Маргарита Генчева
Църквата – това е събранието на отзовалите се на Божията покана около Евхаристийната трапеза. Не владиците, не митрополитите и патриарсите. Не бюрокрацията и администрацията.
Епископът е част от Църквата, но не е сам по себе си църквата, нито е въплъщение на някаква абсолютна истина. Епископите имат огромна власт, но тя им се дава, за да служат, а не да се големеят над останалите.
В православието говорим за различни служения, а не за властване в светския смисъл на тази дума. Не разбирам причината, поради която мнозина от нашите православни братя и сестри, възприемат църковната власт за непогрешима. Нали догмат за непогрешимост нямаме в православното богословие? Църквата е богочовешки организъм, но човешката ѝ част често боледува и греши. Наскоро един свещеник от Америка ми беше казал: „Не издигай свещениците в идол, ние също сме хора“.
Тоест всеки от нас е склонен към греха, към злото, независимо за какво служение е призован от Бога в Тялото Христово – дали епископско, презвитерско или някакво друго.
Беше цяло откритие за мен уж простичката истина, че свещеникът предстоятелства Литургията – събранието на верните за извършването на тайнството Евхаристия, но и всички кръстени миряни призовават заедно с него Светия Дух да слезе върху Даровете. Участват съвсем пълноценно и активно в тайнството, не са просто наблюдатели на случващото се.
Проблем е, когато епископите започнат да се държат като политически лидери или пък миряните решават задачи, които са отговорност на епископите. Затова обществеността е скандализирана от послания на висши духовници, които съдържат идеологически внушения, оправдават войни или хвалят различни политически лидери. Става още по-голям хаос, когато миряните решат, че са си самодостатъчни и епископите не им трябват.
Друг проблем за църковната общност се крие в отдалечаването на епископите от миряните. Още не сме се освободили като църква от тоталитарния манталитет, който в миналото я е маргинализирал. С времето обаче ставаме свидетели на немалък напредък в тази посока. При по-младите епископи и митрополити ледът в общуването с обикновените хора се счупва. Виждаме как епископи посещават училища, преподават в семинарии и духовни школи, общуват спокойно с младите хора и отговарят на въпросите им, чувствителни са към вълненията им.
Нашата църква е скована от страх, от цензура и автоцензура, от зилотизъм, от идолопоклонство и човекоугодничество. Занимаваме се с шествия, „търчим“ при държавата, когато се чувстваме застрашени от конкуренция (спомнете си нашумелия казус с българските старостилци). Президент и патриарх виждаме ръка за ръка. С идеология се развалят прекрасни инициативи – малко катран е достатъчен да развали цяла каца с мед. Не, това не е Църквата! Това е политика.
Решението е да обърнем гръб на идеологическите разпри и зависимостите от политически характер. Освен това е важно да се срещаме лице в лице – епископи, свещеници и миряни. Да си казваме ясно и конкретно предизвикателствата, които стоят пред нас. Тоест да не се борим с призраци и абстрактни врагове, а да сме човечни един към друг и към света.
Истинската християнска любов и саможертва не се разкрива на площада със знамето, нито във фейсбук. А в грижата към другите, в обичта, в добрия диалог, в самоотвержеността. За да видим Бога, както си е (по св. Софроний Сахаров) първо трябва да видим в човека Божия образ. Да го видим отвъд всички маски и да му подадем ръка.
