Меню Затваряне

Преп. Мария Скобцова предвидя времето на съвременните „пазители на ортодоксията“

Архим. Никанор Мишков

Когато за първи път се запознах с житието на преп. Мария (Скобцова) не останах впечатлен. Нищо „преподобно“ на пръв поглед не виждах у нея. Дори напротив. Но всъщност тя не е канонизирана заради „образцов“ подвижнически начин на живот, а заради нейната саможертва – точно както Спасителят говори в Евангелието от Йоан (15 глава, 13 стих). В контраст, апропо, на напълно еретическото тълкуване на този текст, което в наши дни проповядва руският патриарх Кирил.

Оказва се обаче, че тази „неординерна“ (нередовá, необичайна, бел. ред.) светица на Православната църква още преди близо век е направила едно завидно точно наблюдение, което обяснява много от това, което виждаме да се случва в православните среди.

Аз лично съм преживял и преживявам и сега, а вярвам, че много от вас – също, една царяща атмосфера на мнителност, недоверие, съмнение в „православността“ на един или друг, сочене с пръст, „изобличаване“ и „разобличаване“, обвинения в предателство, съставяне на списъци с „еретици“, „врагове“ и „предатели в расо“, съчетана с направо безмозъчно преклонение към болнавите бълнувания, или в по-безобидните случаи – просто нездравите мнения, на някой недотам образован гуру, назоваван „старец“. Колкото по-безумни в конспирологичността си са неговите фантазии, толкова е по-голям авторитетът му в средите на „верните“ и „изповедниците“. Около такива, разбира се, изобилства с чудеса, знамения и видения.

Начинът, по който представителите на тази църковна фауна реагират спрямо нас – вярващите, които се опитваме да мислим самостоятелно и да избягваме маскираните под „православна“ премяна идеологически тресавища, много напомня практиките на средновековната инквизиция: обвинения в „демонизираност“, отстъпничество и принадлежност към тайни организации (масонство), съчетани с призиви за църковно-административна или направо физическа разправа. Ние пък много сполучливо сме ги характеризирали като православни талибани – висшите руски духовници сами признават, че по своя етос са по-близки до мохамеданите, отколкото до инославните християни.

Ето, че това падение на нашите немощни във вярата братя и сестри е пророчески предвидяно от преподобната майка Мария, която преди около 80 години в „Настоящето и бъдещето на Църквата“:

„С революцията е свършено. Резултатите ѝ се стабилизират. В лицето на Сталин властта се стреми да се превърне от революционна и партийна във власт, подкрепяна от общонародно признание. И колкото по-кървава и грозна бе разправата на Сталин с неговите довчерашни съмишленици, толкова по-необходима ще му бъде базата на широкото народно признание. Такава е логиката на нещата. Настъпва и частично вече е настъпило времето, когато ще започне купуването на народно признание чрез най-разнообразни отстъпки и подхвърлени парчета. Такива подхвърлени парчета ще има и за Църквата. На дребно и сега ги има. Знаем, че е позволен камбанният звън, а коледната елха, забранена по-рано, бе на тази Коледа почти задължителна. Разбира се, въпросът няма да се изчерпи само с елхите и камбанния звън. Можем да предположим, че много скоро известна степен на търпимост ще легне в основата на официалния курс на Сталиновата църковна политика. Това може да се направи доста лесно. Трябва само да се обяви, че старите попове, свързани с омразния режим, са вече унищожени, че новите поколения вярващи хора са лоялни съветски граждани и затова и Църквата, изпълнена с тях, не представлява никаква опасност за съветската държава. А щом е тъй, нека тя си съществува свободно.

***

Но тук възниква въпрос, който не може да се отмине. Какво представляват тези възможни бъдещи църковни кадри? По-точно как и в какъв дух са възпитание те? За нас е без значение, че основен принцип на тяхното възпитание е било безбожието. По откъслечни сведения от Русия знаем, че този принцип е вече доста изветрял и не дава нищо хранително за питащата човешка душа. Има една съветска думичка – „да превключиш“. Думата ми е, че такова едно превключване може по всяка вероятност да се извърши доста широко и безболезнено. Има обаче едно страшно нещо, от което не е толкова лесно да се превключиш. То засяга не материала на днешното съветско светоусещане, а метода на неговата изработка; не диктатурата на властта и силата, а диктуването на идеи, на една или друга генерална линия, вярата в простата, осъществeна в живота незаблудимост. Всъщност тъкмо това е най-страшното в днешната психология на съветския човек. Днес той знае, че е длъжен да мисли така и така, че самият Сталин, самата незаблудима партия му диктуват тези и тези възгледи за безбожието, за науката, за икономическия процес, за външната политика, за испанската революция, за частната търговия, за отношението към брака и семейството, за всички големи и дребни въпроси на живота и бита. И той покорно, изцяло и без да пита, приема всички точки на диктуваните постановки.

***

Ала минава ден и нещо в света се променя. Някакви съображения за целесъобразност карат партията да промени гледната си точка не само по някой дребен, но и по кардинален въпрос. Съветският гражданин отваря поредния брой на „Правда“ или „Известия“ и установява този факт. Оказва се, че по този и този въпрос следва да се мисли не така, както той е мислел вчера, а така, както му се диктува днес. Тъй като основната предпоставка на неговото светоусещане е вярата в незаблудимостта на партийната директива, той безболезнено преразглежда своето светоусещане според изискванията на партийния център. (…)

Нека да направим някои, макар и твърде предположителни изводи. Ако в Църквата, дарена от съветската власт с търпимост и признание, дойдат нови кадри, възпитани от тази власт, те ще донесат тъкмо тази психология. Какво означава това? Това означава, че в началото те, като жадни и възприемчиви слушатели, ще изследват различните гледни точки, проблеми, ще посещават богослуженията и т.н. Но в един момент ще се усетят като истински църковни хора, и с пълната си неподготвеност за антиномично мислене, ще кажат: по този и този въпрос има няколко мнения – кое е вярното? А ако тъкмо това мнение е вярното, останалите подлежат на изтребване като лъжливи. В началото ще запитат Църквата, пренасяйки лесно върху нея онзи признак на незаблудимостта, с който те са свикнали.

Но много скоро ще започнат да говорят от името на Църквата, въплъщавайки този признак в самите себе си. Ако в рамките на разтегливото и неопределено марксистко светоусещане те горят от страст за преследване на еретици и унищожаване на противници, то в областта на православното вероучение те ще бъдат още по-големи изтребители на ересите и пазители на ортодоксията. Шаржирайки, можем да кажем, че за неправилно прекръстване те ще налагат глоба, а за отказ от изповед ще пращат в Соловки. Свободната мисъл ще се наказва със смърт. Тук не трябва да имаме никакви илюзии – в случай, че Църквата бъде призната и добие външен успех в Русия, тя няма да може да разчита на никакви други кадри освен на тези, които са възпитани в некритичния, догматичен дух на авторитета. А това означава, че свободата ще замре за дълги години. Това означава нови Соловки, нови затвори и лагери за всички, които бранят свободата в Църквата. Това означава нови гонения и нови мъченици и изповедници.

Има от какво да изпаднем в пълно отчаяние, ако наред с тези перспективи не вярвахме, че същинската Христова истина остава винаги свързана със свободата, че свободата няма да угасне окончателно в Църквата до деня на Страшния съд, че нашата небивала в света свобода има провиденциален характер и ни подготвя за търпение и подвиг, връчва ни сякаш едно огромно съкровище и ни дава сили да го опазим. И главното: че каквото и да се случи в църковния живот – дали ласкателство от държавата, гонения от безбожниците или изопачаване на духа на Христовата свобода – нищо не е страшно за Църквата, защото портите адови няма да ѝ надделеят.

А нашият път, нашето призвание, подвиг и кръст е да принесем свободната Христова истина през всички изпитания“.

Преп. Мария Скобцова
1936 г.

––

Цитатите са от книгата на преп. Мария Скобцова „Готово е сърцето ми“ на изд. „Омофор“, в превод на Андрей Романов

Posted in Публицистика

Вижте още: