Ренета Трифонова
В православния сегмент на фейсбук публицистът Сергей Чапнин постави за дискусия новата стара тема, която може да бъде формулирана така: „Как да преживеем своето духовно единство с офицерите от Руската гвардията и ОМОН“ или казано другояче: „Как да се причастяват от една Чаша насилникът и неговата жертва?“.
Сергей Чапнин
„Въпросът за единството на Църквата сега е горещ:
Как да преживеем и опишем нашето духовно единство с офицерите от Руската гвардия и ОМОН, в чиито гарнизони са построени църкви и мълчаливите свещеници, без укор, причастяват със Светите Тайни тези, които бият децата ни с бухалки по главата?
Как можем да бъдем в духовно единство с православните полицаи, които в продължение на дни унижават арестуваните ни деца в автозаковете?[1]
Как можем да изживеем духовното си единство с православните съдии, които незаконно изпращат децата ни в ареста?
Ако любовта и истината бъдат изгонени от духовното единство, ние нямаме нужда от такова единство.
Това „духовно единство“ не е дар, а отрова.
Не може Църквата „да пази“ такова единство.
Време е да поговорим открито за това.
Впрочем, ако „православен християнин“ е само марка, етикет, можете да бърборите и дрънкате, колкото искате.
Аргументът „това вече го е имало в историята, какво се сетихте изведнъж“ смятам за безнравствен. Ние живеем тук и сега. Евангелието не е за миналото, а за настоящето и бъдещето. То не е за тези, които са умрели, а за тези, които са живи“.
От противоположната „консервативна“ страна, на Чапнин отговори публицистът Сергей Худиев:
„Различна вяра
Чета за това, че хората предполагат, че хората мислят, че имат „различна вяра“ с тези православни, които не споделят техните политически предпочитания и оценки, и поради това няма да се причастяват при някои свещеници.
На мен, както и на по-голямата част от православните, не ми е идвало наум да се интересувам от политическите предпочитания на свещеника, който държи Чашата – както и на хората, пристъпващи към нея заедно с мен. Дори и с точност да знаех, че свещеникът гледа на ситуацията по съвсем друг начин от мен, той е законно ръкоположен извършител на тайнствата и Христос преподава Своите Тяло и Кръв от неговите ръце, независимо от това, че ние с него сме разделени в своите мнения за какво са се скарали другарите Ленин и Каутски*.
Свещениците, които пишат нещо, с което аз категорично не съм съгласен, не престават да бъдат свещеници. Литургията е въобще пробив в нашия свят на това Царство, където няма политика.
Страхът от причастие от една и съща чаша с Националната гвардия, която „брутално бие учениците“, е също толкова странен, както и страхът да се причастиш от същата чаша с Въоръжените сили на Украйна (сред енориашите на УПЦ-MП със сигурност има такива).
Чашата свидетелства за това, че има лоялност, която надминава всички останали лоялности и мир, който надминава всякакви конфликти.
Тоест логиката ми е ясна – всеки човек, който не споделя определени политически предпочитания, въз основа на които би трябвало гневно да осъжда палките на едните, но да се отнася с разбиране към артилерията на другите, е мерзавец, подлец и негодник, съзнателен служител на силите на злото. Този, който е заел правилната политическа позиция, се е причислил към лагера на светиите и избраните, праведните, които са постигнали съвършенство. Следователно (логично) човек не може да има общение с проклетите, а само с благословените.
Но това, както каза Васисулий Лоханкин[2], е трагедията на руската интелигенция ”.
Своите размисли по тази тема публикува и прот. Владимир Зелински, клирик на РПЦ-МП в Италия:
„Ще опитам да се включа в дискусията: как да бъдеш в една Църква с тези, които не можеш да приемеш. Проблемът е остър, мъчителен и за мен. И не ми дава покой. И все пак мисля, че е поставен неправилно, твърде свързан с това, което се случва тук и сега.
Но хайде да се върнем 200 години назад. Ето ви село: помешчикът, мъжете, жените, техните деца. Той може да одере три кожи от тях, може да умрат от бой, да изнасили нечия невеста, а после да направи детето свой роб, но всички те стоят в един храм и се причастяват от една чаша. Всички те са в евхаристийно общение. Никому това няма да се стори диво, а Църквата го благославя. Пострадал си? Нищо, моли се за помешчика, и най-важното – не се бунтувай.
Това не е аргумент от историята. Това е аргумент от кръщението в името на Отца, Сина и Светия Дух. Всички те са помазвани с едно и също миро, което означава, че са едно в Христа, живеят в Църквата, където „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). Всички те са едно не морално, а църковно, тайнствено, следват Христос и предават Христос, страдащи и мъчители.
Тези, които излизат под палките заради истината, „системно нарушавайки обществения ред, провокират полицията и ОМОН“, както каза един добър батюшка – и този същият ОМОН, който бие и изтезава, може и свещ да запали. А всеки носи отговорност за своя избор и ще бъде съден за него. Самата вяра е избор – в една се съдържа послушанието, в друга – съпротивата. Едната е вяра на обредите с козунаци, а другата – на молитвата с аскеза. Така е устроена Църквата. Да, верите в нея могат да бъдат много, но отхвърляйки една от тях, например Църквата на кръстените с палките, прави ли сме да кажем, че Църквата е само за нас, мислещите тръстики, правилно чувстващи, редовно пристъпващи към изповед? Христос утвърди Симон-Петър за камък на Църквата, от който той слезе на земята, но не беше лишен нито от чин, нито от святост[3].
Във всички времена е имало, има и ще има опити да се създаде идеална Църква, но от това се получава само секта. Да, Църквата ни приканва към страдание, да споделим тайнствата, молитвите, общото духовно и физическо пространство, в това число и с тези, за които няма място в нашата душа. Аз реших за себе си това още през 70-те години, слушайки в храмовете църковните послания за 7-ми ноември, за Пасха, или четейки във вестниците проклятията на „литературните власовци“[4].
Игумен Петър (Мещеринов):
„Няколко мои приятели отново започнаха да обсъждат въпросите за църковното единство, събранието около Евхаристийната чаша и т.н.
Това е типично. 30 години от църковното възраждане и едно и също: езикът на богослужението, евхаристийното общение, църковното единство… въртим се в кръг. От година на година все повече християни излизат от този кръг – доколкото е възможно, по някое време ентусиазмът на обсъжданията пламва, но все по-слабо и по-слабо. Общата реакция на това е – оставете ни на мира, не е интересно.
В това има някаква прелест към Чашата. Евхаристийната Чаша е източник, център, смисъл и т.н. на църковния живот. И ето, че как ще застанат пред Чашата демонстрантът и милиционерът, които го бие? И как ще живеят после в контекста на Чашата?
Въпросите продължават: как например може да има свещеник, който при такива постъпки може да тръгне срещу съвестта си и „само да служи Литургия“?
В края на краищата и митрополит Сергий само около това „Чашата да се принася“ е устроил цялата си сервилност[5].
А аз мисля, че всичко е много просто. Тук се проявяват недостатъчността на същата тази църковна педагогика, „църковна прокламация“, за която аз говоря през цялото време. У нас всичко е с главата надолу. Защото в действителност Чашата е „отобразяване“ („за Мой спомен“), както и всички тайнства са с „печат на дара на Светия Дух“. Вярваш – кръщаваш се; покайваш се – изповядваш се; живееш християнски живот – причастяваш се. А не обратното. Акцентът трябва да бъде на първото. Не Чашата е източник на християнски, духовен и църковен живот, а Христовата вяра. Чашата само отобразява това.
Тоест църковността трябва да изхожда не от принципа „да построим храм, за да принесем Чашата, а после благодатта сама ще направи всичко“ (с всички останали опции), а от евангелското учение за вярата, покаянието и християнския живот във всички негови проявления – както изобщо, така и в контекста на днешните условия. Това е, което трябва да обсъждаме. Може би тогава някой ще прояви интерес“.
Превод: Ренета Трифонова
*Бел. прев: Да се чете „Кауцки„. След публикуването на текста, оставяме грешките в него непоправени, за да личи откъде преписва един международен сайт, почти дословно копирал текста, преведен и публикуван за Християнство бг. Напомняме, че плагиатството е престъпление по НК, и че трябва да се уважава трудът на преводача.
Източник: Блогът на Ахил
Вижте още:
Открито писмо на руски свещеници
[1] „Автозак“ е специален камион, с който водят арестуваните в Русия и ги настаняват в техните килии в съответствие с Наказателно-процесуалния кодекс на Руската федерация и режима, на който са осъдени. Б. пр.
[2] Герой от романа на Иля Илф и Евгений Петроф „Златнният телец“, който размишлява за съдбата на руската интелигенция. Б. пр.
[3] „И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Мат. 16:18-19). Б. пр.
[4] Андрей Андреевич Власов е съветски генерал, възглавил по време на Втората световна война антисъветска и прогерманска руска армия. Желанието му е свалянето на болшевизма, но не и възстановяване на царизма. Отказва включването в политическата си програма на антисемитизма. „Власовци“ са наричали членовете на Руската армия, които са воювали на страната на Третия райх срещу СССР по време на Втората световна война. Б. пр.
[5] Вероятно става въпрос за митрополит Сергий Страгородски, който на 31 юли 1927 г. издава известното „Послание за отношението на Руската православна църква към гражданската власт” (обозначавано най-вече с названието „Декларация”), по силата на което започва безусловното подчиняване на Църквата в Русия на болшевишката власт и превръщането ѝ в придатък към нейната политическа система. Митрополит Сергий настоява и задграничните архиереи да декларират своята лоялност към СССР и неговото комунистическо правителство. Действията му днес се окачествяват като сергианство – термин, който се използва с отрицателна конотация и под който се разбира пълна и безусловна лоялност на Църквата към държавата. Б. пр.
