Меню Затваряне

Какво правят оптинските монаси на фронта или „С брада, в расо и с каска“

Сергей Чапнин

Сергей Чапнин

Teлеграм-каналът „Военен отдел на Московската патриаршия“ публикува снимка на четирима души, позиращи на фона на паметник с големи букви: „Донецк. Град-герой“. Надписът под снимката е доста лаконичен: „С благословението на епископ Йосиф (Корольов), настоятел на Оптинската пустиня, братята на манастира изпълняват своята духовна мисия в зоната на Специалната военна операция“.

Гледам снимката и първата ми мисъл е: „Ах, какви хубави бради са пуснали двамата монаси! Колко добре поддържани и сресани са тези православни бради! Със сигурност собствениците им се гордеят с тяхната дължина и пищност!

Техните бронежилетки също са напълно православни, имат нашивка точно в центъра: щит с православен кръст в средата, а в горната част се четат думите „С това ще победиш“ (препратка към мистичното видение на император Константин Велики – кръста като знак за победата над врага), а отдолу съкращението на великденския поздрав „ХВ“ (има обаче още две значения: „химически войски“ и едно по-ново, по-неприлично, но по-подходящо).

Насилие в името на Църквата

В тези бронежилетки, каски и раса оптинските монаси изглеждат нелепо, като клоуни на маскарад. Но това някак си не е смешно. Снимката, направена за спомен, ще се превърне в исторически документ, когато бъде публикувана. И това няма да е обикновен документ, а ще бъде доказателство за извършено предателство. Откровено и публично.

Бихме очаквали, че православните свещеници – опитни монашески изповедници, ще се ръководят от Свещеното Писание, което съвсем ясно разкрива Божията воля: „Не убивай!“ (Бит. 20:13), „блажени миротворците“ (Мат. 5:9), „блажени гладните и жадните за правда“ (Мат. 5:6), само че при цялото ми желание, не ми е възможно да си представя, че свещеници, които твърдо се придържат към Евангелието, биха получили възможност да проповядват свободно на войниците в зоната на военните действия. Евангелието може да бъде адаптирано, за да оправдае войната, само ако бъде пресято през финото сито на национализма.

Разбира се, разговорът за това до каква степен християнството оправдава насилието и убийствата винаги ще бъде дълъг и сложен, тъй като в историята е имало много насилие в Църквата и от името на Църквата. Църквата действително никога не е забранявала на отделните хора, нации и държави да се защитават, но дори и при много голямо желание в Свещеното Писание не може да се намери оправдание за агресивна или несправедлива война.

В допълнение към надписа под снимката, в телеграм-канала е публикувана и кратка патриотична молитва, напомняща повече на лозунгите от съветската епоха: „По молитвите на светите Оптински старци, нека Господ се смили над Русия!“. След като я прочетох, останах с впечатлението, че това е само първата част от молитвата, а втората в този контекст би трябвало да звучи така: „Нека Украйна гори в огън, както и целият колективен Запад“. Или пък: „Украйна не ни интересува, не искаме и да чуваме за нейните жертви“.

Монаси-ракетчици

Виждайки снимката на монасите първия път, написах, че това е ярко доказателство за сегашната Оптина. Тя се превърна в симулация, нямаща нищо общо с Оптинския скит от втората половина на XIX – началото на XX в., който влезе в историята на Църквата благодарение на известните Оптински старци. Да, геолокацията, територията, стените и куполите са горе-долу същите, както преди. Молитвите се извършват по православния чин. Поклонниците идват. Монасите-изповедници ги изповядват и наставляват в живота. Но съдържанието на всичко това е друго – нехристиянско. Детайлите са православни, да, но Божиите заповеди са „леко“ редактирани, защото фалшивият патриотизъм със сигурност е по-важен от Свещеното Писание.

В един коментар ми писаха дали не избързвам прекалено да съдя? Може ли да се съди за целия манастир по трима-четирима монаси? Може би това е някакъв частен случай, някаква грешка, личен грях на същите тези монаси и толкова?

Разбира се, има и личен грях и ако се съди по усмивките на монасите от снимката, това е неразкаян грях. Но не трябва да забравяме, че монасите не са своеволни, не са избягали сами, като някакви хлапета, в Донецк. Те са отишли там с благословията на своя игумен, който сега е в епископски сан. Всички братя много го обичат и духовният събор на манастира не се противопоставя на престъпното решение на епископа. И няма разногласия между братята. Всички са убедени, че „духовната мисия“ на руските военни на територията на съседна държава е праведно и богоугодно дело. То трябва да бъде подкрепяно както с пътувания до фронта, така и с молитви.

Известно е, че това не е първият път, когато монаси от Оптина са били на фронтовата линия. Поне веднъж, през март тази година, те вече бяха там. Имената на трима монаси са известни – Силуан, Давид и Александър. Тогава те отслужиха литургия за бойците от противотанковия дивизион, мобилизиран от Калужка област. За о. Силуан се говори, че „той постоянно посещава бойците от Козелската ракетна дивизия на РВСН“ (Ракетные войска стратегического назначения, бел. ред.).

Символът на вярата на Руската православна църква

Къде е границата, чрез прекрачването на която монасите и, по-общо – всички християни, извършват предателство спрямо Христос? Мисля, че границата не е там, където заповедите Му се пренебрегват, а там, където това нарушаване явно и публично бива оправдано.

Дехуманизирането на врага и превръщането на нашите съседи, приятели и единоверци в „укронацисти“ е централната теза на държавната пропаганда. Сега това вече е и част от „Верую“-то на Руската православна църква, съдържание на църковната проповед. Дехуманизацията лесно се превръща в демонизация. Само такъв „символ на вярата“ позволява на монасите да ходят на „духовна мисия“ в зоната на СВО и с удоволствие да „окормяват“ окупационните войски.

Подозирам, че не всички руски войници имат жигосана съвет. Със сигурност би трябвало да има войници и офицери, чиято съвест ги осъжда за тяхното лично, пряко участие във войната. Срещайки свещеник, такъв военен със сигурност ще му сподели болката си и моралните си терзания. В такъв случай, каква би била задачата на изповедника? На пръв поглед, да помогне на човека да види това разстояние и онези бариери, които го отделят от Бога и в крайна сметка от собственото му призвание, от радостта, за която Господ го е създал. Без да се кажат думи за истината, за справедливостта, за духовната трезвост, тази задача не може да бъде решена.

Ако обаче оптинските монаси биха говорили по този начин на войниците, тогава те определено нямаше да бъдат допуснати в „зоната на СВО“, а какво остава за два-три поредни пъти. А това означава, че говорят „каквото трябва“, приспиват съвестта си и помагат на другите да приспиват своята. На езика на Църквата те не вършат Божието дело, а дяволската работа.

Разбирането на това предателство ще бъде дълго, болезнено и вероятно не винаги успешно.

При всички случаи обаче каските и бронежилетките няма да ги спасят от Божия съд.

––––

Превод: архим. Никанор

Източник: The Moskow Times

Posted in Християнство и война

Вижте още: