Атанас Димитров – АтаДим
Продължение от: Живот и дело на св. Григорий Синаит
Днес темата за исихазма не е особено популярна в България. Напротив, забелязва се неразбиране или по-скоро нежелание за задълбочаване на познанието от страна както на широкия кръг читатели, така и на други специалисти, с изключение на учените с много тесни интереси в областта на богословието и средновековната история и култура. Разбира се, не бива да пропускаме наличието на факта, че достъпната информация днес на български език е сравнително малко.
За да илюстрирам това положение споменавам, че наскоро прочетох статия в български ежедневник от един изтъкнат наш историк от СУ „Св. Климент Охридски“, в която той възкликваше, че българите „били като исихастите – били вторачени само в собствения си пъп“. Подобно отношение е необяснимо. Има множество убедителни аргументи и свидетелства в полза на това, че исихазмът е с много дълбоки корени, започващи от зората на монашеството, а неговите първи представители от това време са едни и от първите Отци на Православната църква.
През ХІV в. исихастите обновяват обществената духовност в България, Византия, Сърбия, Влашко, чрез възраждане на християнските ценности, проповядвани именно от тези първи християнски учители. Така че исихастите не са личности, които целят само собственото си спасение. Напротив, те показват ярък стремеж за обществена реформация на първо място с личния си пример; а дали чрез това обновление те не виждат изхода от кризата на Балканите вследствие на турското нашествие? Тази идея изглежда днес, от дистанцията на времето, абсолютно адекватна – обществото да се консолидира и да получи вътрешни сили, с които да противостои на наближаващата катастрофа.
Примерите за работата на исихастите, насочена към духовната чистота и обществените нужди са многобройни – делата на патриарсите Атанасий І и Филотей Кокин, публичните проповеди на Исидор Бухара, дейността на св. Григорий Синаит и св. Григорий Палама и мн. др. Да си припомним, че исихастите са целяли първо да реформират самото духовенство чрез връщането му към конкретните му задължения, свързани с работа с паството. Действително, самият св. Григорий Синаит е избягвал публичността и е обичал твърде много усамотението, но никога не е отказвал да обучава ученици. Нещо повече, виждайки ораторска дарба в своите последователи, той им забранявал да се замонашват и настоявал да проповядват, понеже считал, че това е много по-важно за хората, отколкото личното спасение.
Подобно е и отношението на св. Григорий Палама към Филотей Кокин. Св. Ромил Видински, който също обичал отшелничеството, никога не отказвал да изнася беседи. За тези хора личното спасение е било важно, но те изглежда много добре са си давали сметка, че и обществото трябва да се промени, като именно оттук да дойде ресурсът, който ще му позволи да се реформира и вследствие на това дори да противостои на турската заплаха. Тази кауза – за чистотата на нравите и вътрешната консолидация, големите исихастки учители на ХІV в. са отстоявали твърдо и праволинейно.
Исихастките учители са били и изключителни ерудити. Тяхната ученост и образование е посочвана дори от техните най-големи противници, сред които са Григорий Акиндин и Никифор Григора. Така че те били интелектуалци на най-високо ниво в пълния смисъл на думата, запознати прекрасно както с античната философия, така и с богословието на християнските автори.
В исихастките центрове е кипяла и сериозна книжовна дейност. Исихастите са четели много и книгите са били на голяма почит, за което имаме изрични известия.
Днес има мнения, че именно исихастите били виновни за лесното завладяване на Балканите от страна на турците, понеже споровете с Варлаам и борбата им за чистотата на вярата, противостояща на уклона към уния с Рим, разделили византийското, че и българското общество. Личното ми мнение е, че това, възможно най-меко казано, не отговаря на истината. Унищожението на балканските държави се дължи на самата сила на османските турци, тяхната военна организация и дисциплина и многобройната им армия. Тази мощ контрастира ярко с положението в България и Византия – могъщи някога държави, разединени обаче от вътрешните процеси в обществото от най-ниското социално стъпало до най-високото. Но тази неконсолидираност не може да се обясни просто със слабостта на балканските царства. Много често днес забравяме, че в основата на тази немощ, вътрешното разединение е само ефект, следствие от редица причини, които са обусловени не само от конкретните политически обстоятелства, но и от една общоевропейска катастрофа – чумната епидемия, която нанася силен удар не просто върху демографското развитие на Балканите; тя нанася съкрушително поражение на духа на средновековния човек, който вследствие на масовия мор се чувства изоставен дори от Бог.
Впрочем нека да припомним, че българите много по-ожесточено са отстоявали своята независимост, отколкото Византия например. Двама български принцове, Михаил Асен и Иван Асен ІV, умират на бойното поле или от рани, получени от сражения с турците. Но за това вина нямат исихастите. Нужно е в този смисъл да припомним още няколко факта и събития, развили се още в края на ХІІІ в. Когато св. Григорий Синаит е на десетина години, а св. Григорий Палама едва е бил роден, византийският император Андроник ІІ поради липса на ресурси намалява драстично армията и буквално унищожава византийския флот. Към началото на ХІV в. почти цяла Мала Азия е била заета от изтиканите от изток от монголите турски племена, които много бързо създават собствени държави – бейлици. Усещайки слабостта на Византия, те постъпателно опустошават и отнемат нейните територии. Виждайки това състояние на нещата, много добре разбирайки че съдбата на Византия е заложена на карта и въпреки това, за да осъществи амбициите си, великият доместик и впоследствие император Йоан Кантакузин наема турци и ги хвърля като своя армия на Балканите.
Този пример е възприет и от императрица Ана Савойска, че дори и от цар Иван Александър. Именно подобна намеса на външни сили се оказва пагубна за Балканите. Но това са политически решения, удовлетворяващи лични борби и амбиции, като не се взема предвид, че се приема по-голямото зло за сметка за нищожното добро (което е същевременно много условно). Това „добро“ всъщност представлява императорска корона на една малка гръцка държавица, каквато е била Византия по това време. Но нека да повторим – това са политически решения. Исихастите нямат нищо общо с това!
Позволявам си да направя малко отклонение. В средата на ХІV в. в Западна Европа вече тече втората Стогодишна война между Франция и Англия. Френските рицари са най-добрите в Европа, Франция е най-многолюдното (14 милиона население) и развито кралство на континента. В същото време населението на Англия е само 2 милиона. Войната се води освен от френските васали на английския крал, основно от войски от Англия, прекарани с кораби от острова – с много по-малка численост, впрочем. След няколко десетки години, в които превесът на силите се колебае, в първите десетилетия на ХV в. успехът е изцяло на страната на англичаните. Едва когато през 1429 г. се появява личността на Жана д’Арк, френското общество се обединява и френските армии успяват да свалят обсадата на Орлеан и да спечелят битката при Пате.
Приблизително по същото време на Балканите има друга любопитна и твърде показателна ситуация. През 1443 г., в планините на Албания, Георги Кастриоти – Скендербег, отхвърля своята васална зависимост от османските турци и цели 25 години, до смъртта си, успява не просто да спре, а да разгромява всеки път турските армии, понякога водени лично от султаните Мурад ІІ и Мехмед ІІ Фатих (завоевателят на Константинопол). Всъщност, до 1571 г. Албания не е окончателно превзета от турците, благодарение на единството на самите албанци, които с изключителна воля не са допуснали вътрешно разединение и така са запазили своята независимост почти двеста години след България.
Тези два примера илюстрират как вътрешното обединение на едно общество е силата, която му позволява да устои пред всякакви опасности. Именно това е липсвало на Византия, България и останалите балкански държави, които, силно обезлюдени вследствие на чумата и постоянните битки с турците, а и помежду си, просто не устояли пред по-силния. Затова е абсолютно неадекватно да се сочат исихастите като някакви виновници за тази драма. Напротив, показахме че именно те са действали за вътрешната консолидация в България и Византия. Нужно е да припомним, че в Търново св. Теодосий Търновски и св. Евтимий са били стълбовете на обществото. Теодосий според житието му е бил призоваван едва ли не като окончателен съдник при църковните събори в българската столица, като дори българският патриарх е пренебрегнат заради него, а Евтимий остава в паметта на българския народ като организатор на защитата на Царевград Търнов, покорен на 17 юли 1393 г. Но дори и след като турците влизат в града, отново патриарх Евтимий е постоянен защитник на населението пред новите му господари.
Милен Николов е български историк и археолог, доктор по средновековна българска история. Ръководител на проучванията на крепостите Русокастро и Порос, както и на редица археологически обекти в Ахтопол, Созопол, Поморие и Котленската планина. Автор е на 4 книги и близо 100 научни статии, студии и съобщения, посветени на определени проблеми от средновековната история и археология на българската държава и Византия.
––––––––––––
