Християнство.бг
Представете си, чеда, колко антиномично, противоречиво е, че все още не можем директно да чуваме гласа Божий, както Адам и Ева са го чували ясно, а същевременно ни е дадено, макар и косвено, да го чуваме и то много по-ясно – в смисъла на Истината, която ни се открива много повече, отколкото на тях. Точно както например свети Симеон Богоприимец е държал Богочовека Христос в прегръдките си, така и ние днес Го приемаме в себе си и, ако искаме, можем да Му позволим да ни преобрази до такава степен, че да можем да Го съзерцаваме в себе си или да Го видим в Нетварната Му Светлина.
Нямаме обаче пълноценна двупосочна словесна комуникация и засега, като утеха, ни остава само молитвата. От една страна, това е много тъжно, а от друга, много радостно. Това е състояние, което можем да преодолеем само чрез смъртта си и което прави смъртта желана за нас – както нашата лична физическа смърт, така и нашето духовно умиране за този свят. Както е казал старецът Силуан: радостна тъга – тъжна радост. Атниномично, както всичко останало във вярата ни, както всичко останало в православния ни духовен живот – Кръстът, смъртта, но и Възкресението; страдание, но и утеха и радост.
Често, докато чета Евангелието, си мисля как ли са се чувствали апостолите, когато лично са виждали и чували Богочовека Христос? Как са се чувствали след Неговото Възкресение, как при Възнесението и след това? Или как са се чувствали, когато са вървели с Него по пътя за Емаус? Сегашното ни състояние най-много прилича на Неговите ученици, които разговаряли с Него по пътя за Емаус, където – макар лицето Му да е било скрито, неузнаваемо за тях – сърцата им обаче горели.
Споменах ви, че ние днес чуваме Божия глас косвено и това винаги е в съответствие с духовното ни развитие. Най-важното е да ви напомня как го чуват онези, които все още пречистват сърцата си от страсти.
Онези, чиито сърца не са отворени за умствено-сърдечна молитва, онези, които са в послушание и са на първия етап на духовно развитие, чуват гласа на Христос първо чрез словото на своя духовен отец; след това чрез литургичното слово; след това чрез Евангелското слово; след това чрез словото на светите Вселенски събори; след това чрез Устава на Църквата и манастирския устав; след това чрез всеки човек, особено страдалец, когото срещат в живота си; и накрая, чрез цялото творение, което виждат около себе си.
Защо чрез словото на духовния ни отец? Защото Христос е казал: „Който вас слуша, Мене слуша…“ (Лука 10:16). Защо чрез литургичното слово? Защото Христос е Този, Който „принася и Се принася, Който приема и дава Себе Си“. И е ясно защо чрез всички други неща, които изброих, в Светия Дух Господа.
Личното общуване и слушането на живия глас на духовния отец обаче е много важно, докато очистваме сърцата си от страстите – това ни помага много. Особено, когато присъствието му е силно и когато духовното чедо по-лесно разпознава гласа му. Необходимо е и лично словесно общуване между всички нас, защото добрият глас, който чуваме, разбива помислите, а делата на братската любов – лошия глас в сърцето ни.
И въпреки че има много да се пише по тази тема, моята дума е да друго. Нашият проблем е – как да чуем директно Неговия глас, дори сега?
Ако се вслушаме в това, което казва свети Никифор Исихаст, можем: „с вътрешното си слово, изгонвайки всяка помисъл от сърцето (защото можеш, ако пожелаеш), да си кажем кратката молитва „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!“ и да се принудим – вместо каквато и да е друга мисъл – винаги да плачем само това, вътрешно. Ако продължиш да вършиш тази работа непоколебимо и с цялото си внимание, с времето входът в сърцето, за който ти писах, ще ти се отвори чрез това, без никакво съмнение, както самите ние знаем от опит.“
Защо казвам, че можем? Защото никой не може да нарече Иисус Христос Господ, освен в Светия Дух. Така че в момента, когато казваме Иисусовата молитва с вътрешното си слово, ние всъщност мислено слушаме гласа на Господ Дух Светий. Можем също да си казваме литургичните молитви с вътрешното слово.
Един ден, когато сърцата ни се отворят за молитвата, ще можем да „слушаме“ добре гласа Божий, на ниво просветление на ума – като естествено съзерцание на вътрешните логоси, и на ниво обожение – като светлината на вътрешните логоси и като неизказана въздишка на Светия Дух в нас, за спасението на всеки един човек: Авва Отче!
++++++
Как човек става демоноподобен?
Вече ви казах, че енергийното разстройство е изкривяване на образа Божий в нас, но основният проблем е, че това изкривяване е демонично по своята природа. Нека ви припомня само един пример от многото, които ви дадох:
Когато търсим само човешката справедливост и намираме вината винаги в другите – извън себе си, тогава изпадаме в духовно-енергийно разстройство: по-голямата част от енергията си – независимо дали ни харесва или не, я насочваме към този, когото смятаме за виновен за нещастието, което ни е сполетяло; останалата част от енергията си изразходваме за грешни сигнали – към духовния свят, към другите хора и към природата около нас; а ако ни е останала някаква частица енергия и ако мислим да се молим, я насочваме към Бога – но в някаква неопределена посока. Ако не откриваме вината в себе си, като търсим първом Божията правда, тогава нямаме пълна енергийна молитвена насоченост към Бога в сърцето си, а се озоваваме в енергийно разстройство.
Ето един пример от живота на свети Макарий Египетски, който потвърждава това, което ви казвам, че духовно-енергийното разстройство представлява оформяне на демоничния образ в нас:
„Свети Макарий, египетският духовен старец, този рядък избран Божи съсъд, веднъж ме попита: „Каква е причината ние, спомняйки си злото, което хората са ни причинили, да разстройваме силата на душата си, която помни, а когато си спомняме злото, което демоните са ни причинили, не търпим никаква вреда?“ Когато аз, неспособен да отговоря на въпроса му и го помолих сам да ми го обясни, той отговори: „Първото е противно на нашите раздразнителни сили, а второто е в съответствие с тях.“
С други думи, някои хора стават толкова демонични, че не се ядосват на демона, който ги наранява, активирайки страстите им към извършване на грях, докато много лесно се ядосват на ближните си и за най-малката им грешка таят злоба и не им прощават. Това е най-често срещаното енергийно и духовно разстройство, т.е. демоноподобие.
Ще ви припомня и друг пример: нашата немолитвеност, нежеланието ни да се молим, което води до недохранване на първичната функция на нашия ум, т.е. отпадането му от превъзходното енергийно общуване с Бога, а от друга страна, прехранването на вторичната функция на нашия ум, т.е. прекомерното общуване с този свят поради задоволяване на нашите страсти, както и знанията и опита, които умът ни придобива в този процес, правят ума ни съвместим с демоничния. Същото ни се случва, когато не влагаме ума си в духовен лечебен процес чрез послушание към духовния отец, докато не получим дара на умствено-сърдечната молитва, а вместо това оставаме послушни на демоничния глас в нас – който е съвместим с нашите страсти и компрометирания ни от демона разум, и най-вече със страстта на високото мнение за себе си и демоничната гордост.
Мисля, че за умните това, което обясних е достатъчно.
Ето защо често настоявам за изповед и духовно съветване. Не можеш да скриеш нищо от духовния отец. Това, което се опитваш да скриеш от него вътре във теб е смъртта. И тя започва да се усеща, да смърди и бавно да става видима за всички останали. Духовният отец вижда това предварително и ви предупреждава, поне доколкото може. Неговата задача е да оформи образа Божий във вас, за да станете преподобни, т.е. богоподобни – ако слушате гласа Му.
Пресвета Богородице, спаси ни!
––––––––––––––––––––
Превод: архим. Никанор
