Ренета Трифонова
Нели Иванова
Миналата нощ ме събуди зов за помощ – млада жена с бебе на ръце бе избягала от дома си след бурен скандал с мъжа си. Най-после се беше усетила и осъзнала като жертва на тормоз и бе потърсила помощ при близки. Това бе огромна крачка за нея, но трябваше да направи решаващата стъпка към спасението – да подаде сигнал срещу насилника и да заживее в защитено жилище до уреждането на останалите въпроси. Целият път за спасението ѝ бе посочен с осигурена съпътстваща помощ. Тя обаче се върна при насилника си… Пак бе започнала да гледа на него като на мил, любящ и незаменим мъж, без когото няма живот за нея. Защото докато ние ѝ осигурихме време за почивка и с изпросена молитва чертаехме пътя ѝ нататък, манипулаторът насилник я е засипвал със съобщения и я е заслепил отново, върна я при себе си. Сляпа и глуха е отново тя за всяка загрижена за нея дума, не иска да чува каква е опасността, в която живее. Подадената ѝ за помощ ръка още виси в очакване, но насилникът хвърля камъни по нея и вече само бледа надежда има, че жената ще успее да се измъкне от клетката с дресьор.
Безкрайно тъжно и тежко ми е да приема избора ѝ да се върне при човека, който скрито я унизява и унищожава, а болката на близките ѝ не мога и да си представя… Но в цялата тази емоционална наситеност прозрях осезаемо, че и аз съм в абсолютно същата ситуация. Имам трайна токсична връзка с изкусен манипулатор-унищожител, който ме оплита в гъстите си мрежи и ме заслепява да не виждам и да не достигам Пътя на спасението си. И аз имам моментите на просветление и бягам от насилника ми към Живота, имам хората, които ми дават защитеното жилище, помощ и Път, но оставям манипулатора да ми влияе с неуморното ухажване, наслади и обещания за земен рай и се връщам при него. Не искам да слушам спасителните гласове, които ме призовават към осъзнаване и разкъсване на връзката, и старателно ги избягвам. Протегнатата към мен ръка виси в очакване да я потърся, хващам я и я пускам и хвърлям камъни по нея без мисъл за болката, която причинявам на хората, които обичам, и на Отца ми. До следващия момент на освестяване…
И ти имаш такава връзка. Всеки един от нас е в тази връзка с манипулатора-унищожител.
Когато тя е видима във формата на домашен тормоз и насилие, състрадаваме на жертвата и се чудим как може да стои тя още при насилника си и дори да го оправдава и обича най-привързано, измисляме обяснения като „Стокхолмски синдром“ или препоръчваме психотерапия, групова терапия и защита от институции или организации. А какво правим, когато връзката ни е невидима и унищожителят ни е невидима поднебесна адова сила? Чуваме ли гласа на Спасителя ни, вслушваме ли се в Него, виждаме ли себе си като доброволна жертва на насилника и търсим ли помощ? Искаме ли да се измъкнем от насилника си, или живеем с любов към него (що за синдром проявяваме)? Докога ще избираме греха, ще се връщаме към живота с унищожителя ни и ще му позволяваме да вандалства из нас, докато спасението ни е пред нас? Колко още ще нараняваме и себе си, и скъпите ни хора, и Отца ни?
Ние няма да оставим жената, която живее тормозена и насилвана в златна клетка, ще търсим път към нея, колкото и да ни отхвърля сега, за да заживее в безопасност и свобода; ще се борим за живота ѝ. Както Бог се бори за всяка една душа, търси път към нас и ни чака да Го приемем в себе си. Само с Него в себе си можем да осъзнаваме действието на насилника върху нас, само укрепявани с Божията благодатна сила можем да се борим, да се откъсваме от унищожителя ни и да тичаме към Защитеното жилище. Само с Бога можем да се спасим. Да Го приемем!
