Християнство.бг
Архим. Никанор
В православните среди битуват много митове и легенди за вярата на римокатолическите християни, които не са истина. Оказа се, че и в преведения вчера от мен текст има неточности, касаещи римокатолическата еклезиология. Получих коментар на лични, който в името на обективността държа да споделя с вас няколко в разсъждения по повод на статията: What Does It Mean That the Ecumenical Patriarch Is „First Among Equals“? или „Какво означава това, че Вселенският патриарх е „пръв сред равни“?, публикувана тук след този анонс.
Наскоро един православен автор обясни ролята на Вселенския патриарх в Константинопол като „пръв между равни“ (primus inter pares). Този израз означава, че патриархът не е по-висш от другите епископи, а изпълнява роля на координация и служение за единството, особено при разрешаването на спорове между Църквите.
Това виждане съдържа важни елементи, които и Римокатолическата църква признава. Преди всичко, католици и православни споделят една основна истина: всички епископи са наследници на апостолите и участват в едно и също тайнство. Вторият Ватикански събор ясно заявява това в конституцията Lumen Gentium1: Църквата е общение, а епископите заедно носят отговорност за нейното ръководство.
Освен това православната традиция силно съхранява синодалното (съборното, бел. ред.) измерение, тоест общото вървене заедно и вземането на решения по колегиален (съборен, бел. ред.) начин. Това е ценност, която и Римокатолическата църква днес преоткрива с по-голяма сила. Статията обаче представя римокатолическата позиция донякъде опростено. Тя се основава почти изцяло на Първия Ватикански събор, който е дефинирал примата на папата, без да отчита по-късното развитие.
Всъщност Вторият Ватикански събор изяснява, че: папата не е отделен от епископите, а е част от епископския колегиум (събор – б.м.); неговата роля е да служи на единството на Църквата, а не да замества живота на поместните църкви. Също така по отношение на непогрешимостта, която често се разбира неправилно, Римокатолическата църква учи, че тя е много ограничен дар и винаги служи на вярата на цялата Църква.
Православните твърдят, че техният модел отразява Църквата от първите векове. Въпреки това, съвременните изследвания – например документът The Bishop of Rome показват, че още тогава Римският епископ е имал особена роля като ориентир за цялата Църква, не само символична.
Днес диалогът между католици и православни е постигнал значителен напредък. Енцикликата Ut Unum Sint призовава да се търси заедно такава форма на упражняване на примата, която да бъде призната от всички. Истинското предизвикателство не е да се избира между авторитета на папата или автономията на епископите, а да се намери равновесие между: видимото единство на Църквата и синодалното (съборното) общение.
В тази светлина статията помага да се разбере по-добре чувствителността на християнския Изток, но не изразява напълно богатството на католическото учение, особено след Втория Ватикански събор. Добрата новина е, че днес вече не сме в логика на противопоставяне, а на диалог. И именно по този въпрос – приматът и единството на Църквата – се открива един от най-обещаващите пътища към пълното общение между католици и православни.
Накрая да напомним, че думата „Catholic“ не означава „Orthodox“. Една истински „католическа“ Църква трябва да бъде и „православна“, а една истински „православна“ Църква е призвана да бъде и „ католическа“, тоест „вселенска“.
Какво означава това, че Вселенският патриарх е „пръв сред равни“?
Много православни християни са наясно, че Вселенският патриарх е „първи сред равни“, но твърде много биха се затруднили да обяснят какво всъщност означава това. Това общоприето обозначение се корени в православното разбиране за природата на Църквата, както и за нейното единство и власт – разбиране, което произлиза от самите свети Апостоли и е вярно отразено в Църквата и до днес.
Казваме, че Вселенският патриарх е равен на другите епископи, защото самият той е епископ, наследник на апостолите в служението и управлението на Църквата. Негово Всесветейшество Вселенският патриарх е равен на другите епископи по това, че притежава онези духовни дарове (харизми) и свещени отговорности, които са уникални за епископата: способността да ръкополага други епископи, свещеници и дякони и отговорността да контролира територията под своята юрисдикция и да гарантира, че Евангелието се проповядва вярно там.
В същото време Вселенският патриарх е първият сред тези епископи. Пълната му титла е „Архиепископ на Константинопол – Новия Рим и Вселенски патриарх“. Епископите на големите градове често носят отговорност за районите около техните градове и получават титлата архиепископ. Тези, които имат отговорността да контролират още по-обширни региони, обхващащи цели народи или дори по-големи пространства, са известни като патриарси. В ранните векове на Църквата се появяват пет патриарси: в Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Други патриарси, по-специално този в Московското царство, се появяват по-късно в живота на Църквата. След Великия разкол между църквите на Рим и Константинопол през 1054 г., Константинополската църква става Първа катедра на Православната църква.
Фундаменталният каноничен ред на Църквата, основан на Вселенските събори, предоставя на Константинополската църква свещената отговорност да разрешава разногласия между останалите църкви. Тази отговорност произтича от 9-то правило на Четвъртия Вселенски събор, проведен в Халкидон през 451 г.: „Ако епископ или клирик има несъгласие с митрополита на провинцията си, нека се обърне към екзарха на митрополията или към престола на императорския град Константинопол и нека бъде съден там.“
Това правило в най-голяма пълнота показва какво означава Вселенският патриарх да бъде „първи сред равни“. Като епископи, всички членове на епископата са равни, но ако има несъгласия между епископите или между църквите, Константинополската църква има свещеното право и отговорност да ги разреши.
Изхождайки от властта да разрешава несъгласията между епископите, Вселенската патриаршия има единствената власт да свиква Светите събори, които са съставени от епископи от цял свят и са предназначени да уреждат въпроси, които може да са спорни. Вселенският патриарх, тъй като притежава тази универсална власт, обхващаща цялата Църква (оттук и титлата „Вселенски патриарх“, която произлиза от VI век), има и отговорността да предоставя автокефалия (независимост) на отделни региони, които преди това са били част от други църковни юрисдикции.
В ново време Вселенската патриаршия е предоставила автокефалия на църквите на Сърбия (1920 г.), Румъния (1925 г.), България (1961 г.)2, Грузия (1990 г.), Гърция (1850 г.), Полша (1924 г.), Албания (1937 г.) и Чехия и Словакия (1998 г.). Съвсем наскоро Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей предостави автокефалия на Православната църква в Украйна – през януари 2019 г.
Вселенският патриарх е предоставил автокефалия на Руската църква два пъти. Първият път е през 1589 г., когато е създадена Московската патриаршия, повече от хиляда години след като Халкидонският събор е предоставил на Константинополската църква отговорността да разрешава църковни спорове. Руският цар Петър Велики премахва Московската патриаршия през 1721 г. Близо два века по-късно Вселенската патриаршия отново предоставя автокефалия на Руската църква, тъй като Московската патриаршия е възстановена през 1917 г.
Важно е да се разбере обаче, че тези специални отговорности на Вселенската патриаршия не установяват Вселенския патриарх като „православен папа“. Няма и не може да има „православен папа“; властта на Вселенския патриарх в Православната църква е изключително различна от разбирането на Римокатолическата църква за властта на Римския папа3.
Римокатолическата църква учи, че „Римската църква притежава първенство на обикновената власт над всяка друга църква и че тази юрисдикционна власт на Римския понтифик е едновременно епископска и непосредствена.“ (Първи ватикански събор, Pastor Aeternus, 3.2) Това означава, че в Римокатолическата църква Римският папа има пряка власт над всеки друг епископ и юрисдикция над всеки друг епископ, както и над всички верни.
Вселенският патриарх, за разлика от него, няма непосредствена или юрисдикционна власт над патриарси и епископи, които не са в неговата канонична територия. Той няма власт, която другите патриарси и епископи да нямат, освен отговорността да действа като апелативен съд и да разрешава спорове между църквите.
Римокатолическата църква също така твърди, че Папата е непогрешим, тоест защитен от Бога от грешки, когато заявява от амвона, че нещо е част от християнската вяра и всички верни трябва да го вярват. Вселенският патриарх не претендира за непогрешимост; като православни християни, ние вярваме, че Всемогъщият Бог защитава Своята света Църква от грешки само в рамките на ученията на Вселенските събори.
И така, когато Православната църква учи, че Вселенският патриарх е „първи сред равни“, тя признава, че той е един сред много братя епископи, а не свръхепископ, чиято власт надхвърля тази на всички тях. Този православен възглед за Вселенската патриаршия и за епископството като цяло е верен на каноничния ред на Църквата през първото хилядолетие, преди разкола с Римската църква.
Преди всичко, ние се присъединяваме към Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей в непрестанна молитва за трансформиращо разрешаване на различията и окончателно възстановяване в Христос на единството в Едната, Свята, Католическа ( = Православна) и Апостолска Вяра.
––––––––––––––––––
- Lumen Gentium (Светлина на народите) е една от най-важните догматични конституции на Втория ватикански събор, провъзгласена от папа Павел VI на 21 ноември 1964 г.. Документът е крайъгълен камък в съвременната римокатолическа еклисиология (учение за Църквата) и определя същността, структурата и мисията на Църквата в модерния свят. Конституцията е разделена на осем глави, а в Църквата като Тайнство (Глава I) документът описва Църквата не просто като институция, а като „тайнство“ (знак и средство) за единение с Бога и единство на цялото човечество. Тя е мистичното Тяло Христово, обединяващо земната и духовната реалност (бел. ред.). ↩︎
- Автокефалията на БПЦ е предоставена през 1945 г., но през 1961 г. Вселенската патриаршия признава нейното патриаршеско достойнство, затова в текста е посочена тази година (бел. ред.). ↩︎
- За разбирането на този въпрос може да помогне статията на прот. Ал. Шмеман на този линк: За неопапизма • Християнство.бг. ↩︎
