Ренета ТрифоноваНе всички светии са имали възможност постоянно да се молят в храма. Някои са отивали в пустинно място, доброволно приемайки върху себе си отшелнически подвиг, но се случвало така, че е било невъзможно да бъдат в храма поради болест или поради затвор. Как са живеели светците „в изолация“? Какво им е давало сили?
Богословът в заточение. Историята на Максим Грек.
Манастирът в град Твер, март 1543г. В малкото прозорче на мазето свети кандило. В малката килия зад масата седи човек и внимателно чете писмо, приближавайки го почти до очите си. Светлината мъждука, а очите на възрастния монах са вече слаби. Нито дрехите, нито чертите на лицето издават гръцкия му произход. Четвърт век от живота си е вече в Русия, а 17 години от тях той е затворник, осъден за „умишлена повреда“ на руски богослужебни книги и „еретически“ възгледи.
През всички тези години Максим Грек е лишен от възможността не само да посещава храма, но и да се причастява, и за него това е голяма трагедия. Няколко пъти е писал на предишния митрополит Даниил в опит да защити своето честно име, но всичко е било безполезно. Роля изиграва и личната обида на митрополита от учения монах, посмял да му противоречи, когато станало дума за повторната женитба на великия Московски княз Василий Йоанович. Първата му жена, Саломония, не му родила дете и княз Василий намислил да се ожени за друга – Елена Глинска. Митрополит Даниил не бил свикнал да противоречи на княза и благословил всичко, каквото трябвало – и разводът със Саломония, и насилственото й пострижение в монашество, и новият брак на великия княз… А Максим Грек е известен авторитет, поканен от Атон, за да коригира руските богослужебни книги, в които се натрупали немалко разминавания. И да вземат да обявят на всеослушание тези действия за неканонични…
Когато Даниил бил сменен от митрополит Макарий – мъдрият и справедлив наставник на младия княз Йоан Василиевич IV, гръцкият монах решил да се обърне към него. Може новият митрополит да снеме от 70-годишния старец запрещението и да му позволи да се причасти?
Това писмо от Макарий е чел и преподобният Максим. Тонът на отговора бил почтителен, но съдържанието – уви, разочароващо. „Целувам твоите окови като един от светиите – пише митрополит Макарий. – Но не можем с нищо да ти помогнем, докато е жив този, който те е запретил“. Предишният митрополит още имал власт…
Наложило се да чака още осем години, преди игуменът на манастира при Свято-Троицката Сергиева лавра да го прибере при себе си в обителта. Там Маским Грек най-накрая получил възможността да пристъпи към св. Тайни, а след пет години, през 1556 г. мирно отдал душата си на Бога.
Можем да си представим колко тежко е възприемал обвинението в ерес и отлъчване от причастие този молитвеник и подвижник, живял няколко години на Атон. Горчивото недоумение прозира и в произведенията му, написани в опит да се оправдае (например в „Изповедание на православната вяра“). Впрочем, седем години след заточването му властите смекчават режима: монахът бил не само преместен от Йосифо-Волоколамския манастир с неговите сурови порядки в Тверския манастир „Отроч“, но и му разрешили да пише. За учения монах това било толкова важно, че в първото от своите съчинения той дори обозначил датата: „Тези думи сътвори монах, затворен в тъмница и скърбейки… в 7040 година“, тоест през 1531 година.
В началото на ХХ век
Принудителният затвор на преп. Максим не останал безплоден. В окови той създал няколко десетки богословски трактати („За изхождането на Св. Дух“, „За Рождество Христово“, а творенията му виж тук), богослужебни и полемически съчинения, отправени против иноверците и обрядоверците. Тези трудове отишли далеч зад пределите на манастирските стени, където бил заточен Максим, появили се ревностни ученици на гръцкия писател, включително и известни имена като Зиновий Отенски (монах на Новгородския манастир, автор на редица известни съчинения против ересите), св. Герман Казански (просветител на татарския народ, попаднал в немилост при Иван Грозни заради отказа си да възглави московската катедра и за критика срещу опричнината[1]) и княз Андрей Курбски (приятел, а после опонент на Иван Грозни)… Курбски например, активно се ползвал от доводите на преп. Максим против лутеранството.
Разрешавайки на преп. Максим да пише, властта мълчаливо се уличавала в собствената си неправота. Ако Максим Грек бил действително еретик, никой не би позволил така широко да се разпространява неговото учение.
Духовният лекар в отпуск по болест. Историята на св. Амвросий Оптински
През 1860 година в Оптинската пустиня умира преп. Макарий, дългогодишен духовен наставник на манастирското братство. Мястото му заема неговият ученик и бивш съкилийник – йеромонах Амвросий (Гренков), прославен в бъдеще и навярно най-известният от Оптинските старци. По това време той бил на не повече от 48 години, но здравето му вече било много разклатено. Посветеният през зимата на 1845 година в йеромонах Авросий така силно се простудил на 10 октомври 1891 година, че до самия си край не оздравял.
Времето на старците
Понякога старецът се чувствал по-добре, така че можел да се разхожда или да пътува до основания от него Шамордински девически манастир. Но през по-голямата част от живота си той винаги бил болен, а периодично го преследвали жестоки страдания – мъчителни болки в стомаха с треска и крайна слабост, която в някои дни не му позволявала да стъпи на краката си. „От 35-годишна възраст отец Амвросий беше като че ли непрекъснато разпнат“ – спомня си духовният писател Евгений Поселянин, който го познавал. – Физическата му сила намаля, изгуби се завинаги. Плътският човек беше разрушен, смачкан, убит. Но в тази телесна изнемога… започна да израства все по-ясно и по-ясно нов човек“. Човек духовен, прозорливец, на когото Бог открил най-съкровените тайни на душата.
Свещеническото служение на преп. Амвросий трябвало да бъде прекратено почти веднага и той се съсредоточил върху беседите с хората. Дори се установил при самия вход на Оптинския скит, за да не се налага посетителите да го търсят. Отец Амвросий почти винаги бил „у дома“. Той посещавал храма докато веднъж, през зимата на 1862 година (отецът тогава бил около петдесетте) не паднал от шейната по невнимание. Преп. Амвросий си изкълчил ръката, оправили я, но незадоволително, и от този момент физическата му слабост станала толкова голяма, че той не можел да ходи на църква.
Но дори и по време на богослужение отец Амвросий не можел да бъде отдалечен от основното си занимание – да приема идващите при него хора с техните въпроси, молби и с покаянието им за извършените грехове. Важното за него било добре да изпълни тази работа, която Бог му отредил.
В писмата си старецът постоянно се оплаквал, че не може да се справи с хората, но посетителите слушали от него отговори на своите въпроси, дори ако не можели лично да говорят с него. Всеки ден той се стараел да излезе за „общо благословение“ и да каже нещо на хората, събрали с в неговата къщичка. Много от казаните тогава думи впоследствие се разпространили по цяла Русия, например: „Ние трябва да живеем на земята така, както се върти колелото: само една точка да докосва земята, а останалите непременно да се стремят нагоре“.
За стареца било много трудно да изпълнява това духовно наставничество. Някои посетители си спомняли, че идвали при него късно вечерта и го намирали да лежи на леглото неподвижно, неспособен да произнесе дори две думи. В един момент лекарите забранили на стареца да приема когото и да било, и за да спре непрестанното чукане на вратата, поставили табелка на нея, на която пишело: „Лекарите забраняват на стареца да приема посетители“. Но отецът не можел да изпълни препоръката им, защото това означавало да се откаже от своето призвание, от Божията воля за себе си. Изпълнявайки я, той помогнал на огромен брой хора да намерят своя път към Бога.
Седем години в изолатор. Историята на митрополит Петър Крутицки
Годината е 1929 г. На двора е май, но по покривите на къщите в неговото село все още се белеят остатъци от сняг. Това е Далечният север, Ямало-Ненецки окръг, а най-близкият град е на 200 километра…
На стотина метра от края на селото се вижда морският бряг, брулен от ледения вятър. Обският залив. Пристанище, до което веднъж годишно пристига параход от континента. Той носи продукти, тютюн, захар, а понякога – пратки за малкото местни жители и за тези изгнаници, които Божият промисъл е довел тук.
Един от заточените е 67-годишният Петър Фьодорович Полянски. Малцина от Ненц знаят, че той е не просто вярващ православен християнин, но и свещенослужител. Нещо повече – той е митрополит. А по-точно – местоблюстител на патриаршеския престол, овакантен след смъртта на св. патриарх Тихон. Ни повече, ни по-малко – предстоятел на Руската църква.
Когато в селището Хе е създаден православен мисионерски лагер, направили и храм в чест на св. Николай Чудотворец. Но сега в този храм не бивало да се ходи – той бил превзет от обновленци. Така се наричали свещениците и епископите, които започнали да сътрудничат на съветската власт и се опитали да отнемат властта в Църквата от законно избрания патриарх и неговите поддръжници. Крутицкият митрополит Петър, приемник на св. патриарх Тихон, вече четири години бил арестант. Той тъгувал силно за храма и богослужението, но да служи с обновленците за него означавало да предаде Църквата.
Гледайки него, жителите на селото престанали да ходят в храма, превзет от схизматиците. Отказът от посещение на църквата станал за владиката истински подвиг на изповедничество.
По-голямата част от своя живот Петър Полянски бил мирянин, макар и активен участник в живота на Църквата. Работейки в Синодалния учебен комитет, той се грижел за духовните семинарии и академии, а през 1917-1918 година дори участвал във Всерусийския поместен събор, който възстановил патриаршеския статут на РПЦ. Когато през 1920 година патриарх Тихон предложил на Петър Фьодорович да приеме монашески постриг и свещенство и да стане неговият най-близък помощник, той не се колебал дълго, като си мислел: „Ако откажа, ще бъда предател на Църквата, но когато се съглася, знам, че ще подпиша смъртната си присъда“.
Митрополит Петър Крутицки ръководил Руската църква около половин година. Той така безкомпромисно отстоявал правото самостоятелно, без указ „отгоре“ да се решават църковните дела и така решително се борел с обновленческия разкол, че през ноември 1925 бил арестуван. Хвърлили го в затвор и в изолатор, изпратили го в далечно изгнание и той не видял повече нищо друго в своя живот. През 1930 година, когато изтекъл срокът на заточението в далечния Север, последвало ново обвинение и заключване в Екатерининския затвор: пет години в строга тъмница. След това бил изпратен във Верхнеуралския изолатор[2] и отново в строг тъмничен затвор, удължен до самия разстрел на 27 септември (10 октомври) 1937 година.
В последните години светият митрополит бил лишен не само от възможността да служи и да се причастява, но дори и да излиза на разходка, на която имали право „обикновените“ затворници. В едно от писмата си владиката пише, че вече е забравил кога за последен път е видял слънчевата светлина…
В друго писмо той пише: „Преживях всякакви страдания, които можете да си представите. Струваше ми се, че има само едно време през годината – време на скръб, но Господ видимо не ме изоставя. Той поддържа силите ми, отслабени от суровите условия на изгнание, и внася в душата ми успокоение, което ако е отровено, то е само от болка за Църквата…“
Такава е била цената на отказа от сделка с безбожната власт – да се откаже от местоблюстителството и да стане доносник. Откъде у този болен, частично парализиран човек в крайно преклонна възраст се е взела такава сила на духа, такава решимост да устои до края? Как не е изгубил ума си при това дългогодишно заточение в отдалечен изолатор, без да вижда нито една жива душа, без да получава вярна информация за състоянието на делата на Църквата? Не можем да се съмняваме, че са му помагали молитвата и пълното предаване себе си на Бога. А неговата непреклонност вдъхновявала и давала сили на тези епископи и свещеници, които останали свободни и съхранили верността си към Христовата Църква.
Превод: Ренета Трифонова
Източник: foma.ru
[1] Опричнина – (на руски: опричнина; от остарялата дума опричь, „с изключение на“) е част от територията на Русия, върху която цар Иван Грозни упражнява пряко управление. Целта му е да повиши държавните приходи, но мярката се проваля и просъществува само от 1565 до 1573 година.
[2] Верхнеуралският изолатор е царски тъмничен затвор във Верхнеуралск, който бил построен през 1914 г. в крепост от 18 век. В съветско време е превърнат в политически изолатор на НКВД, а през 1948 година получава особен статут на политически затвор, в който е лежал и Солженицин. Повече за митрополит Петър Крутицки можете да прочете в житието му, а тук има и интересни данни за фалшифицирането на негови писма от съветската власт.
