Християнство.бг
За да прослави светиите и Своето име, както и да затвърди във вярата маловерците, Господ понякога прави дивни чудеса. Предлагам на вашето внимание едно от тях. Близо до Цариград имало един манастир, който се наричал Олимп с построена църква в чест на мъчениците Авксентий, Евгений, Мардарий, Евстратий и Орест. В деня на паметта на тези светии (13-ти декември) в Олимп имали ежегоден обичай да идват царят и патриархът и първият постоянно донасял със себе си злато и го раздавал за нуждите на братята. Но ето, че веднъж в навечерието на празника на светиите, времето станало много лошо. Изсипал се силен дъжд, вдигнала се буря; към тях се добавил и студът, и в манастира не дошли нито патриархът, нито царят, нито някой друг от града.
Монасите, които живеели само с едното подаяние се натъжили. Като изпели вечернята и канона, те вдигнали ропот в църквата срещу светите мъченици и казали: „Какво ще ядем сега? Какво ни остава да направим? Ще си отидем оттук, защото тук ще умреш от глад!“ Така роптаели малодушните, но роптаели напразно. Щом настъпил вечерният здрач, при игумена влязъл манастирският вратар и казал: „Благослови, отче, да въведа в манастира един мъж, изпратен от царя с подаяния на две камили“. Игуменът благословил и влязъл един мъж с необикновено светло лице и казал: „Царят ви изпрати брашно и вино – вземете ги“.
И ги взели, и вкусили храната и виното; а останалото прибрали. Веднага след това вратарят известил, че се появил още един пратеник от царицата. И него приели, като взели риба и десет жълтици, изпратени от съпругата на царя. След тях вратарят отново известил за дошлия от патриарха. И той не дошъл с празни ръце, като връчил на игумена изпратените от първосветителя църковни съдове и обявил, че на сутринта и патриархът ще дойде след него.
Като приел даровете, игуменът попитал дошлите: „Вие, ще останете ли тук или ще си идете?“
„Ако има място, ще останем“ – отвърнали новодошлите. Изпращайки ги да си починат, игуменът отново ги попитал: „А как са вашите имена?“ Този, който дошъл от царя нарекъл себе си Авксентий; изпратеният от царицата заявил, че името му е Евгений, а пратеникът на патриарха казал, че се казва Мардарий.
Минала нощта, настъпило утрото. Монасите и техните гости се събрали в църквата и започнали да пеят утренята. При нейното начало, в църквата влезли още двама непознати мъже и се присъединили към пеещите. Когато службата стигнала до четенето на житието на празнуваните свети мъченици, тогава на заповедта на игумена да го прочетат монасите отвърнали: „За какво? Ето виждаш, че няма никой от народа“. И искали да оставят четенето на житието. Но един от странниците помолил, да му позволят, взел книгата и започнал да чете. Когато стигнал до мястото, където било писано: „Евстратий беше обут в железни обувки с остри гвоздеи“, тогава, като въздъхнал, ударил с намиращият се в ръцете му жезъл в скелето на църквата и забитият в земята жезъл тозчас пуснал от себе си клони и се превърнал в цъфтящо дърво.
Изпратените от царя, царицата и патриарха, които стояли зад четеца, а също така и дошлият с четеца, му казали: „Защо ти направи така, Евстатий?“ Четецът възкликнал: „О, колко са малки моите страдания спрямо Божиите въздаяния! А аз направих това, което вие видяхте, за да не остане вашият празник без посетители“.
След това тези петимата станали невидими. И монасите разбрали, че тези чудни странници не са някои други, а самите свети мъченици Орест, Евгений, Мардарий, Авксентий и Евстратий, и прославили Бога. Като влязъл в страноприемницата след завършването на службата, игуменът намерил в нея множество хляб и риба, а съдовете били напълнени с елей. За великото чудо било казано на царя и на патриарха, които побързали да пристигнат в манастира. Тук отново всички прославили Бога и светите мъченици! А жезълът на Евстратий счупили за благословение.
В същия ден, станали и множество изцеления на болни. Като се наслаждаваме, братя, със сказанието за толкова дивно чудо на светите мъченици, ние заедно с това можем да вземем за себе си и назидание от неговите обстоятелства. Вижте, че докато у монасите на Олимп всичко било добре, тогава и самите те били верни на Бога; но ето, че се появила малка неприятност, и веднага всички зароптали и започнали да се приготвят да бягат, без сами да знаят накъде. Не ставали същото и с много от нас? Докато човек живее в щастие и доволство, тогава от него само чуваш: „О, колко е милостив Господ към мен!“ или „Никой не е като Бог!“ Но, като не говорим вече за по-голямата скръб, случи ли се при подобен човек, който възкликва така, някаква пречка или някакъв неуспех, веднага и вярата се губи. той започва да се мята насам-натам, като човек, който няма упование въобще, или, което е още по-зле, също роптае срещу Бога.
Добре ли е това? Сами виждате, че не е, защото гореприведеният пример ясно показва, че Господ често ни изпраща изкушения и за да може след тях още повече да прослави Своето свето име и още повече да яви Своята милост към нас грешните. Нека, братя, да сме търпеливи, и заедно с това да вникваме в своето нравствено състояние и да се запитаме: наистина ли има в нас вяра, надежда и любов към Бога – истински, нелицемерни, и наистина ли истински почитаме Бога ? Нека да не се предаваме в скърбите на малодушието и унинието, а във всички обстоятелства на нашия живот, каквито и да са те, цялата си надежда да възлагаме на Бога и с пълно упование да предаваме себе си на Неговата света воля. Вижте, Той колко е всемогъщ и милосърден! Вижте, колко са неведоми Неговите пътища! Затова отсега нататък нека да не Го оскърбяваме със своето маловерие и да хвърляме цялата си печал върху Него. Амин.
——–
Превод: Виктор Дора
Източник: „Пролог с поучения за всеки ден от годината“, Свето-Успенска Почаевска лавра, 2007 г. Съставил прот. Виктор Гурев, 1888 г.
