Християнство.бг
Продължаваме поредицата на романа „Капанът 10-ти октомври“ от Александър Горшков, в превод на свещ. Серафим (Огнян) Рангачев. В него ще срещнете различни персонажи от времето на СССР в лицето на свещеници и християни, преследвани от съветската власт. Текстовете могат да бъдат полезни за осъзнаването на опасната ситуация, в която се намира Европа в момента – политическата и идеологическа война в Украйна, която освен, че взема своите човешки жертви, се води в самото сърце на Европа и застрашава нейните християнски устои. Книгата на Александър Горшков е предназначена и за всички християни, които смесват съветската богоборческа идеология и християнската си вяра в общо „православно“ вероизповедание, с предупреждение до какво отстъпление може да доведе това.
Продължение от Капанът 10-ти октомври: „Присъдата“
Събитията се случват в нашите дни
Нощта въобще не донесе облекчение от изнурителния дневен пек. Широко отворените прозорци и врати вкарваха в домовете вяло течение от горещ въздух, който отнемаше последните сили от обитателите на нагорещените апартаменти. Роман Истрин – известният в града професор, ярка личност от местното „голямо доброутро”, ръководителят на катедра в тукашния търговски институт притежаваше в един от тези многоетажни панелки четири просторни стаи, изпълнени със скъпи мебели и остъклени рафтове за книги, стелажи и полици. И днес на него му се струваше, че от всичко това излиза нетърпима жега, от която няма спасение никъде – нито под душа, нито във ваната, нито в кревата.
Истрин лежеше в постелята си и се въртеше на всички страни, ту хвърляше възглавницата на пода, ту отново я взимаше, прегъваше я надве и я слагаше под главата си. Цялата нощ той прекара в такива въртения, обливайки се в пот, която измачканите чаршафи попиваха от цялото му тяло. За разлика от всички останали апартаменти, в този не бе инсталиран климатик. Така бе настояла съпругата на Роман Андреевич, след като се наслуша и прочете много за вредата, оказвана от тези апарати върху здравето. По същата причина – панически страх от простуда и зараза с всякакви болестотворни микроби, тя не позволяваше да се ползва дори обикновеният домашен вентилатор. А на всичко това отгоре, до него бе прилепила горещото си тяло неговата любовница Елвира или Еля, както той закачливо я наричаше.
Как тя влезе в живота на вече възрастния професор? Като асистентка в неговата катедра, като играчка за ползване на стари години, завъртяла му главата? Като спасение от вечно недоволно мърморещата и бързо остаряваща жена? Вероятно за него тя бе по малко от всичко това. Роман Андреевич въобще не забеляза как невинното пиене на кафе насаме с младата сътрудничка, която му бе препоръчана за съвместна работа, бързо премина в интимни отношения, които пък още по бързо престанаха да бъдат скрити от колегите и най-близките приятели. След това дойдоха нейните претенции върху изглеждащият му като напълно свободен и безгрижен негов личен живот.
***
Роман Андреевич бе отраснал в много интелигентно семейство, за което моралните понятия не бяха само думи, а основа на топли взаимоотношения. В него освен Роман израснаха още един по- голям брат и по-малка сестра. Главата на това семейство бе известен геофизик, а майката не по-малко известен музикален педагог. А техният дядо, макар и произлизащ от простолюдието, беше порядъчен, духовен и начетен човек. В тази атмосфера Роман израсна като много възпитано и тихо момче, а после той самият стана примерен глава на семейство и баща на три интелигентни дъщери, успешно устроили своя личен живот в чужбина.
Кога у него се пробуди привличането към „ягодките”, заради което кривна от пътя? Не можеше да се каже, че е страстен женкар и любител на плътските удоволствия, но самият той не можа да се съпротивява дълго на младите създания и необвързаните дами, които постоянно се въртяха около него, особено след като името му – професор Истрин, стана широко известно и му донесе популярност, слава, парични дивиденти и хонорари.
Разбира се, мимолетните интриги и сплетните стигаха до ушите на съпругата на Роман Андреевич, но тя бе погълната от грижите за дъщерите, внуците и безкрайните пътувания в чужбина по ред на номерата, а също така и за собственото си здраве. Заради това тя нямаше нито време, нито желание да се занимава с любовните похождения на своя съпруг, с когото бе живяла доста години и на когото все пак малко или много вярваше.
И въпреки това отношенията между Истрин и Еля се задълбочиха незабележимо за самия него. Те го въвлякоха в непознат водовъртеж, в една спирала на личния му живот, която не бе планирал и дори не си бе представял, че ще се плъзне по нея от хълма на преминалите години и успешно проведената научна кариера. Роман Андреевич разбра със страх: няма да излезе лесно от това любовно забавление.
***
Роман Андреевич си обу чехлите и тихо излезе на балкона, гледащ право на изток.
„Ех, да можеше да дойде дъждец или поне някакви облачета”, въздъхна Истрин, гледайки безоблачното небе.
Той се облегна на парапета и гледайки към ставащия парещ диск на слънцето, започна тихо да декламира:
„Да би дошъл дъжд, да би паднала сянка,
В този ден, безоблачен, жарък!
Щеше да е по-леко на народа да търпи неволята,
Щеше да му е по-леко да пее „Дубинушка”[2].
Той не знаеше чии бяха тези стихове, но помнеше, че покойната му майка обичаше често да ги рецитира. Беше ги запомнила от своя баща, Роман Андреевич. Неговата фамилия обаче не бе Истрин, този род бе не по майчината, а по бащината линия на професора.
Мислите му вяло минаваха през главата му, без да се спрат върху нещо. Той отново се размисли за забежката му с Еля.
„Да, другарю професор, здраво си затънал… Трябва някак си красиво да се отърва от тази играчка. Дали да не я дам другиму? В катедрата има подходящи съпрузи за нея. Например Евгени: скоро ще защити кандидатската си дисертация, пред него е перспективата да се уреди в Европа или Канада, няма нито семейство, нито друго нещо, което да го обременява. Трябва да помисля по въпроса. Да уредя да се срещнат някъде, например на хубав пикник, след това да ги вкарам в кревата, а после тя няма къде да се дява, нека да си търси онзи и да му обещава раждане на наследник. Ох, как се заплетох с тая Еля, три пъти да отива по дяволите! Добре е казано за стария будала…”
Той си спомни как Елвира попадна при него. Неочаквано му предложиха да оглави експериментална катедра, но предназначените за нея програми имаха нужда от финансиране, при това доста сериозно. Тогава дойдоха настойчивите позвънявания от влиятелни хора, с предложение да я вземе на работа, защото тя е опитен мениджър. Разбира се, тя също се нуждаеше от помощта на новия шеф: за защитата на нейната дисертация, за получаване на добър научен статус… Но всичко това му донесе печалба с лихва, заради нейните умения да развива перспективни проекти. Освен това за нея ходатайстваха не случайни, но много влиятелни хора, при това не лично, а чрез други, по- висшестоящи от тях.
И така Еля не просто влезе, а нахълта както в колектива, ръководен от Роман Андреевич, така и в личния живот на професора. Тя наистина се оказа способен служител: работите в катедрата веднага бяха приведени в ред, появиха се заинтересовани инвеститори, дойдоха първите кредитни линии… Тя имаше открит характер и намираше общ език с всички: като че ли ги привличаше към себе си с някаква сила. Така и самият Истрин попадна под нейното влияние, вследствие на което той започна със своята подчинена отначало приятелско общение, което бързо премина във фамилиарно, а после в…
Роман Андреевич разбираше, че между тях не може да се случи нищо сериозно – според възрастта си той можеше да бъде неин баща и затова правеше опити да прекрати отношенията си с Елвира, наистина не съвсем, а да ги върне в предишното делово общуване. Но странно: винаги сам се връщаше към това, което сега ги свързваше здраво, със сълзи молеше прошка от своята Елечка, измолваше от нея нови ласки, в следствие на което тя придобиваше още по-голяма власт над него. И сега той не виждаше никакъв изход от тази нелепа ситуация.
„Да, трябва да обмисля варианта с Евгени и да го изпробвам – върна се той към мисълта си. – Струва ми се, че той няма да устои на нея: защото е млад мъж и въобще… Та нали без моята протекция и помощ той още дълго ще си крета като асистент, а за чужбина просто трябва да забрави. Така че ще помагам на момчето, само ако той правилно разбере и свърши всичко. А после нека прави каквото си иска: или да се свърже сериозно с Еля, или да я пробута другиму.”
За Роман Андреевич трябва да кажем, че заедно с всички негови вродени и развити способности, той притежаваше още една, чрез която постигна много в живота: той бе изкусен интригант. Никой не можеше да каже точно дали тази част от неговия характер бе вродена, унаследена или пък сам я бе развил с израстването си. Дори родната му майка се чудеше, когато често той се връщаше от училище със следи от тупаника, хвърлен му от съучениците и казваше:
– Ромка, на кого си се метнал? В нашия род всички мъже са мъже на място, само ти въобще не приличаш на тях.
И му избърсваше сополите.
Успехът му в училище беше добър, но иначе минаваше за противен клеветник и подстрекател, способен да скара дори най-добрите приятели. В студентските си дни Роман доразви тези си качества, а през следващите години ги превърна в истинско изкуство за постигане на своите лични цели. Говореше се на ухо, че той хитро и коварно е откраднал научната идея, поставила старта на блестящата му и стремителна научна кариера от свой близък приятел – даровит, но неопитен в интригите простоват момък, дошъл от дълбоката провинция. И след като не успял да докаже правотата си, младежът се върнал в своя затънтен край, където, удавен от мъка и безнадеждност, „дошъл до предела”, сиреч станал алкохолик.
***
В главата на Истрин все още се въртяха мислите как най-удобно да се отърве от Еля, но незабележимо те отстъпиха място на тревогите и вътрешния дискомфорт, които напоследък сковаваха свободата му в не по-малка степен от порочната връзка с младата сътрудница. Той бе започнал да усеща у себе си някакво странно, с нищо необяснимо вътрешно раздвоение, като че ли в душата му буквално се бе заселил още един човек. При това този друг бе не чужд и страничен, а тъкмо напротив: много близък, дори роднина и въпреки това напълно непознат. Истрин усещаше присъствието му най-вече нощем, когато потъваше в странни сънища, които приличаха повече на пътешествия в миналото. Буквално превърнал се във въпросния непознат, Роман Андреевич изведнъж се озоваваше в далечната епоха на тридесетте години от отминалото столетие и там той се срещаше с хора, които вече му бяха напълно непознати. Сред тях имаше свещеници и обикновени хора, и следователи в униформи, седящи в кабинети, обзаведени в стила на онази епоха: с портрети на Сталин и партийни лозунги по стените, с лежащи на бюрата папки с разпити и донесения на секретните сътрудници, плъзнали навсякъде, за да търсят „врагове на народа”.
В рационалния и пресметлив ум на Истрин, намиращ логично обяснение за всичко, вътрешното присъствие на още някого, при това ставащо все по-настойчиво, натрапващо се и напомнящо признаците на започващо душевно разстройство, предизвикваше не само безпокойство, но и страх. Неговото положение и авторитет в обществото бяха толкова солидни, че ако би разказал всичко, ставащо в него, веднага щяха да плъзнат всякакви лоши слухове, способни да сринат всичко, с което той се гордееше. Роман Андреевич панически се страхуваше от подобно развитие на нещата и затова всеки път след своите натрапчиви съновидения, той се събуждаше в разбито душевно състояние, нервен, опустошен и безпомощен да се справи с това бреме, каквито и приспивателни средства да вземаше.
Единственият човек, от когото не можеше да скрие безпокойството си, беше Еля. Тя като че ли не само чувстваше, но и сама виждаше тези натрапчиви сънища и заедно с него се потапяше в мистиката на неговото разстроено вътрешно състояние.
Един ден тя му каза:
– Ако искаш, ще те запозная с един човек. Наистина, аз самата не зная с какво се занимава. Той притежава закрита лаборатория и малка частна клиника. Може пък да е в състояние да ти помогне.
– А не е ли най-добре веднага да отида в психиатрията? Защо да си губя времето? – тъжно се усмихна Истрин. – Имаш ли там свои добри познати? Имам предвид не от пациентите, а опитни психиатри или психотерапевти?
– Миличък, в днешно време човек трябва да има връзки навсякъде, дори и в психиатрията. Без връзки ти си загубеняк, никому ненужно човече, буболечка, дето я настъпват и вече я няма.
***
И през цялата сегашна нощ Истрин отново за пореден път бе преследван от натрапващата се мистика: тълпи от хора, храм, свещи, после градския парк. И в този парк той, Роман Андреевич в странния образ на брадат човек се среща на пустеещата алея с млад интелигентен гражданин и двамата дълго и тихо разговарят… За какво? Истрин не можеше да си спомни. Помнеше само, че неговият събеседник е кадрови сътрудник на съветското НКВД, офицер, преоблякъл се в граждански дрехи.
– Всичко пропада, затъва, гори със син пламък – Роман Андреевич си пийна уиски, мъчейки се да се освободи от тежкото състояние.
„А може би трябва да отида на църква? – питаше се той, търсейки разгадаване на плашещите съновидения. – И какво трябва да сторя там? Да разкажа всичко на попа? И няма да има отърване от позора”.
Към църковния живот Роман Андреевич изпитваше пълно безразличие. Неговият ум бе така вкаран в безупречните логически разсъждения и изводи, че всички опити на баба му да предизвика у него интерес към християнството и вярата в Христа нямаха успех.
Докато тя все още можеше да упражнява върху него някакво влияние, Рома с „не ща”, сълзи и хленчене отиваше с нея на църква и там се отегчаваше от продължителните служби без да намира в тях нищо интересно, понятно и полезно за себе си. И когато започна да живее самостоятелно, въобще забрави пътя към храма и в изключително редки случаи, след дълго уговаряне от страна на тогава все още живата баба отиваше на служба, но пак както и преди, без да изпитва никаква вътрешна потребност и гледаше бързо да се измъкне вън. Също така, той не умееше да се моли, не изпитваше никаква нужда да се моли, не намираше дори смисъл в молитвата. Наблюдавайки молещите се в храма вярващи, той с ирония си мислеше: „И какво просят от Бога? Здраве? Ами тогава да отидат на лекар. Та нали за това ги има лекарите, поликлиниките, стационарите. Просят щастлив живот? За него трябва сам да се бориш, да се утвърждаваш, да се учиш и трудиш много за всичко постигнато. От небето не пада нищо, освен керемида от покрива върху главата…”
***
Еля безшумно се приближи зад Истрин и го прегърна през раменете:
– Какво има, пак ли те навестиха нощните кошмарчета?
Той мълчаливо кимна.
– Може би виновна е проклетата жега? – Еля отметна назад измокрените от пот коси и започна да си вее с илюстровано рекламно списание. – Дори здравите и млади хора не издържат, та ти ли…
– И без да ми го казваш зная, че нито съм млад, нито съм здрав – промърмори Истрин.
Тя се разсмя:
– Стига де, котенце, наистина ти не си мъж в първа младост, но пък си по-напред от много добри младежи. А пък за здравето си въобще не се оплаквай: има много по-болни от теб, които въобще не хленчат.
Настъпи мълчание. Истрин знаеше, че в неговия случай жегата няма никаква вина: неговото състояние дойде много преди тя да настъпи.
– Еля – каза той тихо – откога не си била на църква? Искаш ли да отидем заедно?
– Къде, къде да отидем?! – след кратка пауза откликна Елвира.
– На църква. Какво толкова те учуди? Мнозина ходят там.
– Не ми е чудно, а ми е смешно – засмя се тя. – Защо ще ходиш там, котенце? Да се венчаеш с мен или да изповядаш греховете си? Хайде, говори, признавай, наистина ме изплаши: как се чувстваш, да не би в главата ти нещо да не е наред?
Роман Андреевич обидено сви устни.
– Напразно се надуваш – Еля отново стана кротка. – По-добре от мен никой не ще те разбере. Никой, дори в църква или пък където и да отидеш.
– Но защо тогава точно църква ми се присънва?! – Истрин хвана Елвира за ръката. – При това точно нашата, градската! И то не сегашната, а някак си… по-различна. И хората вътре не са като сегашните, а някак си тъжни, скърбящи, горчиво плачат заради нещо…
– А пък сегашните дето ходят там са радостни и весели – Еля махна с ръка. – Иди в която и да е църква вгледай се в лицата на бабичките, които бият чело в пода: изглеждат като че ли са дошли от гробищата или отиват на гробища. Няма що, непрестанна радост! А пък само стариците ли изглеждат така? Погледни лицата и на другите: няма никакви усмивки, няма дори едно светло петънце. Мърморят нещо под носа си, просят за себе си някаква милост или дар от небето. Не миличък, не ме карай да отивам там: към това място никога не ме е теглило, няма и да ме притегли.
– А освен кревата, какво друго те тегли? – рязко попита Истрин.
– Не говори просташки, другарю професор! – насмешливо отвърна тя. – Доколкото си спомням, първо ти започна да хвърляш към мен похотливи погледи, да ми разправяш неприлични шегички, да намекваш за твоето богатирско мъжко достойнство…
– Прости ми, мила – той я погали и прегърна. – Просто всичко това така ме притиска, че вече не зная къде и при кого да отида, за да ми се помогне да разбера всичко, което става в мен.
– Най-малко сто пъти ти казах, при кого да отидеш: при един мой добър познат, който се занимава с проблемите на мозъка. Схващаш ли? Не с психиката – твоята е повече от нормална – а с мозъка. Нали ти е ясно какво представлява сънят? Тялото, организмът почива, а мозъкът бодърства и нещо препуска в неговите гънки. И разбира се, има и някакъв мистичен фактор, връзка с нещо отвъдно. Искаш ли да ти разкажа една история, много сходна с твоята? Хайде, седни и слушай.
Тя настани Истрин на едно малко столче, удобно седна в скута му и го прегърна през шията.
– Заедно с мен в университета учеше една девойка. Казваше се Лариса, Ларка. Беше бедна като църковна мишка. Винаги се хранеше недостатъчно, обличаше се лошо – нямаше достатъчно пари за нищо. Нейните родители бяха нещастни селски пияндета и пропиваха всички средства до копейка. А девойката беше умна, а и Бог я бе надарил с външни данни. Трябваше само да се облече както трябва, да се пооправи – и ставаше момиче първо качество! Всички останали я съжалявахме и по човешки ѝ помагахме с каквото можем…
– Защо ми разказваш това? – измънка Истрин. – Искаш да ми я пробуташ вместо себе си? Или да я уредиш да ми стане дъщеря?
– Не бързай, сега идва най-интересното: тя започна постоянно да сънува едни дивотии точно като теб. Почти всяка нощ: едно и също и пак същото. Сънуваше родното си село, но някак си изглеждащо по-различно, като че е от друго, непознато време. Всичко около нея изглежда старо и древно, хората са непознати. Но сред тях стои една красива жена, кой знае защо приличаща на самата Ларка. И още повече: Ларка започна да сънува, че тя самата е онази лелка. После започна да разпознава в сънуваните от нея хора свои далечни предци: един от тях е неин далечен прадядо, онази там е една от прабабите, другата пък е пра- пралеля. Казано накратко, тя не на шега здравата се уплаши, мислеше си, че постепенно, лека-полека губи ума си. В следствие на това нищо не ѝ вървеше: нито учението, нито личния живот. Мислеше само за нейните натрапчиви сънища. Започна да се консултира с психиатър, но изведнъж се сети за един детайл от сънищата: красивата жена, в която Ларка се разпознаваше и която бе нейна пра- пра- прабаба по бащина линия настойчиво я водела в една и съща селска къща и вътре, до печката, на мястото, където трябва да е самоварът, започва да рови в ъгъла, зад издатината на печката. Ларка я вика да дойде при нея до масата, а онази въобще не се отзовава, но продължава да рови, рови и рови като къртица, и на всичко отгоре се усмихва на Лариса.
– И как завършва това романтично фамилно пиене на чай?- усмихна се Роман Андреевич. – Навярно пак с консултация при психиатър или с назначаване на специално лечение в психиатрията? Познах ли?
– Как завърши ли? Ето как: Ларка си припомни, че според разказаното от нейната покойна баба техният род се преселил в нейното село от едно друго, съседно, напълно изоставено – дори мишките избягали оттам, заедно с котките и скитащите кучета; никой не останал там. И Лариса напрегнала мозъка си, започнала да се ориентира в този изгубен свят. Каза ми, че тръгнала да посети онова място сама, без да вземе никого със себе си, за да не сметнат другите, че се е побъркала окончателно. И когато пристигнала там, нейният мозък, който много нощи не изпитвал покой, безпогрешно я завел до същото онова място, което често се явявало в съновиденията: до същата онази къщурка-съборетина. Влиза вътре и какво да види? Онази печка, с издатината и с мястото за лягане над печката. Разбира се, всичко е почти напълно разрушено и е потънало в сажди и паяжини на цели слоеве: останали са само къщичката и печката вътре, няма ни врати, ни прозорци. Вижда тя валящо се на пода желязо и го взима: оказва се ръждясал лост тип „кози крак”. Отишла там, където в съня стояла и усърдно ровела лелката – там се валяли някакви парчета от гърнета и започнала да дълбае пода. Дълбала здраво, изцапала се до ушите и тъкмо вече искала да зареже всичко и да се прибере, когато…
– Попаднала на съкровище– довърши фразата Истрин. – Красива приказка. Няма нищо ново и въпреки това звучи задушевно, особено когато ти я разказваш.
–Представи си, точно това станало – Еля го тупна по гърба. – Ларка намира ръждива железна кутийка, нещо като малко сандъче или касетка, а вътре – златни предмети: монети и различни украшения. Откъде са дошли и от кого, Лариса не се интересувала. Всичко идва изведнъж – значи такава е нейната съдба. Тя много разумно се възползва от намереното и…
– И? – Истрин вече бе удивен.
– Спомняш ли си, че една от приятелките ми във Фейсбук е Лара Скофилд от Британия? Разправяла съм ти за нея: тя е бизнес дама, съсобственик на голяма фирма за производство на детски храни.
– Спомням си нещо… Май че тя спонсорираше един наш проект по една от кредитните линии.
– Да, за нея става дума! Тая госпожа е същата тази Ларка! Разбра ли сега, в какво са се превърнали нейните нощни сънни приключения и кошмари? Ето как обяснявам какво трябва да се прави: вземи съня си в ръка, а не гледай на кафе и не стой в църквата с кисела физиономия, държащ свещичка и просещ милост от природата. Не питай, ами хващай здраво това, което съдбата ти го тика в ръцете.
– И какво ме съветваш да взема? – вече без никаква ирония попита Истрин.
– Това, което повече от всичко ти се набива в очите по време на сънищата, това, на което най-много обръщаш внимание. Сигурно има такива неща?
– Разбира се, че има: вече ти казах, всичко там е невероятно объркано, нашата църква, някакви групи хора, отделни личности, казано накратко, много е мътно. Обаче…
– Така, така, продължавай, нека да се съсредоточим върху това, съсредоточи се внимателно, спомни си всичко.
Истрин затвори очи:
– Всеки път, когато в градския парк се срещам с господина от НКВД, той вади една папка от чантата си и вади от нея някакви книжа, в които трябва да се подпиша. Не зная що за папка е това и защо трябва да се подписвам там, но запомних нейния номер и код: фонд Р37, опис 1, дело № 8660. Точно така: фонд Р37, опис 1, дело №8660. И подпечатана с надпис: „Лично дело”. И ми се струва, че този офицер нарочно ми подава папката така, че да видя нейното заглавие.
Той изведнъж прегърна Елвира, и притиснал цялото си тяло до нея, задъхано продължи:
– Само ако знаеш колко много се страхувам… Тези видения, тези срещи в парка… И след всяка от тези срещи към мен притичва едно страховито бездомно женско куче – цялото в рани и струпеи. Тя като че ли ме чака нарочно, за да…
– Те ухапе?
– По- лошо Елечка, много по- лошо. За да се погали, да се отрие в мен, да ме излиже целият, да се притисне до мен… Толкова е страшно! И не мога да разбера защо тя винаги лази към мен, а не към другиго… Боже, колко се страхувам!
– Успокой се, започваш да се отклоняваш. Спомни си нещо по-различно от това отвратително куче.
– Зайче, не мога! От тая твар лъха такава ужасна воня! Тя смърди дори не на куче, не на псе… Вонята е като от немито човешко тяло, като от циганките или от просякините, които обитават гарите и различните приюти за бездомници. Вонята е такава, че аз си мисля, че тая твар въобще не е куче, ами…
– Пфу, спри веднага! – прекъсна го Еля. – Задушавам се и без твоето лично телевизионно предаване „В света на животните”!
Професорът преглътна събралите се в гърлото му слюнки и като се поуспокои малко, продължи:
– Помня смътно някои писани неща, включително и това кой е човекът, за когото е заведено личното дело, но подробностите ми се губят, дори и да ме убиеш, Елечка…
– Накрая ще го разберем – замислено каза тя. – Значи имаме фонд Р37, опис 1, дело 8660. Това вече е следа. Да тръгнем по нея. Казваш, че срещите между теб и оня господин винаги стават на едно и също място, в стария градски парк…
– Дори на една и съща алея, на една и съща пейка, почти по едно и също време – привечер, когато там няма никого.
– И тоя парк вече не съществува?
– Отдавна го няма, Елечка. Помня как като момчета отивахме там да лудуваме, да играем на криеница, защото там растяха големи дървета, клонести, гъсти, с големи корони там бе удобно да се скриеш…
– Чакай, чакай, друг път ще ми разказваш за босоногото си детство. Кога унищожиха този парк?
– Отдавна, още в средата на 60-те години. И на неговото място построиха различни административни здания, после ги съединиха в един корпус и ги дадоха на градския партиен комитет, а след това там се настаниха административни органи: съдът, прокуратурата, различни други канцеларии.
– А какво има там сега?
– Всякакви незначителни неща: малки фирми, магазинчета – както обикновено, нищо интересно.
– И въпреки това, не е ли останало нещо от старата власт? Особено нещо, което не бие много на очи.
– Казах ти вече – нищо интересно и достойно за твоето внимание. Ако не ме лъже паметта, там остана държавният архив, в който се пазят оцелелите документи от бившите районни и градски партийни комитети, и от предишните държавни органи.
– И казваш, че това не е интересно?! – Еля скочи от скута му. – Според теб старите архиви са безинтересни?
– Не виждам каква е връзката между…
– Ще действаме така – спря го Еля. – Ти можеш ли да получиш достъп до архивите, за да разбереш дали там не е папката, която ни интересува?
– Мисля, че ще стане. Имам приятели историци, а те често се ровят там.
– Отлично. Действай веднага, без да отлагаш за утре или в други ден.
– Елечка, пощади стареца, такава жега е…
– Още сега! Не отлагай за утре! А пък аз все пак ще ти уредя среща с онзи специалист по мозък. Няма да е излишно. А после ще се опитаме да съберем всички части от пъзела. Направим ли го, ще намерим и отговора на всичките твои нощни главоблъсканици. Отивай да се обличаш и да тръгваме да вършим работа.
Еля отиде в спалнята, а оттам в кухнята, за да свари кафе, с което бе свикнала да започва деня. А Истрин остана на терасата и се наслаждаваше на ветреца, полъхващ от запад и се замисли върху това, което му каза Еля и за нейната настойчивост.
– Е какво пък, ще опитаме – тихо каза Роман Андреевич и също така тихичко отново започна да декламира строфите от любимото на майка му стихотворение:
„Ох дубинушка, да дръпнем и дърпаме още веднъж.
Избликват сълзи от очите.
Изнуряват се гърдите, въжето срязва раменете.
Още и още трябва да се тегли.
От Самара до Рибинск песента е една;
И не за радост тя е създадена:
Звучи в нея мъка и погребален напев
И безсилен, страдалчески гняв.
Това е гняв праведен, срещу злодейската съдба,
Която встъпи с народа в борба.
И го вкара под ярема за грошове,
Да изработва печалба за другите…
Бележка на редакцията: Текстът е публикуван със съкращения.
––––
Превод: презвитер Серафим Рангачев
Следва
[1] Соловей e хитър и коварен герой от руския богатирски епос.
[2] Строфи от стихотворението „Дубинушка”, от Леонид Трефолев, дореволюционен поет от некрасовското направление.
