Християнство.бг
Как да говорим на децата за Бога? И доколко осъществимо е това, когато имаме големи духовни празноти, а днешните изисквания на децата го налагат?
В днешно време преобладават въвзраженията срещу съществуването на Бога и постоянно се появяват мутирали форми на атеизъм.
В същото време настоятелните въпроси на нашите деца изискват актуални и навременни отговори. Къде е Бог, когато злото крещи тържествуващо, когато болката, болестта и смъртта са брутални и безмилостни?
Къде е Бог в сирачеството или крайната бедност? На този лабиринт от съмнения и възражения може да отговори само нашият емпиричен опит на православната вяра.
От самото начало възниква практически проблем. В църковната традиция и православното богословие говорим за един Бог, който е Троичен. Трябва да осъзнаем, че това, което разбираме или се опитваме да разберем, не е очевидно за детето. Характерно е чудото на свети Спиридон с тухлата на Първия вселенски събор.[1]
Ето защо е необходимо в началото да използваме примери, които „опростяват“ триединството на Бога.
Преди да започнем да разкриваме великата тайна на Бога в душата на детето, трябва да създадем усещането за Божието присъствие в живота му.
С други думи, точно както когато то се е родило, действията около него, а също така постоянната обич и грижа са го убедили кои са неговите родители, с които се чувства безопасно и сигурно, така и ние трябва да го убедим да приеме Бога като присъствие, като живо усещане, да вярва в Него и да проявява вярата си по специфичен и свободен начин.
Иконите, свещникът, тамянът, практиката на поста, усилието на семейството да приложи евангелските заповеди, създават атмосфера, която детето приема като своя естествена среда и впоследствие следва.
Това улеснява по-късното му доближаване до духовните дадености. Накратко, духовната атмосфера, която съществува в дома, проповядва мълчаливо и е първото доказателство, че вярата в Бога не е неопределено дело на човешки ръце, а преживяна реалност.
Трябва да знаем, че всяко наше отношение може да „зареди“ Бог и Църквата. Понякога, измисляйки начини да образоваме децата си, ние привличаме Бога като застъпник за нашите собствени решения. Необходимо е специално внимание, за да не използваме Божието присъствие по избор и особено чрез задълженията на другите към нас.
Ако например подкрепяме нещо явно несправедливо и използваме Бога за това, тогава трябва да знаем, че детето ще отхвърли нас и нашето право. Погрешно е според нас, да се говори за Бога с термини, които детето не разбира.
Не можем да използваме думи, които нямат аналог в душата на детето.
Можем чрез „оформяне“ на Бога, да Му говорим, с новозаветните или старозаветните истории за Неговата любов, Неговия мир, който Той щедро разпространява сред тези, които вярват в Него и Го обичат.
По-лесно е да се доближим до Бога, когато говорим за Неговите „характеристики“. Ще бъде добре да проследим израстването на детето и да му разкрием истините на православната вяра според неговата възприемчивост.
Тази нова роля, която поемаме, т.е. този опит на преподаване или малък катехизис, често ще ни изправя лице в лице с наистина големи духовни недостатъци или дори с пълното ни невежество по духовните въпроси.
Нека се уверим, говорейки за Бога, че знаем точно какво трябва да кажем на децата.
Нека потърсим най-доброто от светоотеческата мъдрост, която е спасителният ковчег. Почти едновременно с това, може да започне малко в началото, след това да се развие съмнение в истината или дори мисли за правилната вяра на други религии.
Наистина, в наши дни, когато синкретизмът премахва особеностите и идентичностите на местата и хората, трябва да се положат много усилия, за да може детето ни да бъде убедено, че вярата, на която го учим, е истинска или правилна.
Много е важно нашето обучение да бъде придружено от постоянните ни усилия да научим детето по какъв начин са приложими Божиите заповеди. Така човек разбира добре защо практиката трябва да предхожда теорията.
Отричането на Бога от детето на определена възраст идва не толкова от личния му бунт, а по-скоро защото не е в състояние да понесе „бремето“ на Христовото свидетелство в училище или в обществото като цяло. То не може да понесе само ирониите на своите приятели и съученици, и тогава изглежда като повечето от тях.
Тогава може би е време да кажем на детето си как любовта ни към някого не е теоретична, а има стойност, когато се жертваш за този, когото обичаш. С други думи, какво учи Господ „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Йоан 13:34).
Трябва да се говори за необходимостта да се свидетелства за Христовото име, което често се превръща в мъченичество.
Най-трудната битка, която възпитателят е призван да води е с безмилостните въпроси на детето: защо има зло в света? Защо умират хората? Защо ги боли?
И все пак това е основен въпрос на целия човешки живот, по всяко време. С много търпение и проницателност ще започнем от темата за човешката свобода. Човекът, създаден от Бога, се радваше на богатството на своите дарове, докато живееше в рая. Бог създаде човека свободен и безсмъртен.
Какво би бил човекът без свобода и безсмъртие? С греха човек губи свободата си, става пленник. Господ не го лишава от това. Оттогава злото като световна епидемия се разпространява по земята като висока цена за тази злоупотреба със Свободата.
След като най-накрая положим всички възможни усилия със словото и примера си, нека поверим децата с нашата молитва на Бога, за да може Той да избере начина, по който ще говори на сърцата им.
–––––––––––––––––
Превод: Щелян Димов
Източник: Ekklisia Online
[1] В житието на светеца четем, че на Първия вселенски събор в Никея, в който той участвал и св. Спиридон, той обяснил на еретиците изповяднатото единство на Трите Лица на Света Троица така: хванал в ръката си една кирпичена тулха и я стиснал, като мигновено нагоре излязъл огън, надолу потекла вода, а глината останала в ръката на светеца (бел. ред.)
