Християнство.бг
Периодично е възможно да чуем за сензационни находки: за нови „евангелия“ и за други уж неизвестни досега текстове, възникнали в зората на християнството, които най-после ще ни разкажат цялата истина… В действителност, нищо ново по принцип няма в тези находки; в повечето случаи става дума за нови ръкописи на текстовете, известни ни от отдавнашни времена под названието апокрифи. Какви са апокрифите, откъде са се взели и как да се отнасяме към тях?
Книги на границата на Библията
Днес, когато Библията изглежда като цял том, нейните читатели са свикнали да мислят, че канонът на Библията винаги е бил определен, а границата между Писанието и цялата останала литература е била ясно поставена и на всички добре известна. В действителност това далеч не е така: когато пророкът или евангелистът започвал да пише или да проповядва, той въобще не си поставял за цел да допълни Библията с още една книга – не, той съобщавал на хората това, което считал за необходимо. И само след това обществото на вярващите – отначало древният Израил, а после християнската Църква го признавала за текст на точно и адекватно изложение на своята вяра. При това, разбира се, винаги са съществували лъжепророци и лъжеучители, творенията на които обществото на вярващите е отхвърляло.
Би било възможно да се помисли, че решаваща роля тук е играело авторството на текстовете: да речем, че Исаия или Павел са на всички известни проповедници на Истината, така че и книгите, носещи техните имена, ще бъдат признати за свещени. Но това съвсем не е така: на централно място в канона на Писанието, стоят произведенията на Лука (Евангелието и Деянията), който не е бил дори свидетел на земния живот на Иисус, а ето, че книга, която се казва „Евангелие от Петър“, се смята за невярна. Нея очевидно не я е писал апостол Петър, който ние познаваме по двете новозаветни послания – неговото име било приписано на този текст, за да му придаде по-голям авторитет. Такава ситуация е типична за апокрифите.
А какво тогава е апокриф? На гръцки тази дума означава „таен, съкровен“. Апокрифът стои на самата граница на Писанието, но все пак от другата страна на границата. Трудно е да се каже по-точно, защото границата – по-точно канонът на Стария Завет – е нееднаква в различните традиции, и думата „апокриф“ сама по себе си се употребява в тях по различен начин. В състава на иудейските и протестантските издания не влизат някои книги (Макавейските, Иудит, Товит, Премъдрост Соломонова и др.) и значителни откъси от други книги (от Естир и Даниил преди всичко), които ние срещаме в православните и католическите издания. Такива книги протестантите наричат просто апокрифни, католиците – второканонични, а православните – неканонични. Затова, ако вие срещнете английското Bible with Apocrypha (Библията с апокрифите, бел. прев.), това ще означава, че в Стария Завет са включени всички тези книги и глави, но нищо повече. При православните и католиците е прието с апокрифи да се наричат други книги, които никога и никъде не са влизали в състава на Библията, например „Книга на Юбилеите“ или „Ходенето на Богородица по мъките“. Сега ние ще си поговорим именно за такива книги.
Старозаветните апокрифи
Що се отнася до старозаветните апокрифи, то става дума основно за текстове„ „допълващи“ Библията, чието авторство често се приписва на библейски персонажи. Това са „Книга на Юбилеите“, „Завещание на дванадесетте патриарси“, „Книга на Енох“, „Видение на Исаия“, „Псалми на Соломон“ и някои други текстове. Като правило, точното авторство и дори времето на написването на тези текстове са неизвестни, те достигат до нас в различни ръкописни варианти и в този смисъл не могат да се смятат за източници, надеждно излагащи възгледите на един определен човек или на група хора. Но те толкова по-малко показват тази идейна и културна среда, в която е възникнал Новия Завет (някои от тях би било възможно да бъдат написани по-скоро след Новия Завет). Ние не знаем точно кога и кой е написал дадена фраза от апокрифа, но можем да бъдем уверени, че тези идеи, образи и понятия са били толкова широко разпространени в иудаизма през така наречения „междузаветен период“ (между Стария и Новия Завет), че в противен случай не биха достигнали до нас. В това отношение те са много интересни и полезни.
Може би най-интересната част на старозаветните апокрифи е тълкуванието (на евр. мидраш) на каноничните библейски текстове. В допълнение към библейските разкази, те предлагат множество подробности, понякога напълно фантастични, а понякога просто спорни. Ето, например, как описва Книгата на Юбилеите живота на първите хора в рая, казвайки от лицето на Самия Бог:
„Адам и жена му бяха в Едемската градина седем години, обработвайки я и пазейки я. И Ние му дадохме занаят и го научихме всичко видимо да употребява в работата си и той се трудеше. А той беше гол, незнаейки това, и не се срамуваше. И той пазеше градината от птиците, зверовете и животните, и събираше плодовете на градината и ядеше, и остатъкът си го запазваше за себе си и за жена си и се запасяваше“.
Такава „Едемска градина“ повече напомня на лятна вила от шест акра, отколкото на мястото на вечното блаженство… Други апокрифи, като например, Книгата на Енох – обратно, разказва за самия край на земната история и това ги сближава с Откровението на Йоан Богослов. Всъщност, откровение (гр. „апокалипсис“) за края на времената е твърде популярен за времето си жанр, но както виждаме, само една от такива книги е влязла в Библията. Наистина елементи от апокалиптичните видения е възможно да се срещнат и в пророческите и в някои други книги на Писанието. Към този жанр принадлежи и „Възнесение на Моисея“ – единственият апокрифен текст, чийто сюжет се преразказва в Новия Завет (Иуда 9), макар неговите автори да са били наясно с много други апокрифни книги.
Има и такива книги, които продължават библейските традиции. Сред тях намираме и пророчески книги (Завет на дванадесетте патриарси) и дори една книга с псалми. Псалми Соломонови е очевидно единственият достигнал до нас сборник с молитви от най-първите иудеохристияни. Да се удивляваме на това, че текстът е създаден вече след пришествието на Христос, носи името на цар, живял хиляда години преди Него, не се налага-такава е особеността на апокрифната литература. Името на знаменития пророк или герой, което е поставено на заглавието на книгата, показва, не толкова нейното авторство, колкото тази духовна традиция, към която принадлежи този текст. Вдъхновените слова на тези молитви, ние бихме могли да повторим и днес: Верен е Господ към тези, които наистина Го обичат и търпят наказанието Му, които вървят в истината на Неговите предписания, по дакона, който Той ни е дал за нашия живот. Праведниците Господни, ще живеят по него вовеки, рай Господен, дърво на живот са праведниците Господни.
„Другото благовестие“
Немалко апокрифи се присъединяват и към Новия Завет, но тук ситуацията вече е съвсем друга. Сред новозаветните апокрифи има много книги, които претендират за своята еквивалентност с книгите на самия Нов Завет или дори на абсолютната истинност, но от най-древните времена на Църквата те не се признават за автентични. Това преди всичко са: Евангелие от Петър, Тома, Филип, Никодим, Иуда, Варнава, Мария (Магдалена) – така да се каже, „алтернативни версии“ на историята на Иисус от Назарет, които се приписват на различни персонажи от Новия Завет, но явно не са били написани от тях. По принпиц, в тях е възможно да се забележи идеологическа или богословска конструкция, която едно такова Евангелие трябва да поддържа.
„Евангелие от Иуда“ излага гностическия възглед за евангелските събития, „Евангелие от Тома“ –манихейският, а „Евангелие от Варнава“ – мюсюлманският. Ясно е, че такива текстове се разминават в много принципни положения с Новия Завет: единственият верен ученик на Иисус се оказва Иуда Искариот (Евангелие от Иуда), или пък Иисус категорично се отказва да се нарича Син Божи (Евангелие от Варнава). Такива текстове са известни от най-древни времена. Още апостол Павел предупреждавал от проповедници на „друго благовестие“ (2Кор. 11:4; Гал. 1:7-8), неуточнявайки, наистина, какво има предвид. Но по неговите разгорещени думи, насочени към различни общества, ние можем да предположим, че е ставало дума за проповедници, извращаващи самата основа на християнската вяра за живота, смъртта и възкресението на Иисус Христос.
Но откъде ние знаем, че са прави именно каноническите евангелия, а не тези? Днес всяка нова находка се преподнася в пресата като сензация: ето още една, свежа, оригинална версия, може би, тя е истинска? Или в крайна сметка, равнопоставена? Действително, в епохата на алтернативните истории и дори на алтернативните етически системи и това е така лесно за вярване…. В действителност всичко е доста просто. Каноническите книги на Новия Завет при цялото свое разнообразие и много незначителни разминавания в малките детайли, са единни в главните, а всички „други благовестия“ ни рисуват собствени, категорично несъвместими една с друга картини, но всяко от тях се съгласява с определено течение, съперничещо си с християнството. Ако е право Евангелието от Иуда, тогава абсолютно е неправ не само каноническият Нов Завет, но и Евангелието от Варнава и обратно. Освен това, в същото Евангелие от Варнава има немалко фактически грешки, ясно показващи, че неговият автор за разлика от апостол Варнава, никога не е бил в Палестина. Например, в този текст, Иисус заедно с Мария, живеейки в Галилея, берат маслини… в Гетсиманската градина, разположена над Йерусалим на десетки километри от родния им дом!
Но най-главният принцип е приемането на текста от обществото на вярващите. В най-ранните списъци на признатите от Църквата книги, започвайки от II век (за такива списъци стана дума в 3-тата глава), ние намираме обичайните за нас четири канонически Евангелия и нито веднъж не срещаме нито едно друго. Те може да се различават в малките детайли, но е невъзможно да се прочетат в тях някакви сензационни различия. За сравнение – първото споменаване на „Евангелие от Варнава“, което ни е известно, се отнася към края на V век (римският папа Геласий е говорил тогава за неговата фалшивост). А първият ни известен ръкопис на този текст е бил намерен едва през XVIII век, при това – написан на италиански и датира от края на XVI век. Ние дори не знаем този ли е текстът, който е държал Геласий в ръцете си. По-скоро той бил съчинен много по-късно и просто бил наречен с името на апостола, което за апокрифите е напълно обичайно.
Понякога апокрифите допълват „пробивите“ на каноническите Евангелия. Ето дори Деянията на Апостолите (20:35) цитират едно изречение, което липсва в евангелията„ «по-блажено е да се дава, нежели да се взима“. Навярно в някои апокрифни книги също се съдържат някакви достоверни детайли. Но ако тези книги не отразяват изцяло този образ на Христос, който е познат, то трудно е да им се доверим. Каноничните евангелия, например, почти нищо не говорят за детството на Иисус, само Лука разказва за един епизод, когато родителите Го изгубили в Йерусалим, а след това Го намерили в Храма (Лука 2:41-51). Но нима не е интересно какво се е случило с Него от рождението Му до момента, когато Той излязъл на проповед?
Така възниква „евангелието на детството“, приписвано на апостол Тома. Ето откъс от него:
„След това той отново тръгна из селото, а малкият се затича и го блъсна за рамото. Иисус се разсърди и му каза: ти повече никъде няма да идеш и детето веднага падна и умря… Учителят написал азбуката и дълго разпитваше за нея. Но той не му отговаряше. И Иисус каза: ако ти си истински учител и добре знаеш буквите, кажи ми, какво е алфа и аз ще ти кажа какво е бета. И учителят се разсърдил и го ударил по главата. И малкият почувствал болка и го проклел и онзи паднал бездиханен на земята. А малкият се върнал в дома на Йосифа. И Йосиф бил огорчен и казал на майка му: “Не Го пускай зад вратата, защото всеки, който предизвика Неговият гняв, умира“.
Прилича ли такъв персонаж на Този, Който убеждавал, а не наказвал, изцелявал и възкресявал, но не убивал, търпял побоища, а не сразявал своите врагове? По-скоро тук пред нас е зла, могъща вещица, която не търпи ни най-малкото възражение. Няма нищо удивително, че Църквата не е познала такъв Христос и е отхвърлила книгата като недостоверна. Християните винаги са признавали, че покрай тяхното собствено Писание, съществуват и други текстове, почитани от други хора. Такива текстове е имало немалко в древността, те продължават да се намират и съчиняват и днес (като Дан Браун с неговия „Шифър на Леонардо“), поради което нерядко се оказва, че новото съчинение повтаря старите идеи. Така днешните теософи често се въоръжават със старите трактати на гностиците. В края на краищата и в наше време, хората продължават да записват техните „откровения“ и да им прибавят свещен статус. Именно така се е появила на бял сят през 1830 г. „Книга на Мормон“, която последователите на това учение включват в своето Свещено Писание. Очевидно, това си е тяхна работа. А за християните да приемат такива книги наред с каноническите е невъзможно, а и те на свой ред са твърде полезни, като ни разказват за ученията, съперничещи с християнството, както в най-ранните векове на християнската Църква, така и по-късно.
Веднага след Библията
Към апокрифите на Новия Завет обикновено се причисляват и множество други текстове, които не противоречат на Библията, а допълват и разширяват нейното повествование. Това са разнообразни разкази и мъченическата смърт на апостолите (същите Варнава, Филип, Тома) или послания към християнските общества, в това число приписваните на Павел (до лаодикийците и 3-то до Коринтияните, които очевидно не принадлежат на Павел и са съставени от Павловите цитати от някои негови последователи). Такива апокрифи могат напълно да се приемат от църковната традиция: например, за Богородица в Библията се разказва твърде малко, така че църковното празнуване на нейното Рождество и Въведение в храма, отчасти дори Благовещението се основават на „Протоевангелие от Иаков“. Това повествование не противоречи на каноническите текстове, така че защо да не се възползваме от него? Само че, не трябва да го поставяме наравно със Свещеното Писание.
Но особено интересни, разбира се, са текстовете, написани от младите съвременници и ученици на апостолите – някои от тях дори са били включвани в Новия Завет. Техните автори често се наричат с „апостолски мъже“ – те са били млади съвременници и ученици на апостолите. Тези произведения забележително се отличават от новозаветните текстове, но в същото време прекрасно показват, как се е развивала древната Църква. Например, в Новия Завет ние не срещаме чистата църковна йерархия, която познаваме днес, там думата епископ на практика е синоним на думата презвитер (така днес се наричат свещениците). Много е възможно да чуем, че съвременната йерархия, възглавявана от епископа, се е образувала доста късно, в Средните векове.
Но се оказва, че вече на ръба на I и II век сл. Р. Хр. антиохийският епископ Игнатий Богоносец в своите послания, особено в „Посланието до Ефесияните“, подробно излага учението за епископа като за глава на местното християнско общество и ръководител на презвитерите:
„Затова и на вас подлежи да се съгласявате с епископа, както и правите. И вашето знаменито, достойно за Бог презвитерство така да е съгласно с епископа, както струните с цитрата… Никой да не се прелъстява! Който не влиза в жертвеника, този лишава себе си от Божия хляб. Ако молитвата на двама има велика сила, то колко по-силна е молитвата на епископа и на цялата Църква?“
Тоест принципът на „поместната църква съществува само около епископа, който се намира в общение с другите епископи“ възниква на практика веднага след като в Новия Завет е поставена последната точка, т.е. това въобще не е средновековно изобретение. Впрочем, посланията на Игнатий, в Новия Завет, съдейки по всичко, никога и от никого не са били включвани. Но в някои най-древни списъци, в него са влизали посланието на апостол Варнава и на римския епископ Климент, а също така и две много важни свидетелства за живота на ранните християни – книги под заглавието „Дидахи“ и „Пастирът на Ерм“. Те напълно е възможно да се смятат за новозаветни апокрифи.
Думата Дидахи означава Учение, и пълното заглавие на това произведение е „Учение на Господа чрез дванадесетте апостоли към народите“. Това произведение започва с думите: “Има два пътя – един на живота и един на смъртта“. По-нататък следва изложението на правилата от най-ранният период от живота на Църквата, от което узнаваме за Евхаристията, различните обреди, молитви, пости и обичаи на първите християни, за това какви са били взаимоотношенията между различните общества. А „Пастирът“, написан от един римлянин на име Ерм (понякога името му се изписва като Херм), в древността е бил, може би, не по-малко популярен, отколкото каноничните книги на Новия Завет. Това е свитък с виденията, които са казали на Ерм една прекрасна госпожа (символ на Църквата) и един ангел в образа на овчар (тоест пастир).
Тази книга описва живота на римското християнско общество от началото на II век сл. Р. Хр. в периода на гоненията, и дава множество наставления към всички християни. Ето какво, например, предала чрез Ерм на всички християни Госпожата-Църква:
„Чуйте Ме, деца. Аз ви възпитах в голяма простота, невинност и целомъдрие, по милосърдието на Господа, който изля над вас правдата, за да се очистите от всяко беззаконие и лъжа, а вие не искате да се откажете от вашите неправди… Живейте в мир, грижете се един за друг, поддържайте се взаимно и не се ползвайте сами от Божиите творения, но щедро раздавайте на нуждаещите се… Сега говоря на тези, които първенстват в Църквата и началстват в нея: не се уподобявайте на злодеите. Злодеите най-вече носят своята отрова в съсъди, а вие своята смъртоносна отрова държите в сърцето си, не искате да очистите вашите сърца и с чисто сърце в единомислие да влезете, за да придобиете милост от Великия Цар“.
Може само да съжаляваме, че в следващите векове тези прекрасни апокрифни книги са излезли от употреба. Вниманието на хората са заели други текстове, по-малко назидателни и по-красноречиви, а понякога и кръвожадни. В Русия, например, имало един много популярен апокриф под названието „Преминаване на Богородица през мъките“. В него се описва как Богородица слиза в ада, и на нея й се показват страданията на грешниците, много подробно и напълно телесно. Ето такъв апокриф, може би, не е задължително да се чете… Апокрифите, дори признатите от Църквата, не притежават абсолютния авторитет на Свещеното Писание. Това може да бъдат полезни, интересни и поучителни книги, а може и да бъдат откровено лъжливи еретически книги. Във всеки случай Църквата не ги смята за Слово Божие. Това е човешко слово, което може много да ни разкаже за историята на християнството и други религии, на много може да ни научи, но следва предпазливо да се отнасяме към него, като към всяко човешко слово.
––––
Превод от руски език: Виктор Дора
Редакция: Ренета Трифонова
Източник: Андрей Десницки, „40 въпроса за Библията“ (Поредица “Основи на православието”), Москва, Дар, 2014.
