Ренета Трифонова
Как църквата може да подкрепя войната и какво да прави православният християнин в „руския свят“ на Владимир Путин и патриарх Кирил
Сергей Чапнин
Вярата като „елемент” на идеологията
Основните религиозни въпроси, които Русия решаваше в продължение на трите постсъветски десетилетия, бяха свързани не с богословието, не с отношенията между Бога и човека, не със спазването на евангелските заповеди, а с оправдаването на руската история и отношението към руската държавност. Две поколения православни християни израснаха в страна, където въпросите на вярата се оказаха сугубо второстепенни по отношение на новата православна идеология, която се формираше със съвместните усилия на Руската православна църква и руската държава. При това самото религиозното съзнание се концентрираше в по-голяма степен върху обредите, отколкото върху Евангелието. И темата за смъртта, която е от първостепенно значение за всяка религия, се разкриваше не в преодоляването й чрез следването на Възкръсналия Спасител на света, а чрез почитането – по същество езическо, на героите от отминалото време: от княз Александър Невски до съветските войници и офицери от Великата Отечествена война.
Поколението на тези, които си спомняха ужасите на Втората световна война си отиде и беше заменено от поколението от онези, които решиха да преосмислят радикално разказа за войната. Войната като трагедия, като престъпление срещу човечеството, беше напълно забравена. Победата беше облечена в месианската дреха на „победа на руското оръжие над световното зло“ и по този начин се направи опит да бъде напълно оправдана сложната история на Русия през 20-ти век.
Още през 2005 г. протойерей Георги Митрофанов нарече този нов култ победобесие. По онова време може би да изглеждаше твърде грубо, но сега мнозина са съгласни, че това е единствено правилната нравствена оценка. „Те се опитват да използват войната като оправдание за тъжния факт, че основните събития в руската история са войните, а Втората световна война представят като главното събитие както в руската, така и в световната история на 20-ти век. Дълбоко съм убеден, че това е напълно нехристиянски поглед върху историята въобще и историята на нашия народ в частност. За мен – и това го казвам не просто като църковен историк, а преди всичко като свещеник – този подход, който се насажда сега в културните институции и в различни исторически дружества, а често се подкрепя и от представители на църквата, изглежда напълно неприемлив“, отбеляза преди няколко години протойерей Георги Митрофанов, но гласът му беше отхвърлен от официалната църковна власт.
Тогава на отец Георги му забраниха да коментира каквито и да било актуални събития в продължение на няколко години. Официалната църква развиваше все по-тясно сътрудничество с държавата, а тя пък имаше свои конкретни планове за църквата. През 2007 г., отговаряйки на въпрос за православието и ядрените изследвания на голяма пресконференция, Владимир Путин каза: „Както традиционното изповедание на Руската федерация, така и ядреният щит на Русия, са компонентите, които укрепват руската държавност и създават необходимите предпоставки за осигуряване на вътрешната и външната сигурност на страната. От това можем да направим ясен извод за това как държавата трябва да се отнася както днес, така и в бъдеще, и към едното, и към другото“.
С други думи, още преди 15 години Путин се отнасяше към църквата абсолютно прагматично, като към една от лоялните обществени институции, която укрепва държавността и гарантира вътрешната и външната сигурност на страната. Не е изненадващо, че официалната църква хареса тази роля и подкрепяше почти всички държавни инициативи, включително новите държавни ритуали, свързани с култа към победата. Нахалният и безотговорен лозунг „Можем да повторим!” звучеше все по-силно в обществото. Сега виждаме, че е имало и такива, които не само са искали да повторят, но и са били напълно готови да го направят. Трябваше само да бъде назначен някой в ролята на „новите фашисти“. И без много да му мислят, посочиха за такива най-близките си приятели и съседи.
Имперският мит и личната амбиция
Новият имперски мит бе конструиран въз основа на личните амбиции на две ключови фигури – президента Владимир Путин и патриарх Кирил (Гундяев). Този парарелигиозен мит се основаваше на архетипните идеи за „Светая Рус“ и „Москва – Третия Рим“, но ги разбираше в светски контекст, по-понятен за масовата публика. Въпреки това религиозният компонент, макар и изместен на заден план, оставаше доста забележим. Декларацията, осъждаща идеологията на „руския свят“, изготвена през март 2022 г. от група православни богослови, описва същността на този мит по следния начин: „Има определена наднационална руска сфера на влияние или цивилизация, наричана още „Света Рус“, която включва Русия, Украйна и Беларус (а понякога също Молдова и Казахстан), както и етническите руснаци и рускоговорящите по целия свят. Според тази доктрина „Руският свят“ има един-единствен политически център (Москва), единен духовен център (Киев, „майката на руските градове“), един език (руски), единна църква (Руската православна църква , Московската патриаршия) и един за всички патриарх (Патриарх на Москва и цяла Русия), който действа в „симфония“ с един президент/национален лидер (Путин), който управлява този „руски свят“, поддържайки особена духовност, морал и култура, обща за целия „руски свят“.
На този „руски свят“ (гласи доктрината) се противопоставя корумпираният Запад, воден от САЩ и народите на Западна Европа. На Запад „либерализмът“, „глобализацията“, „християнофобията“, пропагандата на „правата на гейовете“ и „войнстващия секуларизъм“, вече са победили“ (самите гей-паради са „тест за лоялност“ към онези, „който претендират за световна власт“, припомни ни наскоро патриархът в проповедта си на Прощална неделя). Важна част от този мит е представата за някаква „свещена държава“ (империя), чиито граници не съвпадат с границите на Руската федерация. Тази „свещена държава”, освен политическия център в самата Русия (Москва), има и „духовен център” извън нея (в Киев). Естествена последица от вярата в „свещената държава“ е желанието да се „възвърне“ това, което е останало извън държавните граници на съвременна Русия.
За тази цел бяха необходими няколко подмени. Първо, беше обявено, че Московската Рус е наследник на Киевската Рус, а двата народа – украински и руски, „са произлезли от един и същи киевски кръщелен купел“. Тази формула често се повтаря както от патриарх Кирил, така и от редица високопоставени държавни служители. „При днепърския купел, при киевския купел, беше направен избор за цялата Света Рус. Тук бе направен избор за всички нас. Нашите предци, които са живели в тези земи, са направили този избор за всички наши хора“. „За всички наши хора“ – казвам това, като имам предвид, че разбира се ние осъзнаваме днешните реалности, това, че има украински народ и беларуски народ, има и други народи, и ние се отнасяме към този факт с уважение, но в основата лежат, безусловно, нашите общи духовни ценности, които ни правят един народ“, каза Владимир Путин през 2013 г. и оттогава повтаряше многократно тези думи. Второ, беше обявено, че днес Киев е в ръцете на онези, които се противопоставят на „руския свят“ и съответно заплашват Русия.
Така Русия си намери извинение да започне войната. И това беше вече окончателно изкривяване и по същество предателство към месианската идея, поне в нейното християнско разбиране. Достатъчно ли е само да се молим за света?
Дълго време изглеждаше, че романтичното, умозрително православие от първото постсъветско десетилетие се развива по различни начини и това разнообразие намира своето естествено продължение. В Руската православна църква монархисти и демократи, фундаменталисти и либерали, чиновници и дисиденти съжителстваха относително мирно. Обаче, през 2014 г. официалната църква подкрепи завземането на Крим и войната в Донбас, превръщайки се във важна част от „Кримския консенсус“. Патриархът поиска да наложи идеологическо единство в църквата и всички несъгласни бяха или отстранени от църковните структури, или принудени да замълчат. До голямата война оставаха още няколко години, но и в Русия, и в Украйна не вярваха, че тя може да се разпространи по цялата територия на Украйна. Официалната църква в Русия сякаш предварително знаеше, че държавата ще въведе цензура и ще забрани войната да се нарича война, задължавайки гражданите да говорят само за „специална военна операция“.
Никой от представителите на църквата не нарече публично войната – война, с изключение само на свещеник Йоан Бурдин от с. Карабаново, Костромска област. Буквално на следващия ден обаче, след като произнесе своята антивоенна проповед, срещу него беше образувано административно дело и ден по-късно му наложиха глоба по новия текст за „дискредитиране на въоръжените сили на Руската федерация“. Църковните проповеди и коментарите на свещениците в първите дни на войната бяха изненадващо еднообразни. Докато под обстрелите в Украйна загиваха мирни жители, свещениците в Русия се ограничаваха на думи да призовават за необходимостта от молитви за мир и за смекчаване на злите сърца. „Това не е нищо повече от опит за заклинание на реалността, което се основава на фалшива представа за това как Бог работи в света.
Злото сърце не може да бъде смекчено от външни влияния, освен ако не се промени само. И дори Бог не може да се противопостави на свободната воля на човека“, написа Aндрей Шишков, автор на телеграм-канала „Тъмно богословие“ в първите дни на войната. Важно е да се говори честно за войната, да се признае горчивата истина кой е агресора и кой – жертвата. Важно е да се покаже, че Църквата умее да прави разлика между добро и зло и, че дори когато е политически неудобно, тя не се страхува да изобличава злите дела на държавната власт. В идеалния случай патриарх Кирил трябваше да анатемоса президента за това, че е решил да изпрати православни християни да проливат кръвта на други православни християни. Но патриархът мълчеше и това негово мълчание беше красноречиво. Всички го разбраха по един и същи начин – като пълна подкрепа за руския президент. Какво трябва да правят православните християни сега?
След такова предателство много свещеници от Украйна не само обявиха, че прекратяват поменаването на името на патриарх Кирил на богослуженията, но и призоваха своя глава, митрополитът на Киев и на цяла Украйна Онуфрий, да свика събор и да се отдели от Руската православна църква. Какво трябва да направят останалите православни християни? Трябва да продължат да се молят, дори и да е много трудно. Сега можете да се молите както искате – търсете собствените си думи за молитва, викайте към Бога и Го укорявайте, както направи пророк Давид. Но в същото време човек трябва да свидетелства поне пред ближните си, че е запазил способността си да различава добро и зло. Злото трябва да се нарича зло, а доброто – добро. И по нов начин трябва да се четат познатите думи на Спасителя от Проповедта на планината: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат.5:9). Блажени не са тези, които само говорят за мира, а тези, които активно работят за него. Как точно? Всеки решава за себе си.
–––
Превод: архим. Никанор (Мишков)
Източник: Republic.ru
