Ренета Трифонова
През последните дни се очертаха няколко много важни неща, които на пръв поглед изглеждат различни, но имат много общо помежду си.
Първо – архим. Никанор трябваше да бъде описан и възприет като разколник.
Второ – Диан Костов трябваше да бъде възприет почти като еретик и като художник, който изписва „рисунки“, а не като иконограф – човек, който създава свещени изображения.
Трето – в никакъв случай не трябваше да остане впечатлението, че в български храм може да има недоволство срещу руската посланичка Елеонора Митрофанова. За друго може да са недоволствали хората, но как ще недоволстват срещу нея?
Съответно и реакциите са сходни:
Черни кампании в удобни медии. Изваждане на стари писма от нафталина, като това на архим. Евгений, писано преди повече от десет години. В толкова медии беше препечатано с едни и същи изрази и заглавия, за да не остане съмнение, че някой не го е прочел. Включване на всякакви мнения под публикации за стенописите в Костинброд колко „неканонични“ били те, без някой ясно да посочи кой точно канон нарушават.
И разбира се – всеки, който допусне дори само, че може да има друга гледна точка, бързо се превръща в лъжец, чужд агент или човек с нечисти мотиви.
Особено показателен е последният случай.
Появи се информация, че при посещението на руската посланичка Елеонора Митрофанова в храм са се чули възгласи „Тук не е Москва“ и че патриархът е прекъснал богослужението, за да успокои ситуацията.
Към тази информация в нашия сайт от първоизточника, беше обавено, че има кратък и „обран“ репортаж на БТВ, както и че само около половин час по-късно ПП АБВ публикува съобщение, в което акцентът е поставен върху това колко добре е била посрещната Митрофанова от хората в храма.
И тук естествено възниква въпросът: защо толкова бързо се появи необходимост да се подчертава точно обратното?
Публикацията на Християнство.бг започна да се разпространява широко – в България и в чужбина. Много от последвалите публикации цитираха именно Християнство.бг, а не първоизточника и социалните мрежи.
На следващия ден последва опровержение, в което се уточнява, че става дума за утринна служба, а не за Божествена литургия, че патриархът е излизал два пъти, за да успокои присъстващите. Информацията беше наречена „неверни, клеветнически твърдения, разпространявани в социалните мрежи и някои електронни медии“.
Разбира се, всяка институция има право да опровергава информация, която смята за невярна. Това е нормална част от обществения живот.
Любопитно е друго – че дори след опровержението тази новина продължава да се разпространява и да бъде препредавана. Дали това е защото хората искат да вярват, или защото усещат, че в официалното обяснение остава нещо недоизказано? Във всеки случай фактът, че темата не затихва, показва, че общественият въпрос не е бил само в една публикация, а в усещането на хората, че има нещо, което не е изговорено докрай.
Но впечатление прави друго.
Отговорът се съсредоточава върху това кога точно е била службата и какво е направил патриархът, докато основният въпрос, заради който изобщо възникна интересът – имало ли е недоволство към присъствието на руската посланичка – остава на заден план. Тя изобщо не е спомената. Сякаш се обяснява всичко друго, но не и най-неудобната част от историята.
А това не е първият случай, в който присъствието на Елеонора Митрофанова предизвиква подобни реакции. Обществото вече е чувало възгласи „Тук не е Москва“ и при други нейни публични появи – включително в руската църква „Св. Николай“ в София през 2022 г., когато се наложи да излезе през задния вход, и на културни събития, като изложбата в национална галерия „Квадрат 500“ в София през март 2025 г., когато граждани в залата я освиркаха с викове „Тук не е Москва!“ и я принудиха да напусне събитието.
Именно затова последната новина се разгаря все повече и повече. Дори не само заради самото събитие, а заради начина, по който се реагира след него, и заради факта, че някой българи са се осмелили да протестират срещу руски посланик в български храм. А споменът за атентата в „Св. Неделя“ допълнително налива масло в огъня.
Тук трябва отново да подчертая: новината не е наша. Тя беше публикувана първоначално в друг сайт, който сме посочили, той не е анонимен и стои зад публикацията си. Но освен него, дискусиите в социалната мрежа продължават. а поради непохватната реакция след този допуснат гаф – и на стената на Румен Петков.
Прави впечатление прекаленото старание реакцията всеки път и на всеки гаф да бъде почти една и съща. Едни и същи внушения на симпатизанти под публикациите. Едни и същи етикети срещу несъгласните. Едни и същи опити да бъде определено кой е „правилният“ глас и кой трябва да бъде дискредитиран. От едни и същи хора, действащи през едни и същи страници и групи.
Нека не забравяме, че само преди две години станахме свидетели на протести и освирквания пред Синодалната палата от най-благочестивите наши православни срещу български архиереи – сцени, които тогава потресоха мнозина. Но тогава още ги нямаше „христоносните“ страници и групи, които сега така ревностно бдят над всяка новина и всяко възмущение. Или поне не ги чухме да се възмущават със същото усърдие. Но времената явно са други. А когато времето е малко, трябва да се работи усърдно.
Механизмът вече е ясен на всички. Дали това е координация – нека всеки сам прецени. Но когато един модел се повтаря отново и отново, той започва да поражда въпроси.
Аз като човек, който ръководи християнска медия и следи публичното пространство, мога със сигурност да предупредя за нещо, което вече съм наблюдавала.
Според основният закон на диалектиката количествените натрупвания водят до качествени изменения. Затова не гасете пожар с бензин. Има голяма вероятност огънят да лумне върху пожарникаря, а последиците да са непоправими.
Кризисният PR си има своите правила. Едно от тях е да не се прекалява и да не се превръща в черен PR срещу опонента. Защото когато прекалиш с него, той започва да работи срещу теб.
Историята отдавна е показала, че привидно най-могъщите конструкции понякога крият най-голяма слабост.
В книгата на пророк Даниил цар Навуходоносор сънува огромен колос – величествен и страшен на вид, но с крака от желязо и глина. И този колос не е съборен от армия или от човешка сила. Един камък, паднал „без да го е ръка съборила“ (Дан. 2:31–35) го удря в нозете и цялата величествена статуя се разпада.
Понякога не е нужен голям удар, за да се види слабостта на една конструкция.
Понякога е достатъчен един въпрос, една неудобна тема или един малък камък, който да покаже дали основите са здрави.
Защото колосите на глинени крака не падат заради силата на камъка.
Падат заради собствената си нестабилност.
