Меню Затваряне

Какво е боговдъхновеност?

Андрей Десницки

Андрей Десницки

Продъжаваме с поредицата „40 въпроса за Библията“ на Андрей Десницки. Първият въпрос беше „Защо библиите са различни?“, а днес представяме втория въпрос: „Какво е боговдъхновеност?“

Какво е боговдъхновеност? Когато християните биват попитани с какво се отличава Библията от всички други забележителни и мъдри книги, те започват да говорят за боговдъхновеността, имайки предвид, че Библията е написана не просто от хора, но по Божието вдъхновение. Какво означава това в действителност? Откъде се е взела самата дума „боговдъхновеност“?

Бог и човек са съавтори. Понятието за боговдъхновеност (понякога се казва „боговдъхновеност“ повече на руското отколкото на славянското наречие) се появило при християните още оттогава, когато при тях се образувал Новият Завет. За него, като за нещо само по себе си, са говорили в своите послания апостолите:

„…Никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петр. 2:20-21).

„Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата“ (2 Тим. 3:16).

При това, самата Библия никак не разкрива понятието за боговдъхновеността и дори не ни дава списък с боговдъхновените книги. Освен това, тя може да се позовава на книги, които очевидно не влизат в това „обкръжение“. Например Посланието на Иуда в 9-та глава разказва за спора между ангела и сатаната. В Библията ние никъде нищо подобно не намираме; този сюжет е взет от текст под заглавие „Възнесението на Моисей“, който никога и никъде не се е считал за част от Свещеното Писание. Така че, ако за автор на библейския текст ние назовем Самия Бог, а текстът – дадено свише Откровение, въпросите тепърва започват.

Библейските текстове не са паднали към нас от небето, те са били написани от хора (и ние понякога не знаем от кого именно), а как се съчетава Божественото авторство с човешкото? Възможно ли е да се възприеме библейският текст в неговия сегашен вид като директно и непосредствено предаване на словата от Бога?

Оказва се, че представата за боговдъхновеността на Библията не е еднаква в различните времена и при различните автори. Всички Отци на Църквата, които са засягали този въпрос, са подчертавали, че Бог действително е Авторът на Библията. Някои дори са сравнявали човеците-автори с музикални инструменти, на които е свирел Бог, но изглежда, че това е било риторическо преувеличение: в тези времена мнозина са се съмнявали в божествения произход на Библията.

Впрочем, в светоотеческата литература срещаме указание за това, че авторите не са губили съзнанието си и естествените си способности: те въобще не са били медиуми, записващи в транс състояние някаква вест свише. Свети Йоан Златоуст особено е подчертавал, че такива медиуми са могли да бъдат само лъжепророците, а истинските пророци не са губели своята индивидуалност, когато са предавали на хората Божието Слово.

Особено значимо и ясно е станало такова отношението на християните към истинското пророчество по времето на възникването и разпространението на исляма. За мюсюлманите, Коранът е съществувал още преди сътворението на света и в своето време и бил буквално продиктуван на пророка Мухаммед, дума по дума, без ни най-малко отстъпване от небесния оригинал. Но християните се отнасят другояче към своето Писание: ако за мюсюлманите въплътилото се в света Слово Божие е книга, тоест Коранът, то за християните това е Богочовекът Иисус Христос, а Библията е книга, която разказва за Него и за множество други личности. Но основата не е книгата, а Този, за Когото тя говори. Във всеки случай за християните от принципно значение и важност е само едно: библейските книги са написани от хора, които е вдъхновил Светият Дух.

Как се получило това?1Тоест как се е писала Библията? Бел прев. В древната Църква нямало спорове за „технологията“ на боговдъхновеността, те са започнали по-късно в Западна Европа по време на Реформацията през XVI век. В значителна степен това е било свързано с провъзгласяването на протестантския принцип Sola Scriptura (само Писанието), съгласно който само Библията може да служи като източник на вероучението (при православните и католиците огромна роля играе Църковното Предание, за което ще говорим повече в 4-тата глава). Ако смятаме така, тогава действително от крайна важност става поставянето на ясна граница между Писанието и всичко останало.

Затова основателите на протестантството М. Лутер и Ж. Калвин, основавайки се върху споменатите по-горе апостолски цитати (2 Петр. 1:20-21 и 2 Тим. 3:16), повтарят думите за библейските писатели като инструмент, на който е свирил Светият Дух. От техните последователи през XVII-XVIII век, е била изработена цяла теория за такава буквална диктовка свише, която ние, между другото, не намираме при раннохристиянските автори. Едновременно с това се появили и други теории: например, че Духът е предал на съвременните автори само съдържанието на Откровението, а те са го записали със свои думи. Подобна теория отдава дължимото на стилистическото разнообразие на библейските книги: в действителност, защо Духът е диктувал на Лука обратното на Матей?

Тази гледна точка обаче, е била отхвърлена от основните стълбове на Реформацията: „Светият Дух вдъхновявал пророците и апостолите не само в това, което се отнася до съдържанието и смисъла на Писанието или значението на думите, така че те са били способни по своята собствена воля да обличат и украсяват тези мисли със своите собствени стил и думи, но Светият Дух действително поддържал, вдъхновявал и диктувал самите думи и всеки израз поотделно“, утвърждавал в края на XVII век протестансткият богослов Й. Кренщетд.

Интересно е, че при статута на такъв продиктуван свише текст, Старият Завет се присвоява именно от еврейската (така наречената Масоретска) Библия, макар че тя окончателно се е образувала в иудейската среда вече след раздялата на иудаизма и християнството.

Впрочем, самата представа за буквалната диктовка свише напълно съответства на традиционния иудейски възглед: цялото Петокнижие (Тората) било непосредствено продиктувано от Бога на Моисей на планината Синай. Такава гледна точка била приета и от католиците на Тридентския събор през 1546 г. Но вече през 1870 г. на I-вия Ватикански събор определението за „диктовката на Светия Дух“ било заменено с „вдъхновението от Светия Дух“. Сред православните, може би не е имало такива спорове за „технологията“ на боговдъхновеността, вероятно защото Писанието не се възприемало като нещо противостоящо на Преданието, тоест на опита на църковния живот в цялата негова разнообразност, а като централна част от това Предание.

По такъв начин не е имало нужда да се издига стена, разделяща едното от другото. Във втората половина на XIV и началото на XX век, споровете за природата на боговдъхновеността приели на Запад остър характер. От една страна – възникнало преди всичко в протестантската среда – либералното направление виждало в Библията документ, който практически не се отличава от всеки друг исторически паметник, а в боговдъхновеността – просто някакъв първоначален импулс, подбуждащ автора да се захване за работа. Господ открива на хората някаква Истина, а по-нататък те със свои думи, както могат и умеят, записват това, което им е било открило.

Разбира се, че при такъв подход Библията по принцип не се отличава от каквото и да било гениално художествено произведение, в което ние виждаме приблясък на Откровението: ето, че всеки поет или художник може да черпи своето вдъхновение свише.

Като реакция на тази крайност в протестантизма възникнало движение, настояващо за разбирането на Библията като буквално продиктуван от Бога текст. То получило названието фундаментализъм, доколкото неговите поддръжници последователно отстоявали самия фундамент на своята вяра, както го виждали.

Днес, разбира се, към либералните, а също така и към фундаменталните възгледи, може да се придържат не само протестантите, но и католиците, и православните, и въобще всички вярващи. Ето защо нерядко се говори за „православен“ и за всеки друг – например за „ислямски фундаментализъм“. Но отначало този термин е бил свързан именно с протестантизма.

Впрочем, на Запад постепенно се изработва среден уравновесяващ възглед по въпроса за природата на боговдъхновеността. Така при католиците Втория Ватикански събор (1965 г.), утвърждавайки непогрешимостта на книгите на Писанието в делото на спасението, в същото време признава човешката ограниченост на авторите на библейските книги. Но още дълго преди това мнозина православни богослови са настоявали именно за такъв подход: Библията са я писали хора, които за разлика от Бога, не са били всезнаещи. Те нищо не са знаели за Америка или за Австралия, за съвременната ядрена физика или за генетиката, те са описали своя собствен свят. Днес ние разполагаме с много повече знания, отколкото те са разполагали в сферата на естествените науки, но в делото на богопознанието, ние си оставаме както преди техни ученици.

Самите библейски автори правят ясна разлика в своя текст между Божественото и човешкото. В 5-та глава на Исаия или в 15-та глава на Йеремия, ние виждаме примери на диалог между Бога и пророка и такива примери в Библията не са малко. Или нека да вземем тези думи на апостол Павел: „Благодаря на Бога, че не съм кръстил никого от вас, освен Криспа и Гаия,та да не каже някой, че съм кръстил в мое име. Кръстих също и Стефаниновия дом, а дали съм кръстил и другиго някого, не зная (1 Кор. 1:14-16).

Напълно очевидно е, че това не е глас от небето, а личен разказ на апостол Павел; още повече, че той отначало мисли, че е кръстил Крисп и Гаий, после си спомня, че е кръстил още и Стефаниновия дом и завършва с признание, че и той самият не помни, може би, там е имало още някой друг. Това са думи на човек, чиято памет е несъвършена, а съвсем не на всезнаещия Бог.

На друго място от същото послание, той ясно разделя Божията заповед и собственото си мнение: „За девствениците нямам заповед от Господа, но ви давам съвет, като помилван от Господа да Му бъда верен“ (1 Кор. 7:25). Тоест директно предупреждава читателя: това вече не аз го казвам, а Господ. Но всички тези детайли нямат никакво вероучително значение и затова няма основания да се казва, че Павел би могъл нещо да „оплеска“ в своето богословие. Не, той безусловно предава на хората Словото Божие, но прави това не механически и без да губи индивидуалността си.

Освен всичко друго, всеки текст е не просто съдържание, опаковано в някаква подходяща форма, както се опакова подаръкът в някаква красива хартия, а единство на формата и съдържанието. Ако съдържанието има някакво свойство – в частност боговдъхновеност – тогава е невъзможно да се каже, че това по никакъв начин не се касае и до формата. С други думи, ние не разполагаме с прости решения, които биха ни „разкрили механизма“ на боговдъхновеността и едва ли може да се появят в бъдеще.

———

Превод от руски език: Виктор Дора

Редакция: Ренета Трифонова

Източник: Андрей Десницки, „40 въпроса за Библията“ (Поредица “Основи на православието”), Москва, Дар, 2014.

  • 1
    Тоест как се е писала Библията? Бел прев.
Posted in Библеистика, Богословие

Вижте още:

error: Content is protected !!