Eлисавета Георгиева
Елисавета Георгиева
„Национализмът вече не е просто болест на Православната църква. Той е неин основополагащ принцип. Колко столетия ще са ни нужни, за да съберем смелост и да го признаем?“
Сергей Чапнин
Тези думи на руския богослов и журналист Сергей Чапнин са провокирани от размисъл на отец Валериан Дунин-Барковски от Архиепископията на православните църкви от руската традиция в Западна Европа (Московска патриаршия). В пост, публикуван от Германия, о. Валериан описва как, когато каже, че е православен, местните хора го питат: „Какъв православен? Гръцки? Сръбски? Руски? Румънски? Български?“
„Хората отвън ясно виждат, че вселенско православие отдавна няма“, отбелязва той. „А и ние самите, прикривайки срамежливо в Символа на вярата думата католичност, тоест вселенскостта на Църквата (Καθολικότητα τῆς Ἐκκλησίας), добре съзнаваме, че нашата Църква не притежава такава вселенскост“.
Разделянето на Църквата по етнически линии не е просто историческа особеност. Това е осъдена ерес – етнофилетизъм („народолюбие“). През 1872 г. Цариградската патриаршия я отхвърля, защото поставя нацията над Христос, а това е отстъпление от самата същност на Евангелието.
И въпреки това, днес Православието често се разбира не като общност на вярата, а като продължение на етническата култура. В този контекст все по-често се чуват гласове у нас, че „чрез религиозното образование ще се съхрани българщината“.
Църквата не е създадена, за да запази народи, а за да спаси всеки човек, независимо от неговия произход. Християнството не започва с изграждането на институции, а с доброволното мъченичество на апостолите – не с меч, а с кръст.
Нека си припомним какво пише св. Йоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра“ – един от най-ясните гласове на истинското вселенско християнство:
„По цялата земя е проповядвано Евангелието на Богопознанието, обръщащо в бягство противниците не с война, не с оръжие и войски, а шепа невъоръжени, бедни и неуки хора, гонени, измъчвани, умъртвявани, проповядвайки Разпнатия по плът и Умрелия, победиха мъдрите и силните, защото ги съпътстваше всемогъщата сила на Разпнатия. […] Защото Той (Христос) не постъпи както някога, когато чрез Моисей спаси един народ от Египет и от робството на фараона, като раздели морето, а направи много повече – избави цялото човечество от тлението на смъртта и от жестокия тиранин – греха, без да води насила към добродетелта, без да разтваря земята, без да изгаря с огън, без да заповядва да убиват грешниците с камъни, а убеждавайки с кротост и дълготърпение хората да избират добродетелта, да се подвизават за нея в трудове и да намират в това наслада.
Това е истинската същност на Църквата – не етнически проект, а духовна революция, извършена от прости хора, вдъхновени от живия Бог.
Свети апостол Павел ни напомня:
„Но на дело желаят едно по-добро отечество, сиреч, небесното; затова Бог не се срамува от тях да се нарече техен Бог, защото им е приготвил град“
(Евр. 11:16).
„Няма вече юдеин, нито елин; няма роб, нито свободен; няма мъжки пол, ни женски: защото вие всички сте едно в Христа Исуса“
(Гал. 3:28
Това не са просто думи, а евангелска истина: Христос ни призовава към принадлежност към Тялото Си – Църквата, а не към земна държава.
„Да учим децата на православие, за да опазим българщината“?
Такъв аргумент не просто не е църковен – той е и богословски опасен. Да подменим вярата с идентичност означава да сведем православието до инструмент за културно капсулиране. А това е в пряко противоречие с духа на Евангелието.
Църквата не е създадена, за да брани народността, а за да води човека към Христос. Не сме народ, който си има Църква – Църквата е Божието царство, което призовава всички народи да станат Негов народ.
Християнството не е средство за историческо самосъхранение, а жива вяра – лична среща със Спасителя, преобразяваща човека отвътре. И ако искаме децата ни да познават православието, нека им го показваме като живот в Христос, а не като средство за национална гордост.
Православието не е пътека към миналото, а вход към вечността. Христос не дойде, за да възстанови нациите, а за да възстанови човека в цялото му достойнство. Ако не преосмислим това, ще възпитаме поколения, които знаят празниците и традициите – но не познават Спасителя.
Добре е да се запитаме:
В каква Църква вярваме, когато произнасяме Символа на вярата? И кого следваме?
