Християнство.бг
Прот. Василиос Термос // Orthodoxia.info
„Не бях дете; знаех как да се възползвам от илюзиите.“
Луиз Глюк
Отдавна престанахме да живеем екзистенциално християнството, а вместо това представяме един институционализиран християнски модел, пленник на установената привичка и на миналото. И – казвам го с дълбока тъга – нямаме никакво оправдание за това.
Когато разговаряш с политици, разбираш защо Гърция не върви напред. Ти мислиш за проблемите на страната, а те – за интереса на своята партия. Ти се питаш кои са правилните решения и как да бъдат приложени, а те в същото време разсъждават как партията им да оцелее в конкретната „бойна“ ситуация на обществения живот. С други думи, гражданите, които обичат и боледуват за своята родина, се изправят срещу хора, съсредоточени единствено върху собственото си политическо оцеляване. Несъвместими траектории.
Корист, страх, безотговорност. Според мен това е триадата, която определя нашата църковна култура.
Дългогодишният ми опит в църковните дела ми даде ясното съзнание, че същото се случва и в Църквата, макар и на лично равнище. Говоря с архимандрити за промени, които смятам за необходими, а те мислят, че ако ги подкрепят, никога няма да станат епископи. Обсъждам с митрополити необходимите стъпки към обновление, а те се колебаят, защото скритата им амбиция е да станат следващият архиепископ. Различни пътища – всеки от нас е на друго място. Учудвало ме е до каква степен житейският им план е определил и начина им на мислене. (Разбира се, това се случва и с женените клирици, макар и по други, по-дребни причини: как да придобият или запазят благоволението на епископа, как да не влязат в конфликт с енорийския предстоятел и т.н.)
Дали личната корист е единствената причина, поради която нищо не се променя в нашата Църква? Не. Има и друга – страхът. Откакто се появи интернет, фундаменталистите вилнеят с крясъци и обиди, разпространявайки обвинения в предателство към Православието и какво ли още не. Техните мрежи пренасят със светкавична скорост своята агресивна психопатология – от дома на едно добронамерено християнско семейство до пустинята на Света гора. Моето непоколебимо убеждение е, че нашите епископи се страхуват – не защото самите те имат обновителни намерения (с изключение на съвсем малцина), а защото вероятно не биха възпрепятствали обновителните опити на клирици, ако не желаеха толкова силно да не попаднат под прицела на църковните терористи. Но те са избрани да бъдат водачи, а не уплашени последователи.
Буквално, както съм писал многократно, нашата Църква се е превърнала в заложник на фундаменталистите. Особено през последните десетилетия ние вървим назад, вместо напред. И колкото повече излъчваш посланието, че се страхуваш от тях, толкова повече те се насърчават. Толкова е просто.
Този сайт, следователно, изследва защо народът постепенно изоставя Църквата. Дали защото нашата Църква, в сегашния си вид, е просто остатък от миналото? Дали защото липсва воля за промяна?
Огледайте се около себе си.
Православните поместни църкви са разделени, защото предпочитат да се занимават с геополитика, вместо с повторното благовестие на Евангелието.
Църковните съобщения се издават в дървен, бюрократичен стил, в който отсъстват както истината, така и състраданието.
Синодални решения и окръжни писма се издават набързо, без задълбочено проучване, без обществено обсъждане, без мнението на специалисти.
Изборите на митрополити и днес – вече четвърт век след началото на XXI век – се провеждат чрез тайни договорки, благоволения, зависимости и баланси, тоест чрез липса на меритокрация. (Нека отбележим, че липсата на меритокрация е ендемична язва на гръцкото общество и основна причина, поради която учените в чужбина не се завръщат, както самите те заявяват.)
Освен това избираме и ръкополагаме клирици почти на случаен принцип – без ясни критерии, без психологическа оценка на тяхната зрелост. А когато по-късно те сгрешат и съблазнят вярващите, ние се задоволяваме да ги наказваме, без да научим нищо от собствените си грешки.
Езикът на богослужението продължава да функционира като вкаменелост, в момент когато всички останали православни църкви използват неговата съвременна форма. Няма значение, че мнозина не разбират; важното е да се спазва предполагаемият ни дълг към миналото. (В книгата си „Разсъдливост и безумие“ разглеждам този въпрос подробно.)
Разбира се, в нашата Църква се вършат много добри дела. Но те са изолирани и зависят от конкретни личности. Липсва всякакво стратегическо мислене. И така се добавя и третата причина – безотговорността и нехайството.
Корист, страх, безотговорност. Това, според мен, е триадата на нашата църковна култура. И само едно от тези неща би било достатъчно, за да парализира механизмите на промяната. А когато и трите действат заедно, нашето присъствие в съвременността се оказва напълно парализирано.
Предложения и идеи има, и те непрестанно се излагат. Липсва желание да се занимаваме с тях.
Преди години бях написал, че като Църква сме пропуснали възможността да се приближим до поколението на следвоенния демократичен преход. Днес наблюдаваме като на забавен каданс как се губи връзката не само с техните деца, но и с техните внуци – с постмодерното поколение. Ако за хората на четиридесет и петдесет години Църквата асоциативно е свързана със средновековни обсесии и финансови скандали, то за днешните юноши и млади хора тя е просто нещо чуждо и неразбираемо, което не заслужава дори няколко секунди внимание.
Защо? Защото отдавна престанахме да живеем екзистенциално християнството, а вместо това представяме един институционализиран християнски модел, пленник на установената привичка и на миналото. И – казвам го с дълбока тъга – нямаме никакво оправдание за това. По-рано, когато аз бях дете, действително не разполагахме нито с подходящо богословие, нито с подходящи личности. Тогава бяхме в застой поради истинска бедност.
Но оттогава насам настъпи истински прелом. Богословското обновление, с което бяхме благословени, пречупено през труда на съвременни богослови, клирици и миряни, ни предостави изобилни възможности за преориентиране.
Предложения и идеи има, и те непрестанно се излагат. Липсва желание да се занимаваме с тях. Триадата от корист, страх и безотговорност управлява нашите действия и цели. Затова моят отговор на тези въпроси не може да бъде еднозначен. Нуждаем се от цялостен пакет от мерки и реформи, вдъхновени от ясна стратегия.
Историята не чака. Поколения се губят, докато ние се грижим за свещенически и архиерейски одежди, разпространяваме слухове, упражняваме ласкателство и събираме случайни доходи. И се успокояваме с онези, които са съгласни с нас. Затова особено ценен ще бъде диалогът с преподавателите по богословие – с онези хора, които ежедневно понасят натиска на нашата епоха, въплътен в конкретни човешки лица.
Това е вече значително по-подходящо за публикуване: избягва буквализмите, изглажда синтаксиса, запазва публицистичната острота на автора и звучи като оригинален български текст, а не като превод. Ако желаете, мога да направя и финална редакция в стила на „Християнство.бг“, с още по-прецизна терминология и ритъм на изреченията, така че текстът да бъде напълно готов за публикуване.
Протойерей Василиос Термос е детски и юношески психиатър, доктор на Богословския факултет на Атинския университет и доцент във Висшата църковна академия в Атина.
