Християнство.бг
Денят е 16 декември 1969 година. По инициатива на митрополит Никодим (Ротов), Светият Синод на Московската патриаршия решава1, в крайни случаи да разреши на римокатолици и старообрядци да приемат Тайнствата на Православната църква:
„Обсъдени бяха различни случаи, когато старообрядци и римокатолици се обръщат към Православната църква за извършване на тайнствата над тях. Реши се – по реда на разяснението – да се изясни, че в случаите, когато старообрядци и католици се обръщат към Православната църква за извършване на светите Тайнства над тях, това не е забранено“ (Журнал Московской патриархии, 1970 г., бр. 1, стр. 5).
Това решение предизвиква остра критика, особено сред гърците на Атон. Архиепископ Василий Кривошеин си спомня:
„…Успявах на всеправославни срещи (като Всеправославната комисия за диалог с англиканите) да защитя доброто име и православието на Руската църква със следната аргументация: „Тази синодална резолюция е породена от напълно особеното положение на вярващите и по-специално на римокатолиците в Съветския съюз, където, както е известно, на хиляди километри няма нито една римокатолическа църква или свещеник. В такива случаи е разрешено да им дават причастие. Подобна резолюция някога е била приета от Константинополския синод и патриарх Йоаким II през 1878 г. по отношение на арменците.2 Богословски ми е трудно да оправдая подобна икономия, но не мога да съдя руските йерарси, живеещи в съвременна Русия при тези трудни условия. Те знаят по-добре от нас какво да правят.“
„Такава аргументация удовлетвори всички, дори на Атон, но после всичко беше разрушено от причастяването на римокатолиците от митрополит Никодим.
– Ами там, каква „пастирска икономия“ го е принудила да причастява римокатолици, след като има толкова много техни църкви? — попитаха ме те. Единственият отговор, който можех да дам, беше:
– Вашите йерарси действат още по-зле, когато причастяват всички безразборно.
– Да, но това, че Московската патриаршия – Руската православна църква, която ние толкова уважавахме заради нейната непоколебимост в православието, действа по този начин в лицето на митрополит Никодим – това ни поразява и дълбоко ни натъжава.“
Разказах за тази реакция на митрополит Никодим. Той дори се ядоса: „И какво от това, че говорят разни неща на Атон. Атон не е автокефална църква!“ (Архиепископ Василий Кривошеин, „Спомени“).
В спомените си за Архиерейския събор от 1971 г. архиепископ Василий (Кривошеин), описвайки срещата си с митрополит Пимен, бъдещия патриарх, казва:
„Започнахме да говорим за римокатолическия свещеник от американското посолство, отец Дионе. Заедно с друг гостуващ американец той беше на литургията и в олтара; не се причасти, но му беше даден антидор със запивка. Именно във връзка с това започнахме да говорим на масата за решението на Синода от 16 декември 1969 г. да се допускат католици до причастие в места, където няма католически църкви или свещеници.
– Изобщо нямаше нужда да се приема това решение! – отбеляза митрополит Пимен. – Където имаше необходимост, римокатолиците така или иначе бяха допускани до причастие. Така трябваше да се остави въпроса, а не да се узаконява с официално синодално решение; защото преди тази „заповед“ всичко се правеше според пастирските съображения. А сега се случват неприятности и смущения.
– Всеки тълкува по свой начин кога и в кои случаи може да се дава причастие на католици – отговорих аз. Защото основният недостатък на синодалната резолюция е липсата на яснота. За мен беше приятно да отбележа, че в нашата църква причастие не се даде на римокатолическия свещеник.
– И как е възможно това! – възкликна митрополит Пимен. – То не се дава никъде, освен в специални случаи, когато някой католик наистина няма къде да се причасти.
– Ваше Преосвещенство, но позволете ми, – възразих аз. – Как тогава да се разбира това, че когато видни римокатолически фигури, които са посещавали Московската патриаршия, са били напълно допускани до причастие, понякога дори съгласно свещеническия им сан, в одежди?
Казвайки това, имах предвид допускането до причастие на ректора на Русикум, отец Майе, и на ректора на Григорианския университет в Рим през есента на 1969 г. в Киев от митрополит Филарет, и в Тула от епископ Ювеналий; да не говорим за причастяването на католиците в Рим от митрополит Никодим приблизително по същото време.
– Такива факти са ми неизвестни – възрази митрополит Пимен. – Това не е възможно!
Разбира се, в присъствието на много хора на масата не можех да назова имена, нито исках да „донасям“ за моите събратя-йерарси и затова замълчах. Но за мен остана загадка дали митрополит Пимен наистина не е знаел за тези факти на „взаимното общуване в тайнствата“. Ако е така, тогава той не знае какво се случва в съвременната Руска църква и много неща са скрити от него, или пък просто дипломатично се е преструвал на невеж, бидейки безсилен да направи каквото и да било? Позициите на митрополит Пимен по отношение на взаимоотношенията с римокатолиците като цяло бяха по-твърди и по-принципни от тези на митрополит Никодим –това ми направи впечатление.“
(…)
30 май 1971 година. В Троице-Сергиевата лавра е открит Архиерейски събор на Московската патриаршия. Сред 236-те членове на Събора са 75 йерарси, включително 9 митрополити, 30 архиепископи и 36 епископи; 85 клирици и 78 миряни. Гости на Поместния събор са били представители на православни автокефални църкви, инославни църкви и икуменически организации, сред които: патриарх Николай VI Александрийски, католикос-патриарх Ефрем II Грузински, румънски патриарх Юстиниан; архиепископ Макарий Кипърски, наместник-председателят на Светия Синод на Българската църква митрополит Максим, митрополитите Василий Варшавски и Доротей Пражки, представители на Константинополския патриарх, на Сръбската църква, на Американската митрополия; кардинал Вилебрандс и генералният секретар на Световния съвет на църквите Дж. К. Блейк.
На Събора митрополит Никодим (Ротов) изнася доклад „Икуменическата дейност на Руската православна църква“, в който обяснява решението на Светия Синод от 1969 г. за допускане до причастие на католици и старообредци по следния начин:
„Смятам за необходимо да отбележа решението на Негово Светейшество патриарх Алексий и Светия Синод от 16 декември 1969 г., продиктувано от пастирската загриженост на нашата църква за нейните братя в Христа, според което духовенството на Московската патриаршия получи разрешение да преподава благодатта на светите Тайни на католици и старообрядци в случаи на изключителна духовна нужда за последните и при липса на техни свещеници на място, тъй като с тях имаме обща вяра по отношение на Тайнствата. Подобно решение беше взето през 1878 г., когато Константинополският Синод наложи като задължение на гръцките православни свещеници да извършват Тайнствата за арменци там, където тези последните нямат църкви и свещеници“ (Журнал Московской патриархии, 1971 г., бр. 7, стр. 31).
Този доклад на митрополит Никодим беше одобрен единодушно от събора.
***
Бележка на преводача: Отново въпрос към „баш православните“: Принесе ли покаяние Руската църква както за самото решение да влезе в евхаристийно общение с римокатолици и разколници, така и за очевидно многобройните случаи на такова общение? Апостолските правила в „обедна почивка“ ли бяха по това време, или бяха в сила? Отпадна ли поради тези факти на евхаристийно общение Руската църква от Православието и ако да, кога и по какъв начин се възсъедини тя с него? Сегашният Московски патриарх Кирил е духовно чедо на митрополит Никодим Ротов и според руски богослови не е бил далеч от мисълта за канонизация на своя духовен наставник.
––––––––––
Превод: архим. Никанор
Източници:
Летопись Церковной Истории (1961-1971гг)
Решение Синода РПЦ 1969 года.: kiprian_sh — LiveJournal
–––––––––––––––
- Смята се, че през 1985 г. това решение е отменено, но в действителност то не е отменено, а е само „отложено“ „до разрешаването на този въпрос от Православната пълнота“, според броя на „Журнал Московской патриархии“ от септември 1986 г. (бел. прев.). ↩︎
- Трябва да се отбележи, че конкордатът, сключен от император Николай I през 1847 г. с папа Григорий XVI, предвижда, че Руската православна църква ще извършва всички тайнства и обреди за католиците, които се обръщат към нея с такива молби, заточени за участие в полските въстания срещу Русия, ако живеят на места, където няма католически църкви и католическо духовенство. Според смисъла на този конкордат и по указание на императора, Синодът след това издава съответната директива, задължителна за православното руско духовенство, за да удовлетвори молбите на заточените католици, ако такива молби са били отправени от тях (бел. ред.). ↩︎
