Меню Затваряне

Историческа патриаршеска литургия в Желязната църква в Истанбул

Днес, 27 декември 2023 г., празникът на св. първомъченик и архидякон Стефан, в Желязната църква в Истанбул, която носи неговото име и е храм на българоезичната общност в града, беше отслужена Божествена св. литургия. Пресслужбата на Вселенската патриаршия отбелязва, че „за първи път, след възстановяването от Вселенската патриаршия на страшната схизма с българския етнос през 1945 г., вселенски патриарх служи в тази църква, която оттогава попада под духовната и канонична юрисдикция на Константинополската митрополитска църква“.

В св. литургия, предстоявана от Константинополския архиепископ и Вселенски патриарх Вартоломей взе участие и Тивериополският епископ Тихон, викарий на Българския патриарх Неофит и представител на Светия Синод на Българската православна църква за храмовия празник на църквата „Свети Стефан“.

В словото си патриархът, след като говори за почитания светец, се позова на историческото събитие от отслужването на първата патриаршеска божествена Литургия в този храм.

Слово на Н.Б. Всесветейшество Вселенския патриарх г-н г-н Вартоломей по време на Патриаршеската Божествена Литургия в свещения храм „Св. Стефан“ (27 декември 2023 г.)

Честни в Христа събратя Архиереи,

Ваше превъзходителство г-н Генерален консул на България тук,

Благоговейни отци,

Уважаеми г-н Председател на настоятелство на българските храмове в гр. Истанбул и гр. Одрин Архонт Димитри Йотеф,

Възлюбени чеда, Честни в Христа събратя Архиереи,

Ваше превъзходителство г-н Генерален консул на България тук, Благоговейни отци,

Възлюбени чеда,

Намирайки се в светия храм на светия славен първомъченик Стефан по повод неговия празник, ние отслужваме тайнството на Божествената Евхаристия, т. е. обновлението на целия свят. „Единородният Син и Слово Божие, съществуващ безсмъртен, и приел заради нашето спасение да се въплъти от Пресвета Богородица Приснодева Мария, стана човек …, в Светата Троица, прославян наравно с Отца и Светия Дух“, ни даде изключителната възможност да станем постоянни участници в случилия се веднъж завинаги момент от Неговото Владическо Домостроителство. Постоянното, истинско и изкупително повтаряне на неповторимото, в силата на вярата, се явява и обозначава Църквата.

Божественото въплъщение е най-великото и винаги съвременно световно събитие. Въпреки че се е случило в конкретен исторически момент, то все си остава непроменено насред рушителния ход на времето и „ни благовести голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ни се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“.

В Божествената Литургия виждаме всичко отминало и всичко, което ще бъде. Вчера, днес и утре се взаимопроникват. Миналото е настояще, а настоящето е бъдеще, тъй като около Светата Трапеза е събрана цялата Църква, войнстващата (на земята) и тържествуващата (на небесата). Царството небесно едновременно и ни доближава, и вътре в нас е. Казано иначе, като заимстваме думите на великия учител в полето на еклисиологията – приснопаметния Прегамски митрополит господин Йоан (Зизюлас), в Св. Евхаристия Църквата непрестанно преживява „парадокса на вече станалото и на още не станалото“. Христос, въплътеното Божие Слово, е във Витлеем, но е също и на Кръста и в Ада, и е Възкръснал, и е Възнесен, и е в Петдесетницата, и е отново Идещият.

Тайната вечеря побира и обединява цялата Църква без разделения, човешки разграничения и схоластични абсолютизации.

Тайната на Църквата е велика и неописуема. Тази велика Тайна на благочестието спасява човека от всяка една епоха. Тя дава вдъхновение и усърдие на светиите. Тази велика тайна на Спасението е укрепила първомъченик Стефан да преодолее човешката немощ и му осигури чрез убиването му с камъни влизането в обновените небеса, тоест в есхатологичната слава на Жертвения Агнец. И разбира се, не бива да забравяме, че мъченичеството не означава само повторение на кръстната жертва на Иисус Христос, но и откриване на Неговата слава, както е видно от апостолския перикоп, където се описва мъченичеството на св. Стефан: „А Стефан, изпълнен с Дух Светии, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога“ (Деяния 7: 55-56), където „син човечески“ има изключително есхатологично съдържание.

Затова днес, почитайки паметта му, дойдохме в най-близкия до Фенер свети храм на Свети Стефан и отслужихме тайната на божествената любов. По повод тази така същностна църковна причина, ние дойдохме този път, за да покрием една историческа празнина от седемдесет и осем години без личното свещенослужение на Патриарха (изминали от дългострадалното възстановяване през 1945 г. от тежката схизма, наложена от Майката Църква). И това – за да заявим категорично нашата похвала към Господа за българоговорящите верни при Светейшата ни Константинополската архиепископия, които преди тринадесет века „премахнаха заблудата, като учудващо се пренасочиха към вярата на християните“, съгласно думите на нашия свят предшественик Фотий Велики.

Вярно и известно е, че този храм беше пробният камък за огорчението и негативния изход на църковните дела, засягащи Българския народ. Но понеже няма зло, непримесено с добро, т. нар. български въпрос показа на всички, че само в единство и сговор Църквата изпълнява дадената ѝ от Бога мисия в света. Разделенията, затварянето в себе си, фалшивото чувство за самодостатъчност и завършеност, раздорите и накрая схизмите (разколите) намаляват спасителното присъствие на Църквата, отблъскват вярващите от новия живот в Христос и така погубват общността на любовта във вярата.

Светата Велика Христова Църква, общата млекопитателница на всички православни, непрестанно проповядва Спасението на целия Божи народ, без всякакви човешки и себични критерии. Не се отнася към някоя човешка личност, а се жертва, за да присади онези, които са далеч от истината и „седят встрана и сянка смъртна“, към питомната маслина на Иисуса Христа. След много любов, труд, жертви и изтощение, в рамките на свещените канонически разпореждания на божествените и свети Събори и общите категорични актове на Църквата, тя носи своя Кръст и се радва, защото привежда към Архипастиря Христос племена и народи, покорени от благодатта на Светия Дух, без разлика на произход, език, исторически обстоятелства и промени, както е отбелязано и в Патриаршеското и Синодално окръжно послание, което е било разпратено до Поместните Православни църкви за свикването на Събор, насочен към разрешаването на българския въпрос: „Защото Спасителят на света призова не едно племе или един език към качване на светия и спасителен и всечовешки кораб на Църквата; [за да бъдат в него] не един народ, който се променя с времената и сезоните, а вселена най-човешка, имаща един дом и един богороден отец, пребъдваща в единството на истината, това на божествения Дух, Който живее в него – прославеното единство, единство във вярата, единство и в любовта, „любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина“.

Разбира се, Светата Велика Христова Църква не идеализира ситуациите и не крие проблемите, трудностите и разочарованията, с които понякога се сблъсква при упражняването на своята отговорност. Предишните два века измъчваха Православната църква, тъй като обществено-политическите и философски течения и дадености се реформираха обновително в много аспекти на човешкия живот, възприемайки се положително, но запазената концепция за националната държава само натрупа проблеми в Светото Тяло на Църквата и доведе, както е известно, до крайната ерес на „филетизма“, който беше осъден от Великия Събор през 1872 г., „като противостояща на учението на Евангелието и светите канони на нашите блажени Отци“.

Предизвикателствата – многочислени. Великата Христова църква в Константинопол получава последователни удари. Дилемите са огромни. Необходимостта от съгласуване и баланс между каноническата акривия и пастирските решения стават наложителни. Перипетиите във времето от настъпилите тогава исторически промени все още затрудняват избора на алтернативен изход. Високопреосвещеният и свят хоровод на нашите предшественици със скръб и отеческо снизхождение се опитва да намери решения. Основният въпрос за пастирското устройство на всяка Поместна Църква вътре в рамките на юрисдикцията на Вселенската патриаршия се превръща в общоправославен проблем, тъй като с нас болеят и другите трима патриарси на Изтока.

Настойчивите искания за еманципиране, под предлог за по-успешна пастирска дейност, придобиват експлозивни измерения и статутът на така наречената Автокефалия се превръща в основен проблем вътре в православното тяло. За съжаление, щедростта и дълготърпението, и по-точно жертвата на Великата Христова Църква, бяха приети – по погрешка и неблагодарност – като слабост и неспособност да се решат проблемите. Истината обаче никога не може да остане скрита. Изминалите години и натрупаният духовен опит на Патриаршията връщат нещата в правилната посока. Днес от действията и грешките в миналото всички сме се поучили, че единството е това, което се изисква и което е сигурната и единствена основа за стабилността на Светите Божии църкви. Степенуването и наименуването на различните по света църковни формирования не са принцип, а инструмент за пастирско лечение и служение на верните. Разбирателството и съвместното съществуване на Поместните църкви сега е приоритет и изискване. Грешките от миналото не са само негативно наследство, но преди всичко семе за новата сеитба и отглеждането на съжителството, на по-отблизо и по-дълбоко разбиране на проблемите, на възвръщането на съборния православен църковен живот към първоначалното му състояние.

Днес, от този свещен храм, някога отправна точка на проблемни отношения, ние изпращаме към всички поканата за любов и общение в единство, не само на теория в Божествената Евхаристия, но и във всички аспекти на църковния живот. Декларираме нашето желание за по-директен контакт с всички Поместни православни църкви и нашата готовност същевременно да съдействаме за намиране решения на всичко, което засяга православното тяло, винаги вътре в рамките на предадените ни от еклисиологията на Източноправославната църква принципи, условия и граници.

С такива мисли ние изразяваме още веднъж радостта на Великата Църква и лично на наше Смирение за днешния светъл и славен празник и тържество, и завършвайки настоящето слово, изразяваме нашето Патриаршеско задоволство и благослов към Негово Високопреподобие Архимандрита при нашия Вселенски Трон г-н Харалампи Ничев, ефимерий на местната Община, както и към високоуважавания г-н Димитри Йотеф, председател на Общинското настоятелство и към всичките му членове, не само за техните грижи и любов към делата на енорията, но също и за тяхното любезно сътрудничество и уважение към Великата църква. Слава на Бога, странните и тъжни неща отминаха и като едно тяло и едно сърце, българоговорящото паство на Великата Църква, както в Града, така и в Адрианопол, е източник на чест за Вселенската патриаршия, тъй като неговите членове са чеда достойни и по всичко отдадени на Църквата Майка и на Патриарха.

За много години на всички и честита да е Новата година!

————–

Словото на Вселенския патриарх Вартоломей е препубликувано от официална страница на архим. Харалампи Ничев (тук). Правописът е запазен според оригинала.

Posted in Новини, Новини от света

Вижте още: