Християнство.бг
23 август е Ден на жертвите на тоталитарните режими. По този повод Християнство.бг публикува статия на Александър Солдатов за възникването на феномена на „религиозния сталинизъм“ – смесица от окултизъм, магия и „гражданската религия“ на тоталитаризма.
Възраждането на култа към Сталин – вече в религиозни форми – се превърна във важен елемент от „духовността на СВО“. Озадачаваща смес от окултизъм, магия и „гражданска религия“ от тоталитарен тип се предлага на нашите съвременници като някакво особено „православие на руския свят“. Как се роди „православният сталинизъм“, каква е неговата митология и защо Руската православна църква стана негова заложница?
Паметникът
Осемметровият паметник на Сталин от черен метал, тържествено открит на 15 август от фондация „Руски витязь“ на територията на завода „Микрон“ във Велики Луки, се превърна в най-големия арт обект от този тип в съвременна Русия. През последното десетилетие страната беше залята от вълна на монументално прославяне на зловещи личности от руската история: паметници на Иван Грозни бяха издигнати в Орел и Москва, а паметници на Сталин – в десетки градове и селища. Статуите на тираните, които зазвучаха по нов начин в епохата на СВО (специална военна операция, бел. ред.), биват „освещавани“ от духовенството на Руската православна църква, напомняйки колко сурова е „руската вяра“.
Великолукският Сталин е „осветен“ от свещеник Антоний Татаринцев, който благодари на вожда за екзекутираните по негова заповед „много новомъченици и изповедници на Русия“, защото днес по техните молитви „Русия се възражда”. По тази логика Юда и Пилат Понтийски са още по-заслужили признателността на православните. „Много е радостно, – възкликва свещеникът, – че имаме такъв величествен паметник и пред него винаги ще има цветя!“
Ако московският свещеник Йоан Ковал беше лишен от сан, защото замени думата „победа“ с „мир“ в „молитвата за СВO“, то о. Антоний не беше наказан веднага – местната епархия тепърва започва „официална проверка“, тъй като не ѝ е лесно да се ориентира какво трябва да е отношението към Сталин в днешната Руска федерация.
„Сталин не отиде в миналото, той се разтвори в бъдещето“, „Народът има нужда от Сталин. И Сталин все пак ще се върне” — такива плакати държаха в ръцете си миряните, които се бяха събрали за „освещаването”.
Съвременният култ към Сталин не е същият, както приживе на тиранина. Сега той е „въцърковен“, пропит с цитати от Библията и алюзии от житията на светиите, интегриран е в агиографията и иконографията на Руската православна църква и е неотделим от екстатичния култ към Великата Победа.
В рамките на последния образите на Сталин и Путин частично се сливат – това психолозите наричат проективна и интроективна идентификация: настоящият национален лидер е въвлечен в сталинската Победа, а харизмата на Сталин оправдава суровите решения на ръководството на Русия Федерация. Руската православна църква никога няма да се моли например за президента на Украйна, когото смята за „гонител на църквата“ и едва ли ще забрани „освещаването“ на Сталин.
Фондацията за опазване на културното наследство „Руский витязь“, която изпълнява амбициозна програма за прослава на Сталин, е създадена от ветерани от групата „Алфа“ (специалните части на ФСБ) и техни приятели от “патриотичната” творческа интелигенция. Програмата се казва „Генералисимусът на победата. С нас са Бог и Сталин”, и в нейните рамки ще бъдат реставрирани няколко паметника на „богодарения вожд”, унищожени, както пише на сайта на фондацията, от „кликата на Хрушчов”. „Военкорът“ Александър Коц прави анкета в своя телеграм канал, на която само 5% от анкетираните се обявяват против възстановяването на паметниците на Сталин в цялата страна.
„Руский витязь” има завидно финансиране и е член на Съвета за националностите към правителството на Москва. Ключовият лозунг на „рицарите“ – „Сталин ще донесе победата“, съвсем не звучи маргинално в съвременна Русия. Образът на Сталин е толкова велик, че засенчва както останалите фигури от руската история, така и конфесионалните различия: каналът на фондацията в You Tube, например, рекламира славяно-езическия празник „Купала“ в храма в село Лужки край Москва.
Но участниците в церемонията във Велики Луки все пак настояват за специален съюз между Сталин и РПЦ, създадена през 1943 г. Заслужилата артистка на Русия Мария Шукшина, близка до низвергнатия уралски схиигумен Сергий (Романов), говорейки при откриването на паметника, постави Сталин наравно с Иван Грозни: и двамата суверени били свършили „най-неблагодарната работа“, отрязвайки като хирурзи, „гниещите, безполезни членове от тялото на Русия“.
Актрисата попива това учение от книгата на покойния митрополит Йоан (Сничев) „Самодържавието на духа“. Шукшина припомни, че почитането на Сталин е включено в учението на Руската православна църква: „Патриарсите Сергий, Алексий и св. Лука[1], много почитани от хората, наричаха Сталин богодарувания вожд на Русия“.
Ръководителят на фракцията „Яблоко“ в Законодателното събрание на Санкт Петербург Борис Вишневски се обърна към прокурора на Псковска област с напомняне, че е недопустимо да се издигат паметници на лице, отговорно за преследването на милиони съветски граждани по политически причини. „Масовите репресии, чийто основен организатор и вдъхновител е Сталин, бяха осъдени с решения на върховните власти на СССР и Русия“, посочва депутатът.
Култът в киното
Паметниците, разбира се, са добро нещо, но „от всички изкуства най-важно за нас е киното“. С държавни пари в Руската федерация е създаден мащабен „православен сталинизъм“, чиито шедьоври печелят по-малко гледания от критиците им. В продължение на седмица 9 милиона души гледаха повече от двучасовия видеоклип на Евгений Баженов, действащ под псевдонима Bad Comedian, посветен на филма „Мария. Спасете Москва”. Баженов има репутацията на основен филмов критик на руския You Tube, но не може да бъде причислен към твърдите опоненти на властта – в канала Bad Comedian не липсват симпатии към левицата, носталгия към СССР, култ към Великата победа и критика към Украйна. Но има моменти, когато дори „камъните викат“ (Лука 19:40). Баженов разкрива лъжата на съвременното руско кино за войната. То замени съветско-партийния дискурс с църковно-националистически.
Филмът на църковния режисьор Вера Сторожева „Мария. Спаси Москва” излезе на 27 януари 2022 г., точно преди началото на СВО (войната в Украйна, бел. ред.). С бюджет от над 2 милиона долара, той събра само около 90 000 на каса. В центъра на сюжета е легендата за облитането на Москва през декември 1941 г. по заповед на Сталин с чудотворната Тихвинска икона на Божията майка, която доблестното момиче от НКВД Мария открадва от тила на германците. Във филма кинематографичният Сталин влиза в симфония със сляпата старица Матрона, която го вдъхновява с идеята, че германците могат да бъдат победени не от силите на Червената армия, а само с помощта на иконата на Божията майка.
Целият съветски и путински разказ за „героичния народ-победител“ отива на бунището на историята, а на негово място се появява чисто мистичната (или по-скоро магическата) интерпретация на случилото се по фронтовете на Великата отечествена война.
В рецензията на филма на Леонид Пляскин и Максим Бриус „Зоя“ (първоначално озаглавен „Страст по Зоя“), който беше пуснат година преди „Мария“, Bad Comedian разкрива клерикалното преосмисляне на един образ вече от чисто съветския пантеон. Ако блажената Матрона, която вразумява Сталин, беше вече канонизирана от Руската православна църква, то кандидатурата на Зоя Космодемянская все още е в списъка на чакащите – нейният комсомолски образ е по-труден за въцърковяване. Филмът„Зоя“ е стъпка към деконструкцията на този съветски образ в стила на житието на светица (от типа на Жана д’Арк). Неслучайно ревностният пазител (и отчасти създател) на православно-съветските традиции Владимир Медински беше толкова възмутен от опита на Баженов да десакрализира образа на Зоя!
„Православната сталиниада“ обръща образите наобратно: докато комсомолците се превръщат в православни светци, то свещениците, от които към 1941 г. не са останали много и всички те са „разкулачени“, се превръщат в комисари и партизански командири, вдигащи червеноармейците в атака и лично („с Божията помощ“) избиващи германците с картечници, абстрахирайки се от остарелите заповеди.
Архетипът е поставен през 2004 г. със сериала на Николай Достал „Щрафбат“. В отсъствието на държавна идеология за руското кино става все по-трудно да се показва масовия героизъм във войната, а опитите той да бъде сведен до „истории от личния живот“ (както във филма на Фьодор Бондарчук „Сталинград“) водят до десакрализация на темата. Така постепенно религиозният мотив става централен в новото руско кино за войната …
Матрона
Когато в Русия бе въведена наказателна отговорност за „фалшифициране на историята“ и „реабилитация на нацизма“, изследванията на Великата отечествена война и другите победи на СССР се преместиха от сферата на изворознанието и историографията в сферата на реконструкцията и митотворчеството. Това откри нови перспективи за православно-сталинистката агиография: отпадна нуждата от занимаване с работа в архивите и проверка на разказите на свидетели, най-важното е да се влезе в унисон с „единствено правилното“ тълкуване на историята. Спойката между РПЦ и (нео)сталинизма се реализира чрез три основни мита: за Матрона, за облитането на Москва и за тайната религиозност на Сталин.
В съветско време малко хора в Руската православна църква знаеха за Матрона (приблизителната година на смъртта ѝ е 1952 г.); споменът за нея се запазва главно сред катакомбните православни християни. Матрона е експонирана за широката публика от Ново-Голутвинския манастир, който през 1993г. публикува брошурата „Сказание за живота на блажената старица Матрона“. Авторството му се приписва на Зинаида Жданова, дъщеря на собственика на московския апартамент, в който Матрона е живяла през 40-те години. Трябва да се отбележи, че през 1950 г. Жданова е осъдена по член 58 от съветския наказателен кодекс за участие в „църковно-монархическа група“ (на езика на КГБ така се наричат общностите на нелегалната Истинно-православна църква), което косвено потвърждава версията за принадлежността към катакомбниците и антисъветските убеждения на самата Матрона. Но РПЦ успява радикално да трансформира образа на старата жена, превръщайки я в законопослушна лечителка и прорицателка, укрепваща могъществото на СССР.
През 1997 г. патриаршията признава Матрона за светица, а на следващата година младата игуменка на новооткрития Покровски манастир на Таганка Теофания (Мискина) издейства пренасянето на мощите на старицата от Даниловското гробище в нейния манастир.
Майсторският PR на Матрона превръща манастира в един от най-богатите, а самата Теофания получава наградата „Човек на годината“, създавайки цяла бизнес империя, включваща петзвездни хотели.
За този предизвикателно луксозен начин на живот дори патриарх Кирил беше принуден да направи забележка на Теофания. Култът към Матрона беше критикуван и от почетния професор на Московската духовна академия Алексей Осипов, който посочи неговия езически характер.
Според апокрифното житие Сталин посещава Матрона в апартамента ѝ на Арбат през октомври-ноември 1941 г., при което тя наредила на диктатора да отвори църквите и да огради Москва с чудотворната икона. Ако тези условия бъдат изпълнени, Матрона обещавала „победата на червения петел над белия“ (в по-късните публикации цветът е променен на черен). В иконографията на Руската православна църква този сюжет се появява за първи път през 2008 г. в църквата „Св. Олга“ в Михайловка, близо до Санкт Петербург. Когато на настоятеля на този храм игумен Евстатий (Жаков) е посочена недостоверността на този мит, той отговаря: „Вярвам повече на двамата патриарси – Сергий и Алексий I.“ Игуменът обвинява „старите болшевици, които вредяха на вожда“ за преследването на църквата. Сега щампата „Благославянето на Сталин“ може да се види на хиляди икони на Матрона – „с житието“.
Първоизточникът е Швец
Митът за „въздушното шествие“ фигурира в самиздатските текстове от 1970-1980 г., които се свързват с „псковския старец“ протойерей Василий Швец. По-късно, в началото на 90-те години, те са публикувани от писателя Сергей Фомин в сборника „Русия преди второто пришествие“ – бестселър по онова време (общият тираж надхвърля 275 000). Роден през 1913 г. в Украйна, о. Василий Швец е ветеран от Червената армия и НКВД, а през 1963 г. става свещеник и служи в района на Гдов. През 90-те години той живее в Москва, след което се премества в Печори, където умира през 2011 г. и е погребан с големи почести в Псковско-Печорския манастир. Именно на този старец „било разкрито“, че различни чудотворни икони трябва да бъдат разнесени по фронтовете на Великата отечествена война, след което Червената армия ще спечели победи.
Когато след 2000-та година тези легенди станаха нужни на официалната пропаганда, се появиха и „свидетели“, които преди това предпочитаха да си мълчат.
Известният Валентин Владимиров, който уж е служил през есента на 1941 г. в охраната на Кремъл, твърди, че свещеници са били довеждани там, за да придружават Казанската (не Тихвинската!) икона на Божията майка по време на полета около Москва.
И наистина, оригиналът на Тихвинска икона никога не е бил в Москва – след изнасянето ѝ от храма в първите години на съветската власт и до окупацията на Тихвин от немците на 8 ноември 1941 г., тя се съхранява в местния краеведски музей, след което германците я предават на екзарха на балтийските страни митрополит Сергий (Воскресенски) в Рига, откъдето светинята е отнесена в Германия и после САЩ. Тя се връща в Тихвин едва през 2004 г. Оригиналът на Казанската икона на Божията майка пък е откраднат през 1904 г. и оттогава съдбата ѝ е неизвестна, като според една от най-популярните версии тя се намира във Ватикана.
Старецът Василий Швец пропагандира и мита за личната религиозност на Сталин, като този мит постепенно придобива абсолютно фантастични очертания (има слухове, че вождът тайно е приел монашество и дори архиерейски сан).
„По това време бяха отворени 20 000 храма на Руската православна църква“, казва Швец. – Цяла Русия се молеше тогава! Дори Йосиф Сталин се е молил (имало доказателства за това).“ Е, как да не се вярва на духоносния отец?
Ако слезем на почвата на историческите факти, ще трябва да признаем, че по време на войната Сталин не спира преследването на вярващите, а ги преструктурира. Вместо огромен брой разнородни религиозни групи, дискриминирани в различна степен и прогонени в нелегалност, през 1943-1944 г. са създадени няколко официални религиозни центъра от НКВД/МГБ, които несъмнено са лоялни и подчинени на съветската власт. Групите, които не се подчиняват на тези центрове, са подложени на безусловно унищожение – дори по-сурово, отколкото в края на 30-те години. Всички идентифицирани духовници или активисти на такива общности са арестувани, а някои и разстреляни.
Както отбелязва църковният историк професор Михаил Шкаровски, „органите на съветското правителство, комунистическата партия и държавна сигурност гледаха на църковната опозиция срещу Московската патриаршия като на идеологически противник, който оспорва режима и неговата политика, насочена към подчинение на Църквата“.
Веднага след войната, през 1946 г., Украинската гръкокатолическа църква е ликвидирана: нейните епископи и идейни водачи са разстреляни, лоялната част е принудена да премине към Руската православна църква, а останалите минават в нелегалност. През същите години се провежда мащабната операция „Север“ за ликвидиране на общностите на Свидетелите на Йехова (в съвременна Русия организацията е призната за екстремистка) и депортирането на нейните членове.
Но дори по отношение на свръхлоялната Руска православна църква, която активно участва в култа към Сталин, преследването се възобновява през 1948 г. Регистрацията на нови енории е напълно спряна, а църковните активисти отново са подложени на репресии.
Антирелигиозната кампания се развива в контекста на Студената война, когато Западът е обвинен, че използва религиозната пропаганда за подкопаване устоите на СССР. За назидание са арестувани влиятелните архиепископи Мануил (Лемешевски) и Вениамин (Милов), а на Синода на Руската православна църква е наредено да забрани литийните и погребалните шествия, молебените, издателската дейност в епархиите и много други религиозни прояви.
Натискът отслабва едва след смъртта на Сталин: през 1954 г. ЦК на КПСС приема резолюцията „За грешките при провеждането на научно-атеистичната пропаганда сред населението“.
Митовете за „православния сталинизъм“ първоначално са критикувани от официалната патриаршия – съответни статии се появяват в нейните публикации до 2005 г. Но постепенно надделява разбирането, че именно на тези митове се основава легитимността на църковната организация, създадена през 1943 г., защото в края на краищата липсват канонични основания за нейното създаване. Днес възстановяването на Руската православна църква от Сталин е важна част от култа към Великата Победа, която не би била възможна без връщането на хората към Православието и възраждането на църковния живот (макар и в съвсем различен формат, отколкото преди пораженията от 1937-1938 г.).
Окултният корен
„Православният сталинизъм“ като окултно-езотеричен феномен израства от религиозните търсения на Сребърния век, увлякъл значителна част от руското духовенство, с който Русия навлезе в ерата на революциите. Както отбелязва докторът по философия Василий Лурие (епископ Григорий) пред Новая газета, това е опит за сливане на материализма и спиритуализма в търсене на „духовната технология“, при която определени манипулации трябва да „принудят“ Бога или други „висши сили“ да дадат желания резултат за манипулатора.
По същия начин героите на съвременния филмов сталинизъм не изпитват дълбоко покаяние, не се отказват от атеистичните си убеждения и въобще не се интересуват от съдържанието на вярата, догмите и заповедите. Те само извършват някакви езотерични манипулации със светините, които гарантират резултата.
Същото важи и за култа към Матрона: човек трябва да стои на опашка, да купи и донесе цветя на мощите на блажената, да дари определена сума. И ако технологично всичко е изпълнено правилно, тогава резултатът е гарантиран. Такава религия не изисква вътрешен духовен труд, аскетична борба и духовни достижения. И в това тя е коренно различна от класическото християнство.
Окултният езотеризъм е популярен сред вярващите от последното съветско поколение. Сегашният патриарх Кирил на млади години другарува с лечителката Джуна и в неговите проповеди все още звучат клишетата за биоенергетиката от онова време.
Богословът Андрей Кураев, забелязвайки тази тенденция в Руската православна църква през 90-те години, прогнозира: „Скоро ще започнат да се пишат научни трактати за това, че бабите са запазили „езотеричната традиция“, че човек екранира с аурата си енергийното поле, в което се осъществява полевото взаимодействие между иконата и свещите“.
Тази нова православна идентичност израства не толкова от древната, хилядолетна традиция, колкото от съветската „гражданска религия“. Политическият проект на учителя на настоящия патриарх митрополит Никодим (Ротов) се свежда до формулата: „Марксизмът и постиженията на съветската система минус атеизма“.
Може би в наше време вече не е възможно човек да остане вярно дете на Руската православна църква, като същевременно е настроен враждебно към съветския режим и по-специално към сталинизма.
Концепцията за „особената роля на Православието в постигането на Победата“ е огледална: в същата степен, в която православието се включва в сталинско-путинския исторически дискурс, самите вождове влизат в църковно-историческата традиция като ключов, опорен елемент.
Остава само да се направи една малка естествена крачка, за да се „обоснове религиозно“ СВО: да се проектират събитията отпреди 80 години върху това, което се случва днес в полетата на Украйна, и да се наложи образът на богодарувания вожд от онова време върху образа на настоящия не по-малко богодаруван лидер. И можете спокойно да се хвърлите в атака под лозунга: „С Бога, за Сталин!“.
———–
Източник: Новая газета
Превод: архим. Никанор Мишков
[1] Достоверно известно е, че св. Лука никога не е правил такова изказване (бел. прев.).
