Какво беше решено днес на архиерейското събрание на УПЦ?

Сергий Шумило

На 27 май УПЦ отбеляза третата годишнина от събора в Теофания. Почти всички епископи на УПЦ се събраха в резиденцията на митрополит Онуфрий в еофания край Киев. Мнозина се надяваха, че може би по случай третата годишнина най-накрая ще бъдат взети някакви истински официални и недвусмислени решения относно оттеглянето на УПЦ от Московската патриаршия на РПЦ. Че може би ще бъде възстановено евхаристийното общение с Вселенската патриаршия и ще бъдат изпратени официални призиви до предстоятелите на поместните църкви да признаят пълната автокефалия на УПЦ. Мнозина очакваха това и се надяваха на него… Но този път всички надежди бяха напразни. За радост на Москва.

Предложенията за възстановяване на диалога и евхаристийното единство с Вселенската патриаршия или за приемане на официален призив към предстоятелите на поместните църкви да признаят автокефалията на УПЦ не бяха подкрепени. Всичко се ограничи до прочитането на обръщението на митрополит Онуфрий по повод годишнината от събора в Теофания и до размяната на мнения между епископите, сред които тонът бе зададен от Черкаския митрополит Теодосий Снегерьов, който изрази позицията на лоялност към Московската патриаршия от името на „група епископи и духовници“ на УПЦ. Напротив, сред епископите се чуха гласове в подкрепа на пълната автокефалия на УПЦ, но мнозинството просто запази мълчание. Както обикновено…

Но как би могло да бъде иначе, ако организаторите на днешната среща умишлено са я определили така, че да съвпадне с 33-тата годишнина от създаването на така наречения „Харковски събор“? Същият този, който беше свикан през май 1992 г. по заповед от Москва, за да се предотврати провъзгласяването на пълната автокефалия на УПЦ от МП.

Характерно е, че УПЦ не отбелязва годишнините на поместните събори на УПЦ от 1990 и 1991 г., които наистина положиха основите на самоуправлението на УПЦ и определиха нейния курс към пълна автокефалия (и все пак тази година се навършват 35 години!). За сметка на това, всяка година УПЦ официално чества така наречения „Харковски събор“ от 1992 г., който не само че не е бил поместен, но и според много канонични особености може да се смята за епископска среща, а не за пълноправен епископски събор. Тази тайна среща, която беше контролирана в „ръчен режим“ по телефона от „Чистый провлук“ в Москва¹, в нарушение на собствения Устав на УПЦ, всъщност се отказа от решението на поместния събор на УПЦ от 1991 г. за получаване на канонична автокефалия за УПЦ.

След като Украйна придобива държавна независимост, УПЦ се оказва в още по-голяма зависимост от Московската патриаршия (което противоречи на каноничните принципи на поместността), което води до разкол в украинското православие. И именно благодарение на нея УПЦ вече 33 години е в задънена улица, губейки подкрепата на собственото си общество и собствената си държава.

Опитите да се изведе идентичността на УПЦ от „Харковския събор“ се превърнаха в капан, изкуствено наложен от Московската патриаршия, от който УПЦ не може да се измъкне вече повече от 30 години. Без да се преосмислят грешките от миналото, включително така наречената „харковска идентичност“ и други наративи на Московската патриаршия, е невъзможно наистина да се тръгне по пътя към пълна автокефалия. Тази „идентичност“ е причината за 33-годишната стагнация и вътрешната криза, която сполетя УПЦ.

Така че, когато преди седмица бе съобщено, че днешната среща на епископите отново ще бъде посветена на годишнината от „Харковския събор“, беше очевидно, че с такава идеологическа основа е безсмислено да се очаква нещо последователно и конкретно от нея. Наследството на Харковския събор не е такова. Става дума за 33-тата годишнина от опитите да се запази каноничната връзка и зависимостта на УПЦ от Московската патриаршия на всяка цена, дори по скрит начин. Дори въпреки четвъртата година на руската агресия срещу Украйна и ежедневните ужасяващи бомбардировки и убийства на десетки хиляди украинци, които се извършват с благословението на висшето ръководство на РПЦ-МП.

След 24.02.22 г. става неморално да останеш част от Московската патриаршия. За повечето украинци този ден завинаги промени живота и съзнанието им. Познавам много обикновени свещеници и вярващи от УПЦ, които са искрено загрижени и искат пълно скъсване с Москва. Има и епископи, които са наясно с това и които също не са съгласни с официалния курс на „стоене на едно място“ на своето ръководство. За съжаление обаче техните гласове не се чуват в църковната йерархия. И те не искат да го направят. Въпреки че вече четвърта година се води война. Напротив, сега техният глас в УПЦ е дори по-тих, отколкото преди три години.

За пореден път Господ изпрати повод и шанс на УПЦ да се освободи от московското иго (а колко много такива шансове вече бяха дадени от 1991 г. насам!). За съжаление този път тези поводи бяха безразсъдно пропилени. В отговор отново ще бъдат измислени куп оправдателни фрази. Вместо само една: „обявяваме пълното оттегляне на УПЦ от МП на РПЦ“.

Това означава, че УПЦ, за съжаление, остава канонично зависима от МП. Това означава, че нейната вътрешна криза ще продължи; че пропастта между тях и собственото им общество и държавата ще нараства. Всичко това е много болезнено за хиляди вярващи и обикновени свещеници. Но всички техни молби, призиви и надежди отново остават нечути. Възможно ли е обаче да се очаква нещо друго от сергианската школа на съветската църква, която така и не беше напълно демонтирана?

Отново има надежда, че нещо може да се промени от следващия Синод на УПЦ… Как ми се иска да вярвам. Но дали ще се промени?

Виж още:

Ще избере ли Украинската православна църква пътя на самостоятелност от Руската църква? • Християнство.бг

–––––––––––––––––––––––––––––

1. На ул. „Чистий провлук“ №5 в Москва се намира резиденцията на руския патриарх Кирил. В тази сграда някога се е помещавала дипломатическата мисия на Третия райх. През 1943 г. Сталин решава да прехвърли сградата на възстановената Съветска православна църква (РПЦ). Бел. ред. ↩︎