежи и където не може да пристъпи. Но също така знае от опит, че невероятни неща се случват и затова казва: „Помилуй! Наруши законите на справедливостта, наруши законите на религията, слез милостиво при нас, които нямаме право нито да бъдем простени, нито да бъдем пуснати да влезем“. Мисля, че това е отправната точка, от която неизменно трябва да започваме нашата молитва.
Вероятно помните двата откъса от апостол Павел (1 Кор. 15:43; 2 Кор. 12:9), където той казва: „Силата Ми в немощ се проявява“. Тази немощ няма нищо общо със слабостта, която показваме, когато грешим и забравяме Бога. Това е такава слабост, която означава да бъдем напълно прозрачни, да се предадем изцяло в ръцете Божии и да се оставим да бъдем като глина в тях. Само че ние обикновено се опитваме да бъдем силни и пречим на Бога да прояви Своята сила.
Спомнете си как са ви учили да пишете като малки. Майка ви е хващала ръката ви, слагала е молив в нея и е започвала да я движи. Тъй като изобщо не сте знаели какво смята да прави, вие сте отпускали напълно ръката си в нейната. Когато детето си въобрази, че е разбрало и се стреми „да помага“, всичко тръгва наопаки. Ето какво имам предвид, когато казвам, че силата Божия се проявява в немощ. Или вземете корабното платно: то може да улови вятъра така, че да понесе целия кораб само защото е податливо. Ако вместо платно поставите здрава дъска, нищо няма да стане – слабостта на платното го прави чувствително към вятъра. Желязната ръкавица е здрава, но колко малко може да се направи с нея, а хирургическата ръкавица е едва забележима, не се усеща, къса се без усилие, но благодарение на нея „умната“ ръка на хирурга прави чудеса… И това е едно от нещата, на които Бог постоянно се стреми да ни научи: да заменим въображаемата и нищожна, анархична наша „сила“ с крехкост, гъвкавост и пълно себеотдаване в Божиите ръце.
Ще ви дам пример. Преди двадесет и пет години един мой приятел, който имаше две деца, загина при освобождението на Париж. Неговите деца не ме обичаха, ревнуваха, че баща им има ткаъв приятел, но когато той загина, те се привързаха към мен, защото бях приятел на баща им. Веднъж неговата дъщеря, момиче на около петнадесет години, дойде при мен в кабинета( преди да стана свещеник, бях лекар) и видя, че редом с медицинските принадлежности на бюрото ми лежи Евангелие. С присъща на младостта самоувереност тя заяви: „Не разбирам как е възможно образован човек да вярва на такива глупости“.
Тогава я попитах: „А ти чела ли си тази книга?“. Тя отговори: „Не“. „Запомни! Само много глупави хора съдят за неща, които не познават“. След това тя прочете Евангелието и то така я покори, че целият ѝ живот се промени, защото тя започна да се моли. Бог ѝ даде да изпита неговото присъствие и известно време тя живя с това. По-късно се разболя от неизлечима болест и когато аз вече бях свещеник в Англия, получих писмо, в което тя пишеше: „Откакто тялото ми започна да слабее и отмира, духът ми е по-жив от всякога и усещам Божието присъствие необикновено леко и с особена радост“. Аз ѝ отговорих: „Не очаквай дълго да продължи така. Когато силите ти намалеят още повече, вече няма да можеш да се обръщаш и да се устремяваш към Бога; ще дойде момент, когато ще ти се стори, че нямаш достъп до Бога“. След известно време тя ми писа отново: „Да, Вие бяхте прав, сега съм толкова слаба, че не мога да събера сили да се обърна към Него или даже да тъгувам за Него и сякаш няма Бог“. Тогава ѝ отговорих да се опита да постъпи другояче: да се научи на смирение е истинския дълбок смисъл на тази дума.
На латински humilitas – смирение произлиза от humus – „плодородна земя“. Смирението не е, както ние често го разбираме, да „скромничиш“, да се опитваш да си представиш, че си най-лош от всички и да убеждаваш другите, че тези превзети маниери са признак на смирение. Смирението е състоянието на земята: тя винаги е под краката ни, възприемаме я като даденост, не се сещаме за нея, тя е забравена; всеки я тъпче; в нея изхвърляме боклука си, всичко, което не ни е необходимо. Тя е там, безмълвна и приемаща всичко: самите отпадъци приема творчески и ги превръща в живо и животворно богатство; самото разложение претворява в нова жизнена сила; отворена за слънчевите лъчи, за дъжда, готова да приеме всяко посято семе и да принесе плод тройно, петдесеткратно, стократно.
Аз посъветвах тази жена: „Учи се да бъдеш такава пред Бога – отдаваща себе си без съпротива, готова да приемеш от хората и от Бога всичко, каквото ти дават“. И наиситна, тя изтърпя много от хората. След шестия месец на нейното заболяване мъжът ѝ се умори от това, че жена му умира и я изостави. Тя позна отхвърлянето, но и Бог я осия със Своята светлина и ѝ изпрати освежаващ дъжд. Малко по-късно тя ми писа: „Съвсем съм изтощена. Нямам сили да се устремя към Бога, но сега Бог Сам слиза при мен“.
Този разказ не е само илюстрация, той подчертава основната мисъл: ето я тази немощ, в която Бог може да яви силата Си, и тази е ситуацията, в която Божието отсъствие се превръща в Негово присъствие. Не можем със сила да завладеем Бога, но ако стоим като митаря или като тази жена – извън границите на „правото“, но в пределите на милосърдието, тогава можем да срещнем Бога.
Постарайте се да премислите „отсъствието“ на Бога и да разберете с цялото си същество, че преди да почукате на вратата ( И това не е само вратата на Царството в общия смисъл; Христос действително казва: Аз съм вратата), трябва да осъзнаете, че се намирате отвън, от външната страна. Ако в нашето безумие си мислим, че вече сме в Царството Божие, то безспорно няма смисъл да чукаме на никаква врата, за да ни отворят. Очевидно трябва да се огледаме за ангелите и светиите, и приготвените за нас обители. И когато не видим нищо, освен тъмнина или стени, то съвсем закономерно е да се зачудим колко непривлекателно място е раят. Трябва да осъзнаваме, че все още не сме в рая, а извън Царството Божие. И тогава да се запитаме къде е вратата и как да почукаме на нея.
В следващата глава ще се спрем по-задълбочено на въпроса какво означава да хлопаш на вратата и опита да влезеш навътре, да станеш обитател на Рая – мястото, където е възможна молитвата.
––––––
Заглавието е на реадкцията.
Източник: „Начало на молитвата“, второ издание, ИК „Омофор“, София, 2004, стр. 28-31.
