Християнство.бг
„Chronos-ът (Χρόνος, хронологичното, или непрекъснатото време) се изпълва със смисъл благодарение на kairos-ът („благоприятното време“), а kairos-ът не е нищо повече от спирка, междинна станция, от която можем да разгледаме миналото и да погледнем в бъдещето. Без „кайрос“ времето („хронос“) тече безсмислено, потопено в смъртта и нищо, което се случва в него, не може да спаси живота. В цялото творение само човек може да превърне „хроноса“ в „кайрос“. Привилегията и отговорността на свободата, дадена му от Твореца, е да навлезе през времето, макар и за кратко (както се случва при Божествената литургия), в присъствието и очакването на Есхатона, и това е, което няма да бъде изгубено заедно с всички останали безполезни неща, които носим със себе си в този живот“.
С тези думи покойният Пергамски митрополит-старец Йоан Зизиулас започна своя отговор на академичната похвала и почестите, оказани му при приемането му като стипендиант и почетен член на Волоската академия за богословски изследвания на 28-30 октомври 2011 г. С тези думи, които ни напомнят за важността на „кайрос“-а и как той придава смисъл на времето („хронос“-а), ми позволете на свой ред да започна и аз, от името на Академията за богословски изследвания във Волос, неподправено слово на почит, уважение и любов към приснопаметният йерарх на Вселенската патриаршия и най-велик православен богослов на нашето време, според много авторитетни мнения.
Три са основните теми, които характеризират творчеството на покойния йерарх: Личността, Евхаристията и Есхатологията (или Царството Божие). Вероятно всеки знае, че митрополитът на Пергам с право се наричаше изключителен специалист по богословие на личността не само в контекста на православното, но и в цялото християнско богословие. Именно той, плодотворно и оригинално тълкувайки светоотеческата традиция, даде на съвременното християнско богословие цялостната представа за личността, тъй като успя да установи в онтологична перспектива богословският възглед за проблема на персонализма, който въз основа на личния модус на съществуването на Триединния Бог, исторически се реализира в личността на Христос и се предлага в църковното събитие като предвкусване на есхатологичната пълнота в Царството. За митрополит Йоан персонализмът е най-ценният принос на светоотеческото богословие в съвременния стремеж на човека към автентично, неподправено съществуване.
Известно е също така, че мястото, където човек може да предусети личностния начин на битието, за приснопаметния Пергамски митрополит е Евхаристията, в която човек, като член на Църквата и образ Божий, участва в самия живот на Триединния Бог. Зизиулас още като мирянин, и още в най-ранните си статии, подчертава централното място на тайнството на св. Евхаристия за живота както на древната Църква, така и за живота на съвременния свят. Евхаристията според Пергамския митрополит е сърцето на Църквата, а не някакъв периферен аспект от нейния живот.
Верен на основните богословски насоки на своя учител о. Георги Флоровски, и като един от малцината, които са добре запознати с гръцкия и по-широк православен контекст в международните богословски дебати, митрополитът на Пергам отдаваше специално значение и приоритет на есхатологичната перспектива, която в крайна сметка прониква в цялото му творчество. Личността, Евхаристията и Царството Божие са неразривно свързани в неговите богословски писания.
За Зизиулас Евхаристията е образ на идващото Царство, образ на есхатона, а Църквата като евхаристийна общност е реалност, дошла от бъдещето, тъй като Евхаристията е предвкусване на есхатона, който нахлува в историята. Ето защо Църквата се определя като есхатологична общност, която се движи през историята и времето, без да се идентифицира с историята и да изпитва диалектическо напрежение между „вече” и „не още”.
Есхатологичното тълкуване на Евхаристията, което той предлага, за разлика от протологичното – ориентирано към миналото, към възпоменанието (дължащо се главно на западните влияния), буквално означава, че идентичността на Църквата не е в миналото, не е в това, което ѝ е било дадено, и не е в това, което е тя сега, а е в бъдещето, в това, което ще бъде в Края. Подобна перспектива радикално дистанцира богословието от всяка абсолютизация на протологията, от тенденцията да се вярва, че истинското и автентичното е винаги в началото, в един безвременен, неисторичен полет към далечно идеализирано минало, и че спасението не е нищо друго, освен връщане към първоначалното идеално състояние. Този възглед, който не е нищо повече от маскиран платонизъм, е постоянно изкушение за богословието както в миналото, така и в настоящето.
Последствията от гореказаното са изключително важни. Есхатологичната насоченост на богословието на митрополит Йоан предпазва творчеството му от онези болезнени проблеми, които са постоянни изкушения на съвременното православно богословие, дори и в най-изтънчените му версии: а) идеализирането на миналото и произтичащият от това консерватизъм; б) освещението и преклонението пред нацията и народа; в) елиноцентризма и антизападничеството, които днес са синоними на антиевропеизъм. За разлика на това, приснопаметният Пергамски митрополит без ни най-малко колебание твърди, че в първите векове след Рождество Христово:
„По онова време православието стана бъдеще на елинизма, защото то не беше завръщане, а творчески синтез. Така че, днес православието, което се опитва да извади гръцката идентичност наяве, не трябва да бъде просто връщане към минали форми, носталгична „любов (eros) към православието“, която избягва съвременните реалности. А днешните реалности за Гърция – това е Европа. Елинизмът трябва да бъде отново построен от основополагащите си елементи, така че да влезе в новата европейска реалност, без да губи своята елинистичност.
Естествено възниква въпросът защо един такъв изключителен йерарх, толкова задълбочен и компетентен богослов като митрополит Йоан, настояваше така много на важността и изключителното значение на есхатологията за живота и богословието на Църквата, когато всъщност есхатологията неизбежно води до покаяние за миналото и освобождаване от бъдещото? Възможно ли е той да не е осъзнавал, че една такава есхатологична перспектива неизбежно ще доведе до болезнено преразглеждане на такива сложни въпроси като другостта, пола, антропологията или етиката, когато още през 1968 г. пише по спорния въпрос за ръкополагането на жени, че „православните богослови не могат да намерят никакви богословски аргументи против такива ръкоположения. Но цялата работа е толкова дълбоко вкоренена в традицията, че за мнозинството от тях би било трудно безрезервно да одобрят твърде ентусиазираните твърдения в тази статия”?
В светлината на тази есхатологична перспектива можем по-добре да разберем позицията, която той изрази от трибуната на Волоската академия за богословски изследвания през февруари 2001 г. относно последиците от есхатологичния етос на Църквата, и по-специално мнението му, че бъдещето не се определя от миналото, а напротив, бъдещето освобождава от миналото, точно както в християнската мисъл и живот ние пътуваме в миналото: от бъдещето към настоящето и миналото, и следователно бъдещето е причина, а не следствие от миналото, тъй като светът е създаден за есхатологичния Христос, Който ще дойде в момента на есхатона като съединение на тварното и нетварното, като есхатонът дава същност на първото, а есхатологията създава протология.
Като естествено следствие от горното, Зизиулас твърди, че „Църквата не е това, което тя е или което е била, а това, което ще бъде [при есхатона]“, точно както грешникът, от своя страна, „онтологически се определя не от това, което е бил, а от това, което ще бъде [в есхатона].” Ето защо той отбеляза, че „секуларизацията на Църквата засяга не само институционалните въпроси (като връзката между Църква и държава, Църква и общество и много други), но и въпросите на етиката. […] Църквата не трябва да приема отношението, което обществото е възприело спрямо етичните въпроси; напротив, тя трябва да разпространява в него духа на прошката и любовта, който позволява на бъдещето да освобождава човека от миналото. Непрощаващата Църква е секуларизирана Църква, защото нежеланието да се прощава е характеристика на този свят и на светската етика“.
Със своето отношение и с цялостния си живот, със своята толерантност и търпение, своята твърдост и бащинско доверие към младото поколение учени, дори когато не беше съгласен с нашите действия, идеи или избор, или смяташе, че грешим, покойният архиерей ни показа на практика този есхатологично вдъхновен, прощаващ и освобождаващ етос на Църквата. Насърчавайки, между другото, сериозната критика и възстановявайки в пълен мащаб вътрешнобогословския диалог, който е кислородът и необходимото условие за здрав църковен живот, митрополит Йоан доказа, че големите богослови не се страхуват от диалога и критиката, а напротив, се стремят към тях, защото знаят, че те са присъщи на богословието, и че без тях не можем да очакваме нищо друго освен едно богословие на повторението и възхвалата, което толкова често процъфтява, както всички добре знаем, в нашите църковни и богословски среди.
В заключение, четенето на трудовете на Пергамския митрополит и изучаването на неговата богословска мисъл, която се характеризира с есхатологична насоченост, евхаристиен характер и творческо участие в икуменическия богословски дебат, помогна на богословите от Гърция, както и на тези от целия православен свят, да преминем от културната към богословската херменевтика като такава, и от една обща и неопределена „духовна“ перспектива към христоцентрична и светотайнствена такава. Ако през последните две десетилетия богословието у нас направи няколко колебливи крачки към преодоляване на своята интровертност, богословския си провинциализъм и изолационизъм и нарцистичното си богословско антизападничество, то със сигурност може да се каже, че това до голяма степен се дължи и на неговото присъствие и дискурс.
Геронда Йоан Пергамски,
Благодарим ти от все сърце за това, което предложи на Църквата и на богословието; за пътищата, които отвори в богословските изследвания и в необходимия диалог на Църквата със света, с литературата, изкуството и науката; за тази утешителна и изпълнена с милост версия на Православието (την παρήγορη και φιλάνθρωπη εκδοχή της Ορθοδοξίας), която ти самият въплъщаваше и от която толкова много се нуждаем, особено в наши дни; за опрощаващата/освобождаваща етика на Църквата, на която ни учеше, и която най-накрая трябва да ни научи нас, гърците, а и православните като цяло, на отношенията ни с християните от другите традиции и вярващите от другите религии; за това, че с твоите книги, трудове и курсове съпътстваше нашите богословски въпроси и търсения и проправяше нов път за нас; защото знаеше как да уважаваш нашето различие и дори несъгласие с твоите мнения и позиции, без да ни отхвърляш или да ни караш да се чувстваме „отлъчени“ (να μας καταστήσετε αποσυνγωγους); защото ти продължи да развиваш богословието докрай, да мислиш и действаш като истински богослов.
Почивай, възлюбени наш учителю, в прегръдките на Триединния Бог, Когото възлюби толкова много и на Когото служи с такава вярност като пастир и извършител на тайнствата, послужи и със слово и перо!
Καλή Ανάσταση! / До Всеобщото Възкресение!
————-
Статията е английски превод на надгробното слово на д-р Пантелис Калайцидис, произнесено на погребението на митрополит Йоан Зизиулас в катедралната църква на Атина в събота, 4 февруари 2023 г.
Превод: архим. Никанор Мишков
Източник: Public Orthodoxy
