Ренета Трифонова
Проповед в Неделя след Въздвижение върху литургийното евангелие от Марк 8:34-9:1
„И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?Или какъв откуп ще даде човек за душата си?Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила“.
Телесно човек е създаден от пръст, принадлежи на земята, от която е взет и затова земният му живот минава като на сън и чезне като сянка. Но има нещо съществено, което го отличава от физичния свят. Той притежава дух, с неземно измерение и произход от друго битие. Човек не е просто същество, а личност, притежаваща свободна воля. Той волево може да определи критериите си за добро и зло и сам да си изгради нормите на поведение спрямо Бог, човеците и заобикалящата го среда.
Преходността на земния му живот го е научила, че материята няма шанс срещу смъртта. Прах при праха и пръст при пръстта. Нищо материално не е в сила да му помогне, когато изминат годините на земното му присъствие. И все пак, той обича земния прах. Желае го и го превръща в цел, пристрастява се към земните блага и неусетно се отдалечава от вечния живот. Заради събиране на богатства човек пада по-ниско от животните, малко по малко оскотява и в крайна сметка става чужд дори на себе си.
А Бог обича човека и иска да му помогне. Иисус показа на хората как да сломят загрубелия си език, защото точно този език отделя човека от животните, но той може за беля да отдели човека и от Бога. Езикът е проявление на безмерната Божия обич към човека и затова Господ изисква от човека саморазрушение на вредното в него. Естествено, човеците не винаги осъзнават висотата на този дар и впрягат могъществото на езика в полза на ниската си безнравственост.
Все пак понякога критерият на човеците за полезно и вредно се различава от този на Бога. Думите Господни като че ли се противопоставят на човешката представа за естественото самосъзидание. Та нали човек конвертира душа за пари и разменя достойнство за слава, а как Иисус иска от него да загърби всичко и да се отрече от себе си?
Наистина иска се смелост у християнина да се смири и да признае, че понякога усуква Словото Божие, за да заличи изобличенията на съвестта си. Тежко е ако страстта на развратеното тяло обладае душата. Тогава и словото – „Кесаревото кесарю, Божието Богу“, променят смисъла си и тленното в човека му нашепва: „собствено, няма лошо в това да се съвместява полезното с приятното. Придобитото тук е, за да му се насладим, пък като му дойде времето ще го оставим, ще се покаем и с празни ръце ще преминем във вечния живот. Та нали не сме създадени за страдание?” и т.н…
Ала Бог не се приравнява към нашата немощ, дори и когато това се отнася за спасението на човека. Абсурдно е, Христов съсъд съзнаващ висотата на високото си достойнство, с което Бог го е изкупил, да си „живее живота”, надявайки се без усилие да се спаси. Иска ли човек да преодолее тлението, то тогава трябва преди всичко да възстанови авторитета си на личност, та да заживее с вяра и да погледне обективно на истинския живот.
Каква полза за човека, ако придобие всичко, а повреди на душата си? (Марк. 8:36) казва Господ. Какво като си събере голям пай, когато смъртта диша във врата му? Какво като арогантно подчини подвластните нему хора (дадени му по допущение от Бога), а постави на забвение любовта и изгуби мира в душата си?
Слава Богу (за всичко), че както за тялото има лекарства, така и за душата има лечение. Но и едните и другите лекове не си приличат. Тялото си има за изцерение нещо от земната пръст, а душата намира покой и утеха само в Божието слово.
В една руска книга наречена „Духовно поле” има разказ за това как един монах веднъж се подслонил в пуста пещера, където видял молещ се Ангел Господен. На монашеския въпрос: „Кой си ти?” Ангелът отговорил: „Някога тук имаше свещен олтар Господен, и аз бях изпратен от Бога като хранител на този храм. От тогава мина много време и сега олтарът е разрушен, затова и няма никой тука, но аз пазя това място, защото то е свято”.
Няма светиня, която Бог да забрави. Не са забравени светите места като мястото на храма „Всех Светих” – брутално разрушен преди време в града на днешния свободен дух. И ако Бог с такова внимание се грижи за осветените места по земното лице, то колко повече Той бди за всяка една човешка душа. А светът на човешките взаимоотношения е многолик и разнообразен. Добрата ни земя не помни човек независимо от възраст, пол и раса, който да е без кръст, и без тежестта на такова „бреме” в живота си.
Нуждата днес от придобиването на вътрешен покой става все по-силно осезаема. Душевният мир не е изчезнал и се постига с помощта на Бога, стига потомците на Адам да осъзнаят, че човешкият живот е безценен и не се разменя за преходни земни блага.
Източник: pastir.bg
