Меню Затваряне

Капанът 10-ти октомври: „Присъдата“

Александър Горшков

Представяме на читателите на Християнство.бг превод на свещ. Серафим (Огнян) Рангачев на романа „Капанът 10-ти октомври“ от Александър Горшков. В него ще срещнете различни персонажи от времето на СССР в лицето на свещеници и християни, преследвани от съветската власт. Текстовете могат да бъдат полезни за осъзнаването на опасната ситуация, в която се намира Европа в момента – политическата и идеологическа война в Украйна, която освен, че взема своите човешки жертви, се води в самото сърце на Европа и застрашава нейните християнски устои. Книгата на Александър Горшков е предназначена и за всички християни, които смесват съветската богоборческа идеология и християнската си вяра в общо „православно“ вероизповедание, с предупреждение до какво отстъпление може да доведе това. Преведеният ръкопис очаква своя издател.

Предговор от руския издател

Новият роман от автора на харесваните от православните читатели трилогии „Самарянката”, „Отшелникът” принципно се различава от предишните му книги. Действието в „Капанът” започва в края на тридесетте години от миналия век, когато гонението, предприето от болшевишката безбожна власт срещу духовенството и вярващите достига своя връх и завършва в нашите дни. На фона на напрегнати събития, съдържащи елементи от стила фентъзи, чрез тревогите на главните герои и духовните конфликти, в които те са промислително въвлечени се развиват дълбоки богословски размисли. Книгата е основана върху Свещеното Писание, апостолските трудове и наследството от светите Отци. Предназначена е за широк кръг читатели.

Предговор от преводача свещ. Серафим Рангачев

Заради ставащото в Русия, Украйна и Европа, реших се да публикувам части от моя превод на прекрасната книга на Александър Горшков „Капанът 10-ти октомври“, в която аргументирано се дава тезата не само, че антихристът ще се появи сред православните християни, но и точно в Русия:

…Ние ще се сблъскаме с много по-сериозни проблеми от явното гонение против Църквата и преследванията до смърт заради вярата… Църквата ще влезе в много лукави времена, когато ще бъде разлагана отвътре, подмолно, без никакви гонения, заплахи и насмешки над вярата, но напротив: външно ще има невиждан „разцвет на религиозния живот“, позлатени куполи ще се появят на местата на разрушените и осквернени храмове, ще има богослужения, посещавани от много хора, гръмки песнопения и всеобхватна помпозност. Ръководещите държавата ще се стремят по всякакъв начин да показват своята религиозност, а архиереите – да благославят великите държавни дела в името на народа. Гоненията против Църквата ще бъдат споменавани като скръбна част от нашата история. И малцина ще видят откровението, че тези гонения продължават, но приели друга външна форма. Ласкаво галят овцата, преди тя да види как наточеният остър нож над нея се издига; това очаква и нас…

…Става дума за особено трезвение на ума и душата. Нямаща нищо общо със самоуспокоението и самоприспиването, в което пребивават мнозина, дори изглеждащи като духовно грамотни хора, които си казват: ние сме Светата Русь, богоизбран народ и затова задължително ще се спасим! Всички други ще отидат направо в ада, само ние – не!

… Щеше да е добре, ако другите народи искрено (без внушения) биха свидетелствали за нас, че сме Света Русь: това щеше наистина да е много благочестиво. Но когато ние – руснаците сами повтаряме това като мантра, вярвайки че сме безусловно спасени само заради нашия произход и че сме „в пакет“ заедно с големите руски светии – това е огромна самоизмама и самопрелъстяване! И ако руснаците не осъзнаят този факт, точно те първи най-високо ще викат „Осанна!“, когато ще настане времето, в което антихристът ще се появи. А защо и за кого той ще дойде? За да прелъсти избраните… И така ще се извърши една от тайните на беззаконието. Всички очакват, че антихристът ще се появи къде ли не: в Америка, в Израел – навсякъде, но не и у нас. А той неочаквано ще се яви в Русия, където най-високо откъдето и да е другаде крещят за своята мнима святост и искат цар като задължителен атрибут на Светата Русь. И той ще се появи. Но когато народът прогледне – ако това въобще се случи – вече ще е късно.

Глава 1. Присъдата.

Който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън (Йоан 6:2-37).

Кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия дух (2 Кор. 2:11).

Нечестивецът замисля зло против праведника и скърца зъби против него, а Господ се надсмива над него, защото вижда, че денят му иде (Пс. 36:12-13).

                        

Тридесетте години на миналото столетие, някъде в Русия

                                                                           1.

В дъното на коридора гръмко отекнаха стъпки. Трима души тропаха с подкованите си ботуши по каменния под и подрънкваха с връзки от ключове. Когато отец Андрей чу, че те спряха пред неговата килия, повдигна глава в очакване преживените от него страдания да достигнат своя край: обявяване на неговата смъртна присъда и нейното незабавно изпълнение. Всички, изведени оттук без личните им вещи, не се връщаха повече. Разстрелваха ги на долния етаж, в глух подземен коридор, водещ към храма, като преди това ги поставяха с лице към една стена, подгизнала от жива човешка кръв. Отец Андрей чакаше реда си, защото знаеше, че няма никакви шансове да бъде помилван и да остане жив. Многочасовите разпити в кабинета на следователя, очните ставки, униженията, шантажите, заплахите – всички формалности по криминалното дело, според което той бе обвиняем като фашистки шпионин, провокатор и враг на собствения си народ вече бяха извършени. Оставаше само моментът, когато ще дойдат за него и ще му наредят да излезе от килията. Без личните си вещи. И вече да не се върне в нея.

Ключът вече влизаше в ключалката на солидната желязна врата, когато се чу приглушен глас:

–Ти какво, ослепя ли? Не идваме при тия.

И ботушите затропаха по-нататък в тъмния коридор. А отец Андрей отново започна да се моли, покрил главата си с тънкото старо палто. При условията, в които бе попаднал, молитвата заменяше всичко:  храна, топлина, сън. Тя му даваше вътрешния мир и силата при срещите му с командата екзекутори, работещи на долния етаж като перфектна машина на смъртта.

Той можеше да спи много малко време. Обикновено го викаха на разпит през нощта. Денем пък не му даваха спокойствие псуващите криминални престъпници, крадците на дребно, джебчиите и цялата останала пасмина, пребиваваща в една килия с подсъдимите свещеници и добавяща към и без това горчивия им живот насмешки, издевателства, побои и шумни разпри помежду им. Те отнемаха от свещениците дори оскъдните хранителни дажби, разнасяни по килиите. Единственото притежание на отеца, до което не можеха да се доберат, бе неговата молитва. Те не можеха да се доберат и до душата му, която преди да се отправи към вечността дишаше, сгряваше се и се насищаше чрез молитвата.

Моленията му се сливаха с тревогата за неговото семейство: „Какво ще стане с вас, бедничките ми? Какво ви очаква?”- за пореден път горчиво мислеше отец Андрей, знаейки, че е безсилен да им помогне. Съпругата му- презвитера Олимпиада или Липочка, както отецът я наричаше ласкаво, заедно с двамата им сина бяха изселени от „попската” родна къща и принудени да се скитат, да се приютяват при различни хора и да вършат каквато и да е работа, за да не умрат от глад. Наистина Сергий, големият син на отец Андрей бе вече пълнолетен, но за него бащината душа страдаше най- силно. Защото той твърдо бе решил да върви по пътя на своите предци по бащина линия: да стане свещеник, въпреки царящата в страната ненавист към всичко напомнящо за Бога и Църквата. Той съзнаваше, че така обрича себе си и своето бъдещо семейство не само на сиромашко, но и на унизително съществуване, на пълно безправие и обществено презрение[1]. Дори горчивата участ, застигнала собствения му баща, който макар и достигнал преклонна възраст бе обявен за „враг на народа” не разколеба намерението му.

                                                                           2.

Вече втора седмица отецът се намираше на това място – някога свято, благодатно и тихо, а сега страшно, изпълнено със страдания и мъчения, пропито с проклятия и смърт. Славният манастир, в който преди живееха отшелници, старци и молитвеници за руската земяq сега бе за мнозина от арестуваните свещеници, монаси и вярващи хора последната спирка в техния земен път. Почти всички попаднали тук получаваха максималната присъда и биваха разстрелвани, и само малцина от тях получаваха шанс да живеят още и под конвой тръгваха за някоя от многобройните точки  на огромната империя, наречена ГУЛАГ.

Върху високата каменна стена, ограждаща манастира, сега беше опъната бодлива тел, всеки периметър се охраняваше от стражеви кули с пазачи в тях. Монашеските килии бяха превърнати в арестантски, игуменарницата в работен кабинет на следователите, а подземието, в което някога се помещаваше един от манастирските храмове, сега се изпълваше не със стройно пеене, а с произнасяне на смъртните присъди и последващите го сухи звуци на пистолетните изстрели.

Всички духовни лица и миряни, или както тук ги наричаха „църкварите” бяха изтикани от избягващите да общуват с тях криминални в тази част на килията, където се намираше кофата, в която препълнилите килията арестанти ходеха по нужда. И въпреки, че тежката воня на нечистота, неумити тела и мръсни дрехи и без това се усещаше навсякъде, тук смрадта бе още по-силна и задушлива. Дори и през лятото дневната светлина едва влизаше през малкото зарешетено прозорче – помещението бе сутеренно. А сега, в средата на октомври, когато навън есента бе напреднала, всичко тънеше в полумрак.

До отец Андрей, върху двуетажните, сковани от груби нерендосани дъски нарове, лежеше неговият църковен епитроп Алексей Степанович Бурлаков, също подсъдим по делото на отеца. Той бе малко по-млад от своя председател, трудеше се в енорията от много години – веднага след архиерейския указ, според който отец Андрей бе назначен в нея. Поради това общуването между тях стана не само делово, но и чисто приятелско, стигащо до взаимно доверие. То стана още по-дълбоко с настъпването на времето, когато човек не можеше да се доверява почти никому – беше много опасно, защото всичко ставащо в енориите – всичко, което свещениците казваха в своите проповеди и в частните си разговори, бързо биваше донасяно в органите на НКВД от завербуваните агенти и внедрените секретни сътрудници.

Отец  Андрей доверяваше на своя епитроп всичко: и стопанската работа, и оскъдните поради тогавашните времена финанси, и своите невесели размисли за настъпилите и предстоящите изпитания за Христовата Църква и нейното паство. Те често беседваха помежду си – вечерно време, в домовете си, гледайки с тревога към мрака, все повече обхващащ обществото, в което им бе отредено да се родят, живеят и възпитават децата си.

– Как си, Андрей Степанич? – шепнешком попита отец Андрей, чул хрипливото болестно дишане на своя помощник – май ти е лошо?

– Лошо е отче, лошо – също шепнешком отвърна онзи, кашляйки в сламената възглавница – да имаше топличко млекце… С каймаче… Винаги това ме е спасявало: от моите в къщи никой не го харесва така… Само аз… Особено с каймака отгоре… веднага свалено от огъня…

– Ще даде Бог да излезем и ще има млекце с каймак. Ще има…

Отец Андрей се усмихна заради това, че дори тук, при тези непоносими условия, епитропът не се разделяше с неизменния си навик да нарича всичко с умалително – ласкави имена и особено нещата, свързани с храненето: „млечице”, каймаче”, „огънче”, „хлебче”, „супичка”, „краставичка”, „месце”, „чайче”, „масълце”: у него имаше нещо много детско.

– Вие не бива да боледувате. Кому ще оставите църковното стопанство? Председателите идват и си отиват. А стопанството остава и трябва да се наглежда. А и внуците си трябва да отгледате – вижте колко са ги родили дъщерите ви.

– Може би няма да излезем – епитропът отново дълбоко се изкашля – или поне аз. Нямам вече живец в тоя свят. И до три дни не ще доживея при този живот…

– И тоя ден няма да доживееш плъх църковен – чу се отгоре хриплив глас – затваряй си плювалника и не плямпай, остави хората да спят. Ще те навра в отходната кофа и ще се нагълташ тогава с „млекце и каймаче”. Само събуди ме още веднъж! Гнида…

И отново настъпи тревожната тишина, нарушавана от тежки въздишки  и стонове, от тропането на подкованите ботуши на конвойните оттатък вратите и звуците от отключването на килиите. Отец Андрей се потопи в молитвата: „Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша? Ако ме нападнат злодейци, противници и враговете ми, за да изядат плътта ми, те сами ще се спънат и паднат. И полк да се опълчи против мене, и тогава ще се надявам. Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия свети храм. /Пс. 26: 1- 4/.

Отец Андрей знаеше наизуст почти всички псалми. Той вдишваше вдъхновените стихове на премъдрия пророк и черпеше всичко от тази свята книга: и мъдрост, и сила, особено в сегашните скръбни условия, когато помощ, а още повече пощада, не можеха да се очакват отникъде, „ако не идват от Господа”.

                                                                                 3.

В рода на свещениците Авдееви, към който принадлежеше отец Андрей, любовта към Псалтира се предаваше по наследство. По него децата учеха азбуката на църковната грамотност; за децата им Псалтирът бе букварът на църковността, по него те биваха възпитавани в благочестието и придобиваха любовта към Бога и молитвата. Защо униваш душо моя и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога, защото аз още ще славя Него, моя Спасител и моя Бог (Пс.41:12).

В това тягостно тревожно състояние на полудрямка-полусън, изнурено тяло, постоянни студ и глад, Псалтирът бе единствената утеха за свещеника, очакващ  за последен път да бъде извикан при следователя. Възвишените стихове на цар Давид постоянно и незамлъкващо звучаха в душата му. С тях отец Андрей заспиваше за кратко и пак с тях се събуждаше, за да влезе пак в тежкото състояние, при което времето като че ли спираше и изчезваше, а душата на арестувания свещеник напълно се сливаше в молитвата, разтваряше се в нея и напускаше това ужасно място.

Пребивавайки в това състояние отец Андрей не чу отключването на килийната врата. Тя се отвори с тежко скърцане и вътре влязоха трима надзиратели. Цялата килия веднага се пробуди и настръхна: сега за кого дойдоха?

– Авдеев! –кратко излая  старшият офицер, държащ разтворен списъка с намиращите се тук арестанти.

Отговор нямаше.

– Авдеев! – повтори по-високо офицерът и епитропът леко побутна отец Андрей в ребрата:

– Отче, викат вас.

Отецът тежко стана и отметна назад посивелите си невчесани коси.

– Отговаряй, когато те викат! – строго го изгледа офицерът. – Какво попе, наспа ли се? На лекичък живот си свикнал, а? Нищо, скоро ще ви изтребим като гниди. Към изхода!

Отец Андрей се наведе, за да си вземе малкия вързоп със своите вещи, но офицерът го спря:

– Към изхода без вещите!

И без това бледият отец Андрей побледня още повече. Тази команда означаваше само едно: той вече няма да се върне тук. Ще го разстрелят в подземието или във вътрешния двор, а неговите съкилийници ще си поделят вещите му или ще ги разиграят на карти, както бе обичайно да се върши в такива случаи.

Отецът смирено се поклони пред цялата килия:

– Братя, простете ми великодушно…

Часовият го побутна в гърба:

– Авдеев, ти май и проповед ще им държиш? Тръгвай към изхода, тука не ти е благотворителен пансион!

– Прости ми, любезни Алексей Степанович – тихо добави отец Андрей и се поклони на епитропа – прости ми заради Христа и моли се за мен, грешния…

– Да имаше топличко млечице – в отговор с изнурен копнеж прошепна онзи – с каймаче… или пък чайче с медец… Само една глътчица преди смъртта… Повече нищо не искам…

– Ще помоля следователя, ще изпрося от него. Всичко ще е наред… Бог не ще те остави, Той е милостив. Прости ми – и отецът излезе в коридора.

                                                                                  4.

Следователят, водещ  „разстрелните” дела на арестуваните свещеници, използваше за свой кабинет бившите покои на манастирския игумен. Това бе голяма, просторна стая, с голяма камина и два арковидни зарешетени прозореца. В източния ъгъл вместо резбования иконостас с великолепните икони, изписани според древния „рубльовски” стил, сега се мъдреха портретите на Ленин, Сталин и Ежов[2] , както и плакати с лозунги, изразяващи духа на времето: „Бдителността е нашето оръжие! Бдителността ще хване врага!”; Да изкореним шпионите, диверсантите и троицко-бухаринските агенти на фашизма”; „Всеки честен гражданин на нашата родна страна е длъжен да помага на органите на НКВД да залавят враговете на народа. Силата на НКВД е в това, че го поддържат милиони”.

Самият следовател се бе разположил до вратата, съединяваща игуменските покои със стаята на килийника, в коята сега дежуряха въоръжените охранители и конвойните. Следователят работеше седнал зад широка маса, покрита с тъмнозелено сукно. Върху нея имаше два телефона, свързани със специалната съобщителна мрежа, масивна мраморна мастилница и купчина папки, съдържащи личните дела на хората, призовани за поредния разпит. На същата маса, до прозореца имаше гарафа за вода, две дебели стъклени чаши и керосинова лампа: предишните обитатели на това място – монасите, не използваха електричество, употребяваха само свещи и не си позволяваха да имат дори такива лампи.

Тук се провеждаха и заседанията на „тройката”[3]: нейните членове седяха зад отделна дълга маса, разположена между двата прозореца, а отстрани на нея имаше още една малка масичка с пишеща машина, ползвана от секретаря, водещ протокола на поредното заседание.

Влизайки в помещението отец Андрей очакваше отново да види вътре следователя Березовски, който досега водеше следствените действия и разпитите. Този човек приличаше на истински инквизитор и йезуит. За да получи  желаните от него показания, прилагаше жестоки методи спрямо арестантите: заплашване, шантаж, крясъци, побоища, лишаване от храна, вода и сън… Особено безпощаден беше към духовните лица, обвинени като „врагове на народа”. За да „могат да поразмислят малко”, той ги затваряше в студения карцер и там ги подлагаше на ужасни изтезания, използвайки за свои помощници „експертите по заплетените дела” от специалната команда служители на НКВД. Същите тия „експерти” изпълняваха присъдите на „тройките”, сиреч разстрелваха полуживите затворници и така ги освобождаваха от техните нечовешки страдания.

Отец Андрей бе преминал през всички тези издевателства, освен разстрела и сега очакваше поредната среща със страшния човек-изверг. Но за негово учудване видя, че зад масата седи нов следовател: на външен вид интелигентен, гладко избръснат, лъхащ на моден съветски одеколон,  с очила и приятни черти на лицето, неизразяващи нищо зверско и нечовешко.

– Гражданино Андрей Михайлович Авдеев – каза той, когато до масата се приближи отец Андрей, облечен в стария сив подрасник, с който го арестуваха направо в църквата и без нагръдния си кръст – аз, следователят Павел Рачински ви съобщавам, че бидейки обвинен в углавно престъпление против съветската власт по член 58, алинея 10[4], вие сте осъден…

Отец Андрей разбра: чака го разстрел.

– Почакайте уважаеми… другарю… гражданино следовател! – във вълнението си отецът направи малка крачка към масата – нали моето дело още не е разгледано от съд? Възможно ли е съдът…

– Не, не е възможно – все така тихо и меко продължи следователят – в края на краищата гражданино Авдеев, всичко около вас е ясно и в този случай съдът е само една формалност. Не сте нито първият, нито последният, осъден по този начин. Вие всички много държите за спазването на формалностите. Очаквате от нас правосъдие и лоялност, а в същото време сами нагло престъпвате закона, вършите враждебна пропаганда, подстрекавате хората, сеете паника и събирате около себе си всякакви бъбривци и недоубити врагове.

– Но моля ви… – плесна с ръце отец Андрей, готов за кой ли пореден път да доказва пълната нелепост на всички повдигнати против него обвинения.

– Не се умолявам – хладнокръвно го прекъсна следователят – и вие няма да бъдете помилван нито от мен, нито от съда, нито от нашия народ. Няма пощада за враговете на съветския народ. И няма да има.

Отец Андрей безпомощно отпусна ръце:

– Тогава нека във всичко да бъде волята Божия.

В този миг следователят се промени. Лицето му почервеня, препълнените с кръв вени на челото му се издуха, а изпод очилата блесна поглед, изпълнен със злоба.

– Няма да я бъде Божията воля гражданино Авдеев! – закрещя той, удряйки с юмрук по масата – а ще е моята! Чуваш ли, противнико! Тук съществува само моята воля! И никоя друга!

– Да, тука е вашата.. – хрипливо каза свещеникът – но въпреки това,  над нея стои по-високата воля – Божията. И аз съм готов да приема всичко: и вашата, и Божията воля.

– Авдеев, не разбрахте ли?! – следователят взе стоящите пред него книжа и ги размаха пред очите на свещеника – тук гледайте! Тук! Това е присъдата ви. Остава само да си сложа подписа – и край! Сега аз съм и следовател, и съдия, и бог! Само едно мое драсване и вие заедно с онези, които още неизстинали лежат в подземието, ще бъдете откарани в дерето извън града и погребани в обща яма.

– Следователно така е угодно на Бога – отново кротко отвърна отец Андрей и погледна следователя в очите. – Всички ние сме в Неговата десница. И вие също, гражданино следовател. Няма какво да добавя към това, което вече казах на следствието. Какво ще заповядате сега?

Следователят неочаквано кимна на стоящите при вратата на кабинета часови да ги оставят насаме. Те отдадоха чест и излязоха.

                                                                          5.

Следователят отново стана спокоен, седна зад масата и предложи на свещеника също да седне срещу него.

– Когато видях фамилното ви име в списъците, нещо ме накара да се срещна с вас преди да ви… Но вие сам избрахте своята участ. Можехте да живеете и служите като мнозина от вашите събратя, които признаха новата власт[5]. И никой нямаше да ви докосне с пръст или да има претенции към вас.

– „Радвам се да служа, противно ми е да слугувам“[6] – усмихна се отец Андрей, още не разбрал смисъла на започнатия от следователя разговор.

– Напразно иронизирате гражданино Авдеев. Ако някой тук е прислужник, това сте вие. Лично вие! Вие слугувате на враговете на нашия народ, на фашистката пропаганда, на различни недоубити буржоа. А ние служим вярно на нашата власт, на работническо-селската партия, на мъдрите ни вождове. Ние имаме ясни цели и програми. А вие какво имате?

– Имаме Бога. Ние сме с Него и Той е с нас! – тихо, но твърдо отвърна отец Андрей.

– Не! Вие имате ето това наказателно дело – следователят кимна към лежащата пред него папка с документи – и моя подпис, който ще положа след малко и ще ви свали долу – там, където не ще ви спаси никой: нито Бог, нито цар, нито герой.

– Зная. Сега е вашето време. Всичко ставащо, както и предстоящето ние приемаме като свята воля. Ние сме смирени слуги, раби на нашия Господ, а не собственици на живота си.

Следователят се засмя:

– „Раби”… Винаги ме е учудвало защо не се чувствате унижени от тази гадничка дума? Нима никога не сте искал да бъдете свободен човек, а не някакъв си там „раб”?

Отец Андрей издържа насмешливия поглед и тихо попита:

– А нима вие също не сте роби? Нима не желаете да превърнете нашия народ в роби?

Рачински престана да се усмихва и на лицето му се появи нескривана злоба:

– Ние не сме роби! Ние строим ново, щастливо общество, нов свят и по пътя си помитаме всичко, напомнящо старото…

– И ставате роби на система, в която няма място за Бога – без да трепне възрази отец Андрей –    и тя е истинското робство. Да, ние сме Божии раби, раби на Неговото Царство. Но това Царство не е царство на робството, а на любовта и свободата от всякакъв грях, от всякакво насилие, от всичко, което безбожният строй съдържа в себе си. Дори и той да изглежда толкова „щастлив”, колкото ви се привижда – изкашля се отецът дълбоко.

– Гражданино Авдеев, вие не разбирате главното! Води се непримирима класова борба! – следователят се наведе през масата към отец Андрей – и докато ние не ликвидираме всички врагове, към които спадате и вие, ще има и затвори, и трибунали, и концлагери, и разстрели! Имаме много неща да дадем на нашите врагове. А болшинството от съветските хора поддържа властта на болшевиките и сътрудничи на органите, за да може от новия живот да се изкоренят всички останки от стария и всяка зараза и нечистота да бъдат размазани и унищожени като въшки. Жалко е, че вие, който въобще не сте глупав човек, не сте способен да осъзнаете това.

„Господи, може би всичко най-сетне ще свърши” – мислеше си отец Андрей, усетил пристъпите на увеличаваща се болка и треска в изнуреното си тяло.

А следователят го гледаше въпросително:

– Сигурно си мислите как така аз, следователят, реших да бъда откровен с вас? Пак ви казвам: стана ми интересно лично да видя човека, чийто философски есета съм чел и дори се бях увлякъл по тях. Знаете ли, че вашите размисли върху диалектиката на свободата и робството, които преди революцията бяха публикувани в дебелите списания, предизвикаха разгорещени обсъждания и спорове?

Отец Андрей кимна мълчаливо.

– Виждате ли! В младостта си аз бях, така да се каже, поклонник на вашия писателски талант, въпреки че не мога да се съглася безусловно с всички ваши възгледи като например с фанатичното изповядване на това, за което говорихме: идеята за митологичното Божие робство и категоричното отричане на възможността за построяване на справедливо и свободно общество в нашето време! Нима не можете да живеете без тази попска утопия?

                                                                            6.

Да, имаше на какво да се учудва човек. Следователят Павел Рачински прилежно изпълняваше своята функция на винтче от страшната машина, която смилаше и натрошаваше съдбините на милиони обикновени хора и градяща върху техните кости ново общество, заради което всички темели на старото трябваше да се разрушат „до основи”. Отец  Андрей чувстваше, че стои пред човек, чиято ненавист към Христа и към вярата в Него е много по-голяма и по-дълбока от примитивните лозунги, набивани в душите и умовете на милионите създатели на „светлото бъдеще”, чрез които „се даваше благословение” за извършване на беззакония, невиждани в цялата дотогавашна история на Русия.

Павел Михайлович принадлежеше към древната благородническа фамилия Рачински, които въпреки своите полски корени се прославиха с патриотично служение на Руската империя и дадоха много ярки имена на общественици и учени, заради което бяха удостоени с дворянска титла и собственост върху многобройни имения. Но стоящият пред отец Андрей Павел Рачински беше първият от своя род, който не обичаше да си спомня за произхода си и на никого не позволяваше дори да му загатва за него.

Скоро след първата руска революция през 1905 г. той се увлече по идеите за революционното преобразяване на Русия, а след нея и на целия свят. Този порив определи сетнешната му съдба и служебна кариера. Полученото в Петербург солидно и задълбочено юридическо образование му помогна бързо да се утвърди в новата власт, сменила монархическия строй. Павел Михайлович доказа своята безусловна преданост към болшевишката партия: нито една от чистките в партийните редици и в органите на сигурността не го засегна, а той стана чекист още от първите дни, в които болшевиките започнаха да тероризират собствения си народ[7].

Никой не си спомняше и това, че Павел Рачински бе посещавал общества, кръжоци и дори масонски организации, които подобно на секти в очакване на предстоящите страшни социални катаклизми бяха наводнили столицата и много от големите градове на Русия. Разочарованието на голяма част от руската интелигенция от това, което предлага светоотеческото богословско наследство и скептичното отношение въобще към християнството, много бързо предизвикаха взрив от масов интерес към будизма, древно индийските окултни учения и хипотезите за съществуването на някакво „знание”, даващо на посветените в неговите сакрални тайни универсален ключ към синтетичното овладяване на всички частни знания в пълнота. Вярата в чудото, изначално живееща в душата на руския народ, стана подходяща почва, от която в изобилие израснаха плевели, засенчващи християнското благочестие, създало духовните устои на приелата Кръщението Русия. А протестът на Църквата срещу настъпващия мрак наистина бе „глас, викащ в пустиня”.

 Обсъждането на тези модни теми така завладя умовете на руските интелигенти, че мнозина от тях се юрнаха да четат, слушат и разгорещено да обсъждат всякакви съобщения за „откритията” на смели пътешественици, тръгнали да търсят следите на древните цивилизации и на легендарната Шамбала[8] било в планините на Тибет, било в загадъчните пустинни райони на Афганистан и Иран или някъде в Алтай, или пък в руския север. Те твърдо вярваха в съществуването на „древното знание”, много надеждно скрито и зашифровано в други, недостъпни за обикновеното човешко разбиране измерения на цивилизациите. Жреците на това знание предвиждали всички бъдещи катаклизми, които ще настъпят подобно на всемирния потоп. Но също така те се опасявали, че техните знания могат да станат притежание на морално незряло и неподготвено общество, което ще има възможност да ги използва не за благото на хората, а в тяхна вреда. А в самите тези интелектуално високоразвити цивилизации, хуманните цели на „световната революция” отдавна са постигнати благодарение на възтържествувалата „космическа хармония”.

Пребивавайки във висшето ниво на духовното очистване от човешките пороци и страсти, и освен това овладели тайнственото „универсално знание” и с негова помощ победили болестите, времето и самата смърт, обитателите на този „плътски рай” живеят в състояние на „духовно съзерцание”, наслаждават се на съвършена хармония с окръжаващата ги природа и с целия космос, и общуват с „висшия свят” посредством  ефирни „космически енергии” и макар че пребивават на това фино ниво, те влизат в контакти с най-дълбоко посветените в сакралните тайни на мирозданието членове, вече от нашето общество[9].

Разговорите за нови и нови сензации, желанието сам да постигнеш тайните на „всеобщата хармония” доведоха до това, че руските интелигенти, увлечени от своя порив да построят справедливо общество, основано върху идеите на сензационните „открития” и собствените им фантазии, започнаха да се занимават с практически окултизъм: четяха окултни книги, общуваха с известни магове, изучаваха техниките на източната медитация, извършваха служения на „висшите сили”, навлизаха в тайните на астрологията, запознаваха се с кабалата, нумерологията и с още много други неща, като по този начин извършваха най-тежкия грях на хулата срещу Светия Дух.

Павел Михайлович Рачински също бе участник в това отстъпление от Истинния Бог. Неговото увлечение по окултизма дори помогна за неговото служебно утвърждаване в службата на органите на ОГПУ- НКВД, когато го извикаха за работа в Специалния секретно-шифровъчен отдел на ОГПУ, оглавяван от Глеб Бокий[10]. В създадената към този отдел секретна лаборатория се трудеха хора от различни процеси, изучаващи широк кръг въпроси: от техническите изобретения, свързани с току-що прохождащото радиоразузнаване, до изследването на слънчевата активност, земният магнетизъм и провеждането на различни научни експедиции. Там също така се изучаваше всичко, имащо връзка с тайнствените окултни знания. В така наречената „черна стая”, съоръжена в същия този отдел, се правеха изследвания на всякакви хора със свръхспособности: знахари, шамани и медиуми, които твърдяха, че общуват с тъмните отвъдни сили[11]. От края на двадесетте години Глеб Бокий привличаше подобни „специалисти” на работа направо в своя Специален отдел[12]. А когато имаше особено сложни случаи на дешифриране на вражески съобщения, той организираше групови сеанси за общуване с духове. Говореше се, че голям личен интерес към дейностите на отдела проявява самият Генрих (Хайнрих) Ягода – бъдещият глава на НКВД. Както впоследствие стана ясно, че в създаденото от Бокий окултно „Единно трудово братство”[13], освен неговите подчинени, от специалните лаборатории влизаха още най-близкият съратник на Сталин Москвин и заместникът на народния комисар на външните работи Стомоняков, който непосредствено отговаряше за поддържането на външнополитическата линия Монголия-Сицзян-Тибет: местата, до които Специалният отдел организираше научни експедиции[14].

Според свидетелствата на документите Бокий сам се погуби чрез собствената си излишна самоувереност. Повод да се започне разправата с него стана една фраза, изпусната пред самия глава на НКВД Николай Ежов: „Та какво е за мен Сталин? Ленин ме постави на това място”. Още на първите разпити той се „покая” и издаде съратниците си от „братството”, но „разкаянието” не го спаси от разстрела.

Обаче Павел Рачински, който също премина през това дело не само, че се оказа извън всяко подозрение, но остана на служба в органите и дори получи повишение.

                                                                                    7.

– Защо мълчите? – Рачински вече снизходително гледаше отец Андрей. – Нима не може да се намери друга, много по-надеждна, изведена от науката опора, вместо вашите банкрутирали идеи за Цаството Небесно?

– Защо не? – замислено  отвърна отец Андрей. – Напълно е възможно.

– Виждате ли, любезни мой! – Рачински се разсмя. – Вие сам си противоречите!

– Възможно е – спокойно повтори отец Андрей. – До определен срок, до някое време. Всичко е възможно. И да се построи къща върху пясък е възможно. Друг е въпросът: доколко ще издържи? До първия порой. Това се случва с всичко, в което Бог Го няма.

– Неубедителен сте.

– А според вас кои са убедителните аргументи против Бога?

– Успехите, които вече постигнахме! Не върху пясък, не върху глина, а върху трайния фундамент на идеите на болшевишката партия и на нейните вождове, на твърдата вяра в комунистическата справедливост и в нашата победа по целия свят! Ето върху какво!

– А нашата вяра се крепи на Бога Вседържителя – спокойно отвърна отец Андрей. – И на Неговата висша правда, Неговите заповеди и най-вече на Неговия личен пример за служенето на хората, на любовта Му към тях. И тази наша вяра в Бога не е сляпа и фанатична, както си въобразявате, но дълбоко осъзната. Също така и Христовото робство въобще не е унизително, а блажено: да си раб на нашия Господ за християнина е велика милост и чест.

– То се вижда колко благоволи към вас вашият Бог – усмихна се следователят. – Въобще не бърза да ви помага. Иначе щеше да ви изведе веднага оттук, поединично или наведнъж, щом е толкова Всемогъщ.

На дръзките следователски думи отец Андрей отговори:

– Подобни изречения вече са били казвани.

– И какво са говорили?

– Почти същото, каквото и вие.

– И кои са го казвали?

– Тия, които Го разпнаха. Когато Той вече бе издигнат на Кръста, те Му се присмиваха и казваха: Други спаси, нека спаси и Себе Си, ако Този е Христос, избранникът Божий (Лук. 23:35). Дори и единият от разбойниците, които бяха разпнати заедно с Него го хулеше: Ако Ти си Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23: 39). Но Господ победи всички: и тези, които Му се подиграваха и Го хулеха, и тези, които Го разпнаха, и самата смърт. А на тези, които запазиха към Него вярност дори до смърт, Той каза: Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената (Мат. 10: 28). Христос е Основата на нашето робство и колкото и парадоксално да ви се струва, на нашата пълна свобода. Вие можете да правите с нас всичко, но душите ни остават свободни. Те не са ваши, те са Божии.

– Мислех си, че за двадесет години живот в съветското общество вие поне малко сте променили радикалните си възгледи – иронично се усмихна следователят.

– Не само, че не ги промених, но обратно – още повече ги затвърдих.

– И какво ви укрепи?

Отец Андрей вдигна глава и твърдо погледна следователя в очите:

– Ненавистта на новата власт към Бога и нейното желание да построи, както приказвате, някакво справедливо, свободно общество, в което няма място за Бога. В историята на човечеството такива събития вече са се случвали и не само веднъж, но всички те са претърпявали поражение от Бога, против Когото хората са се вдигали и така са се предавали в робство на безбожието, колкото красиво и привлекателно да изглежда то.

Рачински се облегна на стола и злобно изгледа свещеника:

– И заради това започнахте да искате скорошната гибел на съветската власт, да създавате слухове за нападение от Хитлер, да търсите последователи, да разпалвате нездрави настроения и да сеете паника. И след всичко това още се надявате на някакво снизхождение и лоялност към вас?

– Не се надявам – твърдо отвърна свещеникът – но и не променям възгледите си. Където Бог Го няма, всичко е нетрайно. Всякакъв „земен рай” още в самата си идея е обречен на поражение. А кога ще стане това, зависи от времето и от конкретните исторически, политически и други условия.

– А какви са тези разговори за някакъв си антихрист, които сте провеждали с хората?

– Отговарях на въпросите, които ми задаваха. Та нали тайната на беззаконието и богоборството се сбъдва пред очите им.

– И кого наричате антихрист?

– Този всемирен измамник, който според свещените пророчества ще дойде преди Второто пришествие на нашия Спасител Иисус Христос и Неговият Страшен съд над човешкия род. Съществува мнение, че този човек ще се роди не къде да е, а точно у нас, в Русия. Това твърдение не е мое, но го споделям.

– Кой точно го е изказал? – бързо попита следователят, подготвил се да си записва.

– Епископ Игнатий.

– Следователно имате съучастник, споделящ същите идеи? Познавате ли се лично?

– Всъщност не той е мой съучастник, а аз съм негов.

– Къде живее? Казвайте адреса!

– Не можете да отидете там, където живее той.

– Ние ще отидем, дори ако той е под земята, щом трябва. Тоя емигрант ли е или живее в тайна квартира? Какво знаете за него?

– Само това, че тялото му отдавна е отдадено на земята, а неговият праведен дух – вярвам в това – пребивава в милостта на Бога, Комуто той през целия си живот е служил предано и свято[15].

– Авдеев, вие отново мамите следствието! Ние със сигурност знаем, че разговорите за антихриста сте провели на 22 април и на 21 декември.

Отец Андрей недоумяващо вдигна рамене:

– Нямам разписание за провеждане на беседите ми, не ги разпределям според календара. Отговарях тогава, когато ме питаха. А кой точно е бил денят, няма никакво значение за мен…

– Точно така Авдеев! – извика следователят. – За вас, ненавиждащият нашия строй няма никакво значение, че повечето хора почитат тези дни като свещена памет за своите велики вождове: другарят Ленин и другарят Сталин[16]. Нямам ни най-малки съмнения в това, че чрез вашите беседи и проповеди вие сте решил да хвърлите черно петно върху тях и не само върху тях, но и върху цялата партия на болшевиките. Имаме достатъчно доказателства за това!

– Не съм имал такива намерения. Историята сама ще покаже кой ще се прослави, а кой…

Следователят отново бързо прегледа анкетните данни за отец Андрей:

– Е, какво пък, изглежда така ще завършим личното си познанство. Вие имате двама сина, нали?

Отец Андрей кимна утвърдително.

– Надявам се, че те ще са по-лоялни към властта, която ще се погрижи за тях и за страната, която ще ги направи истински граждани.

– И аз се надявам искрено, че те не ще оставят Бога и Господ ще им помогне в живота. А в коя страна и при каква власт – това не е от особено значение.

                                                                              8.

Рачински затвори папката, тури я настрана, взе писалката и я потопи в мастилницата, готов да постави подписа си под присъдата, но в последния миг нещо го спря.

– Знаете ли какво ми хрумна току-що? Ще ми е интересно да се срещнем след няколко години, например след… – той втренчено изгледа свещеника. – Вие твърдите, че след около петдесет години съветската система ще рухне изцяло, Съветският Съюз няма да съществува, а ще се е разпаднал на много самостоятелни държави. Недейте да упорствате, ние разполагаме с неоспорими доказателства какво сте казал. Нека за по-голяма увереност да прибавим още половината от срока на вашето „пророчество”, сиреч двадесет и пет години, и отново да се срещнем след седемдесет и пет години. Как ви се струва тази идейчица? Хареса ли ви? Ако е така, тогава…  

Отец Андрей учудено гледаше следователя, опитвайки се да разбере шегува ли се той или не. А онзи забеляза удивлението му и се разсмя:

– Какво става с вас, гражданино Авдеев? Нима се чудите вие, разказващият разни пророчества? Нима се усъмнихте във всемогъществото на вашия Бог? Доколкото си спомням, Той е разсякъл Червено море на две половини,  като че ли то е самун хляб, накарал река Йордан да потече наобратно, цели четиридесет години изсипвал тонове манна, спирал е слънцето и още много чудеса е вършил…  Какво е за Него да изпълни нашата малка молба и да ни срещне в бъдещето?

Все още неразбиращо отец Андрей отново вдигна рамене.

– Авдеев, вие май признавате само вашите попски фантазии и игнорирате другите? Може би фантазиите ви не отиват по-далеч от вражеските слухове, които сеете около себе си?

– Защо да ги игнорирам? Вие, надявам се добре знаете, че от фантазия до фантазия има разлика. Ако  основата на фантазията е в по-малка или по-голяма степен реална, е едно, но ако фантазията е заради самата себе си, отделена от всяка реалност, тогава…

– А според вас тази каква е? Реална или глупава?

– Не е нужно да бъдеш пророк или прозорливец, за да видиш бъдещето, в което сте се взрели. Нищо, нямащо Бога в своята основа не е дълговечно.

– В такъв случай каква трудност има? Вие давате на нашия строй срок за съществуване петдесет години. А за по-голяма достоверност на вашето пророчество, аз прибавям към това число още половината от него и за последен път ви предлагам да продължим сегашния ни разговор след седемдесет и пет години. Вие свято вярвате, че вашият Бог е Всезнаещ и Всемогъщ. Следователно няма да Му е особено трудно да ни срещне в бъдещето. Нека Той да покаже всемогъществото Си, а вие пък докажете вашата вяра. Според моята вяра бъдещето е на тоя строй, който ние сега строим и който защитаваме от враговете: при него човешките знания и науките ще достигнат такова високо ниво, че машината на времето на Хърбърт Уелс[17] няма да е писателска фантазия, а реалност, както сега реални са самолетът и автомобилът. Искате ли вие да пребивавате в това прекрасно бъдеще?

Отец Андрей се усмихна:

– Няма да скрия: това е примамливо предложение.  А с това какво ще стане? – той кимна към присъдата, очакваща подписа на следователя.

– Каква е в същност разликата между едното и другото?  Вие така и не ще доживеете до това време – вече сте прехвърлили шестдесетте. А пък аз, както казва народът, вече стигнах „конската възраст” – младостта отдавна си отиде, а до старостта има още да се оре. Вместо разстрел ще получите заточение. Дори ще имате право на кореспонденция[18]. Това е в моите възможности. Но оттам нататък, колко далече ще ви пратят и колко време ще издържите там, това вече не зная.

Следователят отново потопи перодръжката в мастилницата, готов да сложи подписа си:

– И така, приемате ли моето предложение? Коя дата сме днес?

Рачински се извърна и откъсна стария лист от настолния календар.

Днес сме 10 октомври 1938 година и ние ще трябва да се срещнем пак на този ден след седемдесет и пет години. Запомнете тази дата: 10 октомври. Ако вашите фалшиви пророчества като по чудо се сбъднат, аз ще склоня пред вас глава като победен пред победител. Ако ли не, ще приведа в изпълнение присъдата: не тази, меката, а онази, която си заслужихте според нашия съветски закон. Издадена в името на великото дело, на което служим, в името на неговата победа. И в името на изтребването на злото, чийто служител сте вие. И така Авдеев, решавайте…

Отец Андрей твърдо се прекръсти:

– За Бога няма нищо невъзможно. Нищо. Ако на Господа е угодно, ние обезателно ще се срещнем, гражданино началник. Господи, нека Твоята воля бъде върху нас, грешните…

Следователят още веднъж погледна свещеника и бързо нанесе няколко записки в делото му и в листа с неговата официална присъда.

– Утре ще ви преместят в етапен лагер, а оттам – за където определят. До срещата в бъдещето, гражданино Авдев. На 10 октомври след седемдесет и пет години. Постарайте се да не забравите –и той извика стоящият зад вратата часови.

                                                                                 9.

Отец Андрей продължаваше да седи.

– Какво още има?- погледна го следователят, усетил, че свещеникът има лична молба.

– Дръзвам да ви помоля за милостта ви… не, не за мен, аз съм готов покорно да понеса всичко, което ще ми се случи, но заедно с мен в килията е и нашият църковен епитроп. Той е много болен и се нуждае от грижи, а за разлика от мен семейството му е многобройно: дъщери, внучки, правнучки… много са гладуващите уста.

– И кой е тоя неволник? Да не е Бурлаков, любителят на млекцето с каймаче?

Отец Андрей бързо погледна към следователя, удивен от неговата осведоменост.

– Да, точно той. Моят първи помощник в църковните дела. Не зная провинението, заради което е попаднал тук, но ако е във възможностите ви…

Следователят не даде на свещеника да довърши изречението си, защото се разсмя, облегнал се на стола.

– Не виждам нищо смешно в тази молба –леко смутен каза отец Андрей Алексей – Степанович наистина е много болен и се нуждае не само от лечение, но и от обикновено човешко състрадание.

– Друга е работата – вече спокоен отговори следователят. – Вие, гражданино Авдеев сте влязъл в ролята на оракул и пророк, рисувате мрачни перспективи за нашия строй, говорите за наближаваща война с Хитлер, дрънкате всякакви подобни безсмислици и в същото време не виждате това, което е много близо до вас, така да се каже под носа ви.

Отецът се притесни още повече.

– Вашият епитроп Бурлаков общо взето не е лош човек, но не е надежден. Трябва му време, докато стане истински човек, съветски човек. Мисля, че ударният труд на важните социалистически строежи ще му е от полза. За тези няколко години, които ще прекара по обектите ще пораснат и децата му, и внучките, и правнучките, а пък и той ще стане друг човек. Истински съветски гражданин: надежден, предан, а не двуличник, какъвто е сега. Обществено полезният труд облагородява човека. За вас той може и да е добър човек, обаче за нас е…  Как го пише във вашите книги? Не може да се служи на двама господари, нали?

– Приблизително така е писано[19] – отвърна отец Андрей, все още неразбиращ нищо.

Следователят погледна към него и отново разтвори папката с делото му:

– В нашите години трябва да бъдем предпазливи и много внимателни в разговорите си. Дори и с тези, които изглеждат надеждни и верни хора. Дори и със собствените майка и баща. Около нас  е пълно с врагове, коварни, злобни врагове и затова партията призовава всички към проява на висока бдителност. И за да ви станат нещата малко по-ясни, ще ви прочета няколко реда от донесенията за вашата дейност.

Той нагласи очилата си и започна да чете:

„Считам за свой дълг да съобщя на органите на НКВД за това, че местният свещеник с църковнославянска ориентация Авдеев се занимава с антисъветска агитация и разпространява провокационни слухове за скорошно нападение на Хитлер и голяма война. Той по всякакъв начин идеализира царския строй, по време на службите тайно споменава в олтара името на разстреляния император, почитайки го като свети мъченик. Също така, той тайно се моли за враговете на народа – арестуваните и разстреляни свещеници и монаси, нарича ги страдалци за вярата…”

Следователят спря да чете:

– Това наистина ли не ви напомня за някого? – и взе нов донос:

„Под прикритието на неделното училище той събира около себе си единомислещи измежду лицата, недоволни от съветската власт, недоубитите буржоа и тайните немски агенти. Говори им, че войната с Хитлер ще е наказанието за това, че руският народ отстъпи от Бога, разрушава църквите и върви подир комунистите. В навечерието на двадесетата годишнина от пролетарската революция той каза, че съветската власт няма да е вечна, ще продължи не повече от половин век, след което ще рухне заедно със Съветския Съюз…”.

„Той поддържа постоянна връзка с една подозрителна личност от средата на декласираните елементи – със скитащия поп или монах, наричащ себе си Гедеон, който говори открито, че скоро ще има война, че немците ще дойдат до самата Москва и Сталинград, много хора ще загинат и мнозина ще бъдат насила отведени на принудителна работа в Германия. Същият казва още, че сегашната съветска власт и нейните вождове са от дявола, върху тях няма Божие благословение и затова всичко това ще се провали. Авдеев често приема този шпионин и провокатор в дома си, помага му, храни го и дори му позволява да служат заедно, когато в църквата няма никого…”.

– А ето и още нещо:

„Съобщавам на органите, че днес вечерта в дома на Авдеев се проведе конспиративно събиране на отявлени врагове на съветската власт, състоящи се от бивши есери, царски интелигенти и недоволни от политиката на съветския строй и партията на болшевиките. Те четоха емигрантски  листовки и си говореха, че нападението на Хитлер е последната надежда за събаряне на съветската власт и за връщане на предишната буржоазна. Четоха нелегални емигрантски вестници и стихотворения, опозоряващи съветската власт и нейните верни вождове…”.

Следователят спря да чете, свали очилата и изразително изгледа отец Андрей, който прошепна:

– Вие искате да кажете, че…

– Искам да повторя това, което вече ви казах: трябва да бъдете много предпазлив и внимателен при разговорите ви с хората, дори и с тези, на които се доверявате безусловно. А за другаря Бурлаков не се тревожете: ще му дадем шанса да докаже своята пълна вярност към съветската държава и нейният трудов народ. Заедно с млекцето и каймачето. А пък с вас ще се видим още веднъж. Както се уговорихме.

Следователят затвори папката и кимна на конвойния да изведе свещеника.

                                                                            10.

Връщайки се към килията, отец Андрей не можеше да се справи с бушуващата в душата му буря от напълно противоречиви чувства, емоции и мисли.

„Господи, нима Алексей Степанович се занимава с доносничество? – ужасено си мислеше той – това не може да бъде! Толкова години ние сме заедно, трудим се в един храм, толкова общи неща имаме помежду си, той е човек с дълбока вяра и религиозни убеждения… Разбира се, различаваме се в някои възгледи за ставащото около нас, но като цяло нямах никакви основания да не му се доверявам и да го подозирам в каквото и да е. Не е ли това работа на самите органи?”

„Обаче от друга страна – продължи мислите си той – откъде станаха известни тези подробности за нашите задушевни срещи и беседи у дома, за моите служби заедно с отец Гедеон, за споменаването на императора… Алексей Степанович знаеше за всичко това, почти навсякъде той бе неотлъчно от мен. Нима това е истина?”

Епитропът посрещна с нескрито удивление връщането на своя председател:

– Отче! Отец Андрей! Вие… Върнаха ви… А пък ние… Ние вече…

– Ние вече си присвоихме вещите ти – продължи изречението арестантът от горния нар, провесил мръсните си крака – не се обиждай отче, тук редът е такъв: защо да се похабяват нещата?

– Да, да, разбира се – отвърна смутеният отец Андрей – ползвайте ги, мен и без това утре ще ме преместят оттук.

– Провървяло ти е значи, заменили са ти максимума[20] със заточение. Радвай се свети отче, че още ще живееш на белия свят. Вземай! – и арестантът му върна вързопа с дрехите.

След краткото оживление по повод неочакваното връщане на свещеника, килията отново се потопи в своето полуживо дремещо състояние.

– А пък аз.. преди да дойдете си спомних нещо – зашепна епитропът, полегнал до отец Андрей. – Дори не си спомних, ами видях… Наяве… Нещо… – той замлъкна.

– Зная – замислено отвърна отец Андрей и заговори по памет: А когато се свечери, Той седна на трапезата с дванайсетте ученика; и когато ядяха рече: истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде; те се много наскърбиха и всеки от тях почна да Го пита: да не съм аз, Господи? А Той отговори и рече: който топна с Мене в блюдото, той ще ме предаде, прочее Син Човечески отива, както е писано за Него; но горко на оня човек, чрез когото Син Човечески ще се предаде; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил. А Иуда, който Го предаде отговори и рече: да не съм аз, Рави? Иисус му отговори: ти каза /Мат. 26: 20-25/.

– Наистина – изумен прошепна епитропът и се подигна на лакти – точно това видях… А вие как…

Отец Андрей не му отговори нищо, покри главата си със старото палто и мълчаливо се обърна към стената.

След продължителна пауза епитропът отново попита:

– Отче, как разбрахте? Как се досетихте, че…

Изведнъж той хвана своя председател за раменете и беззвучно заплака, тресейки цялото си тяло:

– Насила ме накараха… Заплашваха ме, че ще заточат и децата, и внуците ми, ако аз не… На тях в училището им се присмиват, изправят ги пред целия строй, за да ги позорят и оплюват… Аз не съм виновен, заставиха ме… Простете ми заради Христа…

– Вярвам ти, Алексей Степанович – не веднага отговори отец Андрей, след което се обърна и на свой ред прегърна епитропа – вярвам ти, че са те заставили, че са те заплашвали… Сега е страшно време, не всички са способни да издържат. Може би това ще ни помогне донякъде да се оправдаем пред Господа. Иуда не е бил заплашван и принуждаван от никого: той самият решил да продаде своя Учител. Прости ми и ти… Колко още ще се скитаме по тези места, само Господ знае. Прости ми за всичко, аз също съм слаб и немощен, както телом, тъй и духом… Нека заедно да просим прощение от Спасителя, за да ни помилва Той според  голямата Си милост и да ни очисти от беззаконията ни…

11.

Отец Андрей почина през  лятото на 1941г., в самото навечерие на войната. Той не можа да издържи на суровия северен климат, където го пратиха да изтърпява заточението, както и условията на живота в концлагера. Погребаха го в общ гроб, заедно с покойниците, докарвани от всички съседни лагери.

Неговите двама сина Сергий и Александър продължиха по пътя на своя баща и станаха свещеници, като при това по-големият Сергий до приемането на сана преживя цялата война в състава на една танкова дивизия, щурмуваща Берлин и Прага. Младият също можа да воюва, заминал на фронта като доброволец.

Според присъдата на трибунала епитропът също бе пратен на заточение, но чистосърдечното му разкаяние и сътрудничеството му със следствените органи бяха взети пред вид; малко след заточението му той бе освободен предсрочно за примерно поведение. След това доживя като пенсионер до дълбока старост и видя щастливите усмивки не само на своите внучки, но и на правнуците си. Сред своите приятели и познати той неизменно оставяше впечатление за добър, порядъчен човек и примерен глава на семейство. С предишната си дейност не се занимаваше никога повече: след ареста и присъдата на отец Андрей храмът бе затворен, а малко след това разрушен и на неговото място направиха градски парк с атракциони. Но Алексей Степанович не стана сиромах: той бе добър дърводелец и работливите му ръце изхранваха цялото му голямо семейство и му осигуриха що-годе сносно според условията на онези времена съществуване.

Водещият делата на свещеника Авдеев и епитропа Бурлаков следовател Павел Рачински също тъй успешно завърши живота си, след като излезе в заслужен отдих, получил генералски чин и почести. Той бе прехвърлен на преподавателска работа, успя да защити дисертация и през целия си останал живот предаваше своя опит на младите следователи на КГБ.

Наистина, когато достигна преклонна възраст, той изведнъж прояви интерес към станалите популярни в онези години истории за неиндентифицирани летящи обекти и започна да чете различни езотерични[21] книги, в които се пишеше за възможността чрез „ефирни психически енергии” човешкият мозък да контактува с „висшия разум”. И трябва да признаем, че с това си увлечение той удиви своите близки. С отново придошли сили той започна жадно да събира всичко, пишещо за тайните на допотопната цивилизация и „паранормалните способности” у различни хора: четене на мисли, въздействие върху предмети със силата на мозъка, опитите за предсказване на бъдещето и пътешествията във времето. Възползвайки се от своите солидни връзки той лично се срещаше с такива необикновени личности и дълго разговаряше насаме с тях. Също тъй бе събрал всичко, публикувано за такива уникални хора и явления в достъпните по онова време издания – научно популярните списания „Наука и жизнь”, „Техника молодежи”, „Знание-сила”, а също и материали от чуждестранни издания. За какво му бе нужно всичко това, той не споделяше с никого, изцяло се бе потопил в своите четения и страшно се сърдеше, когато го откъсваха от заниманията му. Неговите близки си обясняваха странния му интерес с проявите на чудатост, характерни за старческата възраст и познавайки неговия избухлив характер, внимаваха да не го закачат и да не му задават въпроси, които го ядосваха.

А самият ветеран чувстваше, че в него отново се е разбудил този дух, който в младостта му го бе водил през различните окултни общества, в които жаждата за скорошното настъпване на предстоящите революционни бури се смесваше с желанието за постигане на идеалите, които уж отдавна са реализирани в недостъпни кътчета на земята, но са скрити от непосветените в тайните на съкровените тайни на „космическия разум”.

Почетният ветеран от органите на ВЧК, ОГПУ, НКВД, КГБ, отново уверено и с увлечение вървеше по вече утъпканите пътеки на своите предишни мистически увлечения и търсения. И въпреки това, до края на дните си, Павел Михайлович си остана убеден комунист, „свещено вярващ” в победата на делото, на което бе служил предано. Много му се искаше да доживее до половинвековния юбилей на Октомврийската революция, за чиято победа се бе сражавал с всякакви външни и вътрешни врагове, и с очите си да види грандиозните тържества. Но не можа. Почина в самото начало на 60-те години. През есента.

———

Превод: презвитер Серафим Рангачев

Следва


[1] През 20- те и 30- те години на 20 век комунистическата власт в Съветския Съюз лишава православните руски духовници, останали верни на Патриарх Тихон и ръководеният от него Св. Синод, от всякакви политически и граждански права. На тях не се дават никакви месечни възнаграждения, включително пенсии, не им се отпускат дори купони за храна /до 1936г. в страната съществува купонна система за снабдяване с необходимите продукти/. Така свещениците и монасите водят много тежко съществуване преживяват само от паричните и хранителните подаяния, давани им от вярващите /ако последните са имали възможност и кураж да ги правят/, а членовете на свещеническите семейства са принудени да се хващат на каквато и да е работа /обикновено тежка и ниско платена/, за да могат някак да преживеят.  Освен това всеки е можел безнаказано да издевателства както си иска над свещениците, монасите, техните семейства и роднини. Всичко това продължава до началото на Великата Отечествена  Война /22. 06. 1941г. /. Б. пр.

[2] Никита Иванович Ежов. Народен комисар / от 1917 до 1945 г. министерствата в съветската държава се наричали народни комисариати и съответно министрите  народни комисари- б. пр/ на вътрешните работи на СССР през 1936- 1938г, народен комисар на водния транспорт на СССР през 1938- 1939г. Като ръководител на вътрешното комисарство Ежов е главният организатор и изпълнител на масовите репресии, извършени през 1937- 1938 г. Началната година на Ежовите репресии става техен синоним, а времето, в което те достигат своя връх е наречено от народа „ежовщина”.

[3] Тройки. Така се наричат особените трибунали към НКВД  /Народен комисариат на вътрешните работи/, водещи делата за политическите /част от политическите дела се разглеждали на други, фарсови „открити процеси”/ и тежките криминални престъпления. Заседанията им се провеждали без никакво външно присъствие, често дори без обвиняемите да са застанали срещу „съдиите”. Обвиняемите нямали никаква адвокатска защита /дори и служебна/. Присъдите, произнасяни от „тройките” не подлежали на никакво обжалване и обикновено били веднага привеждани в изпълнение.  Тези присъди най- често били смъртни. Б. пр.

[4] На 25. 02. 1927г. в Наказателния кодекс на РСФСР (Руска Съветска Социалистическа Република- б. пр.) се вписва член 58 за противодействие срещу контрареволюционната дейност. Неговата алинея 10 засяга „пропагандата или агитацията, съдържащи призиви за сваляне, подкопаване или отслабване на съветската власт, извършването на различни контрареволюционни престъпления, а също така създаването, пазенето и разпространяването на литература с такова съдържание”. За такива деяния се предвиждало най- малко 6 месеца лишаване от свобода. Но при масови вълнения, при използване на религиозните и национални предразсъдъци на масите, при военно положение в цялата страна или в нейните области, където това положение е обявено, за същите деяния се предвижда смъртна присъда или осъденият се обявява за „враг на трудещите се” и спрямо него се извършва конфискация на имуществото, често придружена с други тежки репресивни мерки.

[5] Тук следователят говори за т. нар. „обновленци” или „живоцърковници” – клирици от Руската Църква, които за да получат власт, привилегии и пари без никакъв свян се поставят в услуга на болшевиките. Заради това те са били изцяло толерирани от съветските власти на всички нива (точно както у нас самозваните „демократи” поддържаха разколниците от Българската Църква през 90- те години на миналия век). Но след като комунистите счели, че разколниците са свършили необходимото и вече няма нужда от, също ги подложили на репресии, т.е. разстрели и заточение. Б. пр.

[6] Думи на Чацки от комедията „От ума си тегли” от А.С. Грибоедов.

[7] Шамбала. Митична страна в Тибет или в намиращите се около него райони на Азия, споменавана в някои от древните текстове включително и в Калачакра-тантра. В съвременната езотерична традиция концепцията за съществуването на тази страна за пръв път е развита от (създателката на теософията- б. пр.) Елена Блаватска.

[8] Чистките и репресиите, за които се говори в настоящата глава са били насочени не само срещу  „външните врагове”, но и срещу тези членове на комунистическата партия, които, макар и верни на болшевишката идеология, били нарочени за „врагове с партиен билет” или „вредители” (всъщност счетени, че са опасни за Сталин и неговото обкръжение). Така често усърдните палачи, работещи в съветските служби за сигурност на свой ред ставали жертва на същата тази система, която те самите старателно са изграждали. Всичко това продължава до смъртта на Сталин през 1953г. Б. пр.

[9] Всички тези неща се съдържат в теориите на българския представител на теософията – лъжеучителя Петър Дънов. За съжаление и досега те продължават да тровят голяма част от нашите общественици,  дейци на културата и изкуството, политици. Б. пр.

[10] Глеб Иванович Бокий. Виден деятел на ЧК, ОГПУ, НКВД (абревиатури на съветските служби за сигурност, променящи се в различните периоди от съществуването на СССР. б. пр.), комисар от държавната безопасност трети ранг, организирал червения терор в Петроград (Санкт- Петербург, б. пр.) и Северния регион. Той е вдъхновителят на идеята за създаването на концлагера с особен режим на Соловецкия архипелаг  и  разработилият реда в него. Разстрелян по времето на голямата чистка и реабилитиран през 1956г.

[11] Интересно е, че в нацистка Германия, в зловещата организация СС имало специални отдели, занимаващи се точно със същите изброени неща.  Б. пр.

[12] Тази практика продължава през цялото съществуване на Съветския Съюз. Твърди се, че продължава и сега. Точно същата картина имаме и в САЩ. У нас подобни „екстрасенси” също така бяха назначавани в края на тоталитарния режим на щат във вътрешното и военното министерства и останали там на работа дълго време след промяната на 10. 11. 1989г. Резултатът от тяхната дейност най- добре е илюстриран от тъжно- смешната история на т. нар. „Царичинска дупка”. Б. пр.

[13] Подобен окултен кръг съществуваше и в България, скупчен около Людмила Живкова, дъщерята на най- дълго управлявалия тоталитарна България Тодор Живков (и двамата вече покойници). Б. пр.

[14] Немските есесовци също организират подобни експедиции точно до същите места. Б. пр.

[15] Отец Андрей говори за светителя Игнатий Брянчанинов (1807- 1867), причислен към лика на светиите на 6. 06. 1988 г. Още преди канонизацията му, неговите мощи са тържествено пренесени в Свето Въведенския Толгски Ярославълски манастир на 26. 05. 1988г.

[16] Рожденият ден на Ленин е на 22. 04. 1870 г, а тоя на Сталин е на 21. 12. 1879 г.

[17] „Машината на времето” е популярен роман на Хърбърт Уелс, неговата първа голяма научно- фантастична творба, преработена от разказа му „ Аргонавтите на времето” (1888 г.) и издадена през 1895 г. Тази книга въвежда в научната фантастика идеята за пътешествие във времето посредством специална машина. По- нататък тя се използва от много писатели и така се създава литературното течение на хронофантастиката.

[18] Възможността за кореспонденция на осъдените на изпращане в съветските концлагери зависела от режима на мястото за заточение. Изпращаните в лагери с общ режим имали право на кореспонденция или постоянно, или след изтичане на определен срок от присъдата. Но попадналите в лагерите с особен режим били лишени от всякакво общуване както със своите близки, така с когото и да е от външния свят. Б. пр. 

[19] Преразказ от Нагорната проповед на Иисуса Христа: Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона (Мат. 6: 24).

[20] Максимално наказание, сиреч разстрел (на затворнически жаргон).

[21] Езотеризъм (произлизащо от древногръцката дума „вътрешен”). Учение за скритата мистична същност на обектите от света и човека. Езотериката има за своя област на изучаване произхождащите във вселената процеси, които синхронно се отразяват в дълбините на човешката душа. Към езотеризма се отнасят: магията, алхимията, астрологията, гностицизмът, кабалата, теософията, суфизмът, йогата и т. н. Съществуват различни подходи, определящи езотеризма като особена част от културата. Така в руската история и философия езотеризмът се определя понякога като съвкупност от много и различни форми на знанието, създадени от интелектуални кръгове, действащи извън рационалните норми и еталони,  отличаващи се от класическите научни образци и стандарти, и поради това отнасящи се към „извъннаучните знания”. От друга страна обаче, много от съвременните езотерични учения се пропагандират активно, поради което те не могат да бъдат наричани „тайни” според  разбирането на езотеризма като затворен в дадена религия или в езотерични организации, а в смисъл, че те претендират за постигане на тайни, недостъпни за непосветените. В този ред на мисли, в съвременния разговорен език думата „езотеризъм” може да се тълкува доста широко: и като синоним на „нещо тайно”, и като „достъпно само за тесен кръг” и т.н.

Posted in Беседи, Разкази, писма и пътеписи

Вижте още: