Атанас Димитров – АтаДим
Продължение от: Исихастките монашески центрове в Парория и средновековната българска държава през XIV в. • Християнство.бг (hristianstvo.bg)
Думата „исихазъм“ произхожда от гръцката дума „ἡσυχία“ (исихия), която буквално означава „спокойствие, покой, безмълвие“. Тази дума обаче в никакъв случай не е някакъв синоним на „мълчание“; тя е натоварена с много по-дълбок смисъл, който отразява покоя в сърцето и в ума на молещия се.
Много хора днес смятат, че исихазмът е най-общо казано християнско духовно движение. Това в никакъв случай не отговаря на истината. Исихазмът е само една от формите на монашески живот, който изцяло е посветен на молитвата чрез спазване на определени норми и методи на молене, водещи до личен контакт (съзерцание) с нетварна, Божествена светлина или същност.
Днес понятието „исихазъм“ се употребява в няколко аспекта или с други думи, то може да има няколко смисъла. При първият от тях обикновено се има предвид отшелническия начин на живот на монасите, чиято цел е съзерцанието и молитвата. Вторият се отнася до практикуването на „Иисусовата молитва“, и пряко свързания с нея особен, психофизически начин на молене на исихастите. На трето място, под „исихазъм“ днес се разбира и богословието на св. Григорий Палама (т.нар. „паламизъм“), в което централно място заема учението за несътворената божествена енергия и светлина. Паламизмът защитава и обосновава практиката на „Иисусовата молитва“. И най-накрая, терминът „политически исихазъм“ означава съвкупност от социално-културни и религиозни идеи, които се зараждат във Византия през ХІV в. и имат за цел да реформират Църквата и монашеството чрез възраждане на изконните християнски ценности по начина, по който ги разбират и представят първите Отци на църквата още от ІІІ-ІV в.
Различните смислови оттенъци на понятието задължават още в началото да уточним, че по-нататък под „исихазъм“ ще имаме предвид най-вече първите две значения – отшелническият начин на живот на исихастите и техният метод за молитва.
Тези, които избират пътя към Бог и се обричат единствено на негова служба, като спазват строг аскетизъм, наричаме с общото име монаси. Думата произлиза от гръцката μόνος и означава буквално „сам“. Но в най-старата християнска литература, монасите са назовани по различни начини: θεραπευταί (терапевти) – букв. „обработващи“ (в см. – „обработващи душата“); ίκέται – умолители; άσκηταί – упражняващи се; φιλόσοφοι άναχωρεταί – философи-анахорети, т.е. отшелници, обичащи мъдростта; ήσυχασται – безмълвници; κοινοβιώται – общо живеещи, общежитийни монаси; έρημοπολίται – живеещи в пустинята, пустинножители; ίδιόρριθμοι – особено живеещи монаси.
Всички монаси са строги аскети. Монашеството като цяло, и особено исихастите в частност, са неразривно свързани с крайния аскетизъм, като исихазмът същевременно е в особена връзка с явлението, което наричаме анахоретство. Аскетите (от гръцката дума άσκέω – извършвам изкусно, упражнявам) чрез определени методи като пост, обричане и отказ от житейски ценности и удоволствия, се стремят към придобиването на християнски добродетели, а оттук и достигане на религиозно-нравствено съвършенство. Анахоретите (от гръцки – άναχωρητής) са отшелниците, които водят аскетичен начин на живот. Аскети са всички, които се обричат на въздържане и борба с плътта, но анахоретите са тези, които практикуват аскетизма в усамотение, самостоятелно, далеч от хората. С други думи, анахоретите са аскети, но аскетите не е задължително да бъдат анахорети.
Корените на исихазма водят именно към подвизите на най-ранните анахорети от края на ІІІ и ІV в., които същевременно са и едни от най-тачените отци на православната църква – св. Павел Тивейски, св. Антоний Велики, св. Евагрий Понтийски, св. Макарий Египетски и др. Първите двама светци са първите известни монаси в историята на църквата, създатели на монашеството въобще. В този смисъл, исихазмът произхожда от представителите на най-ранната форма на монашески живот, която, както казахме вече, е отшелничеството (анахоретството). Самото явление е познато още в Стария завет. Мойсей, Елисей и особено пророк Илия се усамотявали в пещери и планини по поръка на Бог. Но в Новия Завет присъства като идеален анахорет и една от централните фигури от Евангелието – св. Йоан Кръстител, най-великият от хората, родени от жена по думите на самия Иисус Христос. Тук той е представен като краен отшелник и твърде суров аскет. Св. Йоан живеел съвсем сам в пустинята и се хранел с див мед и скакалци. Самият Иисус Христос също отишъл в пустинята, в която постел в продължение на 40 дена и 40 нощи.
В този смисъл в Свещеното писание отшелническият и аскетичен идеал в лицето на старозаветните пророци, Йоан Кръстител и самия Иисус Христос не само присъства, но вече е придобил и конкретна форма.
Умерената форма на аскетичния живот е избирана от много обикновени вярващи още в зората на християнството, но имало и по-сурови аскети. В края на І в. в Римската община имало много хора, които доброволно се отказвали от брак и запазвали целомъдрие през целият си живот, отказвали се от имуществото и спазвали строго въздържание по отношение на храна и напитки. Един от съветите на Игнатий Антиохийски гласи – всеки, който може, да пази своето девство в чест на Тялото Господне. Аскетите били дълбоко уважавани в християнските общини; в църквите те се нареждали заедно с презвитерите.
В същото време е имало и отшелници, които живеели в пусти и отдалечени места, пустини, планини. Те били и крайни аскети. Един от тях бил епископът на Йерусалим – Нарцис, който прекарал много години в пустинята, събуждайки удивление сред своите съвременници.
Желанието за отшелничество било продиктувано най-вече от призива на Иисус Христос към самоотричане. Според мнението на руския учен Карсавин този призив влязъл в известно противоречие с други идеали на ранните християни. Според него постепенно духовните водачи на християнските общини се принуждавали да се грижат все повече за клира, растели ежедневните им задължения към църквата, и по този начин не се изпълнявал завета на Иисус Христос за апостолическата мисия на християните. От една страна, отшелниците не можело да бъдат апостоли, от друга – не можели да бъдат нормални членове християнските общини. Водещ пример за тях е бил живота на св. Йоан Кръстител и думите на Иисус Христос за самоотричане и именно това наложило специфичния им начин на живот.
Всъщност св. Йоан Златоуст формулира много изчистено това положение по следният начин: „Св. Йоан Кръстител нямал нужда от дом, от завивки, от маса, и въпреки това водел ангелски начин на живот“. Това бил идеалът на анахорета.
До средата на ІІІ в. писмените сведения за отшелници са епизодични. Но от втората половина на века и през целия IV век отшелническото монашество се разраства с небивала сила. Именно този период днес се счита за първия етап от развитието на исихазма. Това епохално явление е обусловено до голяма степен от историческите обстоятелства. От средата на ІІІ в. в Римската империя започнали особено жестоки гонения на християните. При императорите Деций, Валериан, Диоклециан и Лициний (през 250-251 г., 257-258 г., 303 г. и 315 г.) огромна маса от християни били принудени да избягат от домовете си и да се крият в пустините и планините. Този процес е документиран особено добре в Египет. Много от бегълците загинали от глад, жажда, диви зверове; част от тях след гоненията се завръщали, но други оставали в пустошта. По такъв начин Египет станал люлката на монашеството и то на този тип монашество, което в най-пълна степен отразява първоначалното значение на исихазма – съзерцателната, отшелническа форма на живот, при която монахът сам, със собствени усилия, може да достигне до реално състояние на общуване с Бог – нещо, което формулират стотици години по-късно св. Григорий Синаит и св. Григорий Палама.
Милен Николов е български историк и археолог, доктор по средновековна българска история. Ръководител на проучванията на крепостите Русокастро и Порос, както и на редица археологически обекти в Ахтопол, Созопол, Поморие и Котленската планина. Автор е на 4 книги и близо 100 научни статии, студии и съобщения, посветени на определени проблеми от средновековната история и археология на българската държава и Византия.
––––––––––––
