Християнство.бг
Как се съпоставя Писанието с Преданието? Говорейки за Библията християните я наричат Свещено Писание и я поставят на най-първото място. Но за всички е очевидно, че животът на християнсите общества се регулира не само от Библията. Православните, освен за Писанието, говорят и за Свещеното Предание. А какво е това и каква е връзката между тези две понятия?
А какво е Предание? Като начало да си зададем въпроса: а как е стигнало до хората Писанието? Да не са им донесли ангелите някаква книга? Не, всичко съвсем не е станало така. В живота на различните хора, започвайки от Авраам, са се случвали различни събития, които те са възприемали като Божие откровение, и са го разказвали на децата и внуците. После част от тези разкази била записана, към нея постоянно са се добавяли други. Но и това, което вече било записано, се нуждаело от разни пояснения: в края на краищата, всяка книга се състои само от букви, но някой трябва да ни научи да ги четем и да съчиняваме думи от тях. Тези букви съдържат запис на разказите, но самите те още не са откровение, и още повече, че Откровението не се ограничава с тези разкази. Казано по-просто, главните от тези записани книги са били наречени Свещено Писание, а всичко останало – Предание.
Въпросът за съотношението между Писанието и Преданието си остава вечно актуален; той различно се интерпретира в различните християнски деноминации, към него отново и отново се налага да се обръщаме при решаването на практическите проблеми, възникващи в живота на Църквата. В нашата страна този въпрос е възможно да се чуе в диалозите между православните и протестантите: протестантите упрекват православните в това, че те са заменили Писанието с множество някакви свои измислици, които в Библията няма да намерим, и ги нарекли Предание. Православните, обратно, отговарят, че от най-древни времена християните не са се облягали единствено на Писанието, както свидетелства например, св. Василий Велики:
„От запазените в Църквата догмати и проповеди, някои ние имаме от писмените наставления, а някои сме приели от апостолското Предание… Например, кой от Писанието е научил, че уповаващите се на името на Господа Иисуса Христа са се осенявали с кръстното знамение? Кое Писание ни е научило да се обръщаме на изток в молитвата си? Думите на призоваването при претворяването на Хляба на Евхаристията и Чашата на благословението, кой от светиите ни ги е оставил в Писанието?… Благославяме също така и водата на Кръщението и елея на показването…- според кое Писание? Не по Предание, премълчавано и тайно?“
И протестантите обикновено възкликват: „А къде е това ваше тайно Предание, покажете ни списъка на книгите, които го съдържат?“ Но ето как отговаря на този въпрос нашият съвременник, игумен Пьотър (Мещеринов): „Църквата не притежава някакво догматическо богословско определение, някаква точна формула за това, какво е Свещено Предание. В Църквата няма книга, озаглавена „Свещено Предание“… Православната Църква е много свободна, за разлика, например, от Латинската църква. Ето те всичко определят точно, всичко формулират, всичко схоластически догматизират и записват в дебели катехизиси. При нас го няма това; в Православната църква са точно фиксирани само много малко неща, само основите на нашата религия; твърде много се оставя на свобода, на самия опит в живота на Църквата. В това се крие най-дълбоко уважение към човека. Това означава ли, че Преданието е това, което ни харесва? Разбира се, че не. Неговата основа съставят вселенските събори, сформиращи най-важните правила на християнското богословие. Но тези правила не са останали гола теория, те са намерили своето въплъщение в богослужебните текстове, в иконографията, дори в храмовата архитектура.
Самата икона е заела в храма такова важно място, само защото някога е бил приет догматът за съединението на божествената и човешката природа в Христос: изобразява се човешкият Образ, но той свидетелствува и за Бога. Накрая, многобройните разкази за живота на християнските общества и отделните светии също така са част от Преданието. За православните, Преданието е всъщност многовековният опит от живота на Църквата. Но, ако с Писание ние наричаме книга с изцяло определено съдържание, то Преданието просто е невъзможно да се определи в такива рамки, както е невъзможно да се определят с тях, да кажем, семейните традиции. Ако аз кажа на страничен човек: „У нас в семейството е прието да се постъпва така и така“, той може да ме попита: „А къде е записано това?“ И аз с нищо няма да мога да му отговоря по същество. Ние просто така живеем…
Писанието е в центъра на Преданието
А как се съотнася Писанието с Преданието? На нас това днес ни се струва удивително, но в първите десетилетия Църквата е живяла дори без писмено Евангелие. Както отбелязва евангелист Лука в самото начало на своята книга, той се захванал за този труд именно, защото вече съществували немалко устни разкази и своето Евангелие той записал „след като грижливо проучил всичко отначало“ (Лука 1:3). Очевидно, нещо подобно се е случило и със Стария Завет: не че Моисей, слизайки от Синайската планина, седнал и написал веднага цялото Петокнижие, или Исаия, получавайки откровение, незабавно е създал своята книга от първата до последната страница. Такова нещо ние никъде не намираме в цялата Библия. Напротив, в нея се срещат ясни указания, че нейните книги са сформирани. В Притчи Соломонови например има такова подзаглавие: „И това са притчи Соломонови, които ги събраха човеците на иудейския цар Езекия“ (Притчи 25:1).
Но между Соломон и Йезекия са минали повече от две столетия! Това е като сборника от стиховете на Ломоносов или на Державин, издадени за първи път в наше време. Тоест през цялото това време тези изречения на Соломон са съществували само в устна форма или във вид на някакви документи, но те не са влизали в едната книга Притчи. По такъв начин е възможно да се каже, че Писанието постепенно е възникнало в дълбочината на Преданието. Но това съвсем не означава, че между Писанието и Преданието не може да съществува никакво напрежение. В същите Евангелия неведнъж четем за това, как Христос разобличавал книжниците и фарисеите, които подменяли Писанието „с преданията на старците“ и възлагали на хората „непоносими бремена“.
Разбира се, че такова нещо е могло да се случи не само тогава, но и в наши, и във всички други времена: човешките традиции се превръщат в самодостатъчни, понякога те просто засенчват чрез себе си всичко останало. Именно затова в зората на Реформацията отците на протестантизма са се отказали да виждат в Преданието нещо равностойно на Писанието. На тях са възразили католиците: и Писанието и Преданието трябва да бъдат източници на вероучението. А за православните Писанието е централната и най-важна част на Преданието, неразделна от всичко останало. Впрочем, при това трябва да се отличи тази негова част, която действително е станала достояние на цялата Църква – и която смело може да се нарече Свещено Предание – от различните обичаи, дори и полезни, които нямат общоцърковно значение.
На Картсгенския събор през 257 г. един от епископите отбелязал: „Господ е казал: Аз Съм истината. Той не е казал: Аз Съм Обичаят“. Съвременният богослов, епископ Калистос Уеър, коментира това с тези думи: „Има разлика между предание и традиции: мнозина унаследени от миналото традиции имат човешка и случайна природа. Това са благочестиви (или неблагочестиви) мнения, но не истинската част на Преданието, основата на християнското благовестие“.
Преданието като разбиране
Хората, които идват на Църква, отначало влизат в контакт с нейните най-външни слоеве: „А ето, нашият батюшка, казва…, а ето, в храма ми казаха…“. Това е напълно естествено, но никога не трябва да се спираме на това. Периферийните кръгове, трябва да се съгласят с централните: какво говори енорийският свещеник не е толкова важно, колкото е важно постановлението на Вселенския събор, а по-важно от всичко, разбира се, е Евангелието. И ако видиш противоречие между едното и другото, тогава, не…, не трябва да бързаш. Трябва отначало да се замислиш. Ние прекрасно осъзнаваме дистанцията между нас и отците на Църквата, когато разсъждаваме за тяхната святост и за своята духовност. Но множество хора говорят така, сякаш няма никаква дистанция между тяхното разбиране и това, което са казали отците. Дословното повтаряне на казаните от тях думи, автоматично създава духовно тъждество между тях и нас. Ние можем да повтаряме думите на Писанието или на неговите най-авторитетни тълкуватели, но това още не означава, че нашето сегашно разбиране на тези думи, се явява най-правилното: необходимо е да проникнем в самата същност на техните аргументи, да разберем тяхната позиция и да видим доколко е приложима тя към нашата собствена ситуация.
Следването на отците не е механично повтаряне. Впрочем, авторитетните богослови се стараят да следват не само православните читатели на Библията. Как човек въобще се запознава с Библията? Той във всеки случай я отваря не така просто, както се отваря една купена от сергията книга, с напълно непознато заглавие. Не, тук всеки читател вече прекрасно си представя, извън зависимостта от своите убеждения, че този текст е Свещеното Писание на християнската Църква (а също така, че Старият Завет е на иудейското общество). И всичко, което прочете той, ще го съотнася с това свое предварително знание.
Ако човек сам пристъпва към вярата, той ще чете Библията по мярата на своето навлизане в общността на вярващите. Всяка общност си има свое вероучение, то задължително е построено върху Библията и въведителните текстове (катехизиси, изповедания, литургически песнопения), които постоянно я цитират или преразказват. В резултат на това човек, встъпвайки в такава общност, отначало се запознава не толкова със самата Библия, която за него е все още твърде голяма и сложна, колкото с опростеното изложение на вероучението, опиращо се върху Библията.
Възможно е да си помислим, че това не се отнася към невярващите или към тези, които вярвайки в Бога, не принадлежат към определена конфесия. Но това не е така; всеки има свой мироглед. Един човек вярва в буквалната достоверност на библейските чудеса, а друг – че чудесата не се случват и че цялото тяхно описание всъщност е измислица или особен поетически език, но това или другото убеждение във всеки случай се взема от тях за основа, то именно определя с какви очи човекът гледа на текста. Както знаем, християнските конфесии са много, а още повече съществуват светски философии и мирогледи, и дори във вътрешността на една конфесия се срещат хора с различни възгледи и направления.
Затова и не съществува обективно, научно доказано тълкувание на Библията, което би било възможно да се уподоби на таблицата на Менделеев или на картата на звездното небе. Ако то би съществувало, отдавна биха го приели всички здравомислещи християни, отхвърляйки всичко, което не се съгласува с него. Но те продължават да спорят и всеки е уверен в своята правота. Така е било винаги: например, в III век Киприян Картагенски и римският папа Стефан са спорели за това, действено ли е Кръщението, получено от еретиците, но и двамата са загинали от мъченическа смърт, и двамата са прославени като светии.
Освен това, въпросът чие именно кръщение е недействително, предизвиква много спорове и днес. В междуконфесионалните спорове всяка страна се позовава на своите отци – православните, например, на Йоан Златоуст, католиците – на Августин Ипонски, а протестантите – на Жан Калвин или на Мартин Лутър. В този смисъл е възможно да се каже, че и протестантите си имат свое Предание, дори и то да се разбира малко по-различно и да заема по-скромно място, отколкото при православните. Но нито един добросъвестен баптист или адвентист не тълкува Библията „от нулата“, той се стреми да съгласува своите тълкувания с това, което преди него са казали братята по вяра. Същият Августин е казал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме подбудил към това авторитетът на католическата (от гръцки съборната, бел. прев.) Църква“.
Впрочем, по повечето най-важни въпроси всички християни имат еднаква или много близка гледна точка и дори това, което се е оказвало спорно по времето на Реформацията, днес може да го признаят на практика всички християни. Например, Лутър е провъзгласил, че Писанието е разбираемо за всеки човек на външно граматическо ниво, но задълбоченото разбиране на духовните истини произлиза само под действието на Светия Дух. Това се казвало в отговор на твърдението на католическите богослови по онова време, че за простия човек Библията е недостъпна (да не забравяме, че католиците тогава съвсем не са поощрявали нейния прочит на народен език, а само на латински).
А днес, може би, малцина са тези от традиционните християни, които ще започнат да възразяват срещу такъв подход. Впрочем, отстъплението от този принцип се среща: едни предполагат, че дори самият език на Писанието е нещо тайнствено, недостъпно за човешкия разум (случвало ми се е да чуя, че при четенето на текста не е толкова важно дали разбираш смисъла на думите, защото самият им звук те освещава); други наивно очакват, че смисълът на Писанието, сам по себе си, ще се разкрие пред тях при първия прочит. Отците ни помагат да налучкваме златната среда, затова на понятието „Свещено Писание“, е възможно да се даде и такова определение: това е опитът от прочита на Свещеното Писание най-вече от опитни от духовна гледна точка наши предшественици и на произтичащият оттук опит на живот според Писанието. Но до каква степен това тяхно разбиране, възникнало в древни времена и съвършено различна културно-историческа обстановка, е възможно да бъде полезно за нас? Това е тема на отделен разговор и към нея ще се върнем в 12-тата глава.
———-
Превод от руски език: Виктор Дора
Редакция: Ренета Трифонова
Източник: Андрей Десницки, „40 въпроса за Библията“ (Поредица “Основи на православието”), Москва, Дар, 2014.
