Когато моралът замести Евангелието, Църквата се превръща в съдилище

В своя наскоро произнесена проповед на празника на св. пророк Илия Браницкият епископ Йоан говори за съвременните идеологии като за нови форми на идолослужение, които заплашват християнското разбиране за човека. Като пример се посочва идеологията, според която човек може сам да определя своята биологична даденост, както и разбирането, че може да живее с другия пол без църковен брак, без това да се възприема като противоречие с Божията воля.

„В нашата съвременност такива лъжебожества са и съвременните идеологии, като идеологията, която все повече се разпространява, особено сред младежите, че човек може сам да променя своята биологична даденост и да се смята не за мъж или жена, а за нещо различно, или че може да съжителства с другия пол без църковен брак и да смята, че това не е против Бога. Това е една съвременна идеология, която противоречи както на Свещеното Писание, така и на учението на Църквата и доколкото наши съвременници се намират под нейно влияние, действително се превръщат в идолослужители.“

Църквата има своето учение за човека, брака и нравствения живот. Но въпросът е как това учение се проповядва. Може ли християнската проповед да се изчерпва с морални категории и посочване на определени грехове, без да представя цялостното благовестие на Христос – Евангелието на милостта, любовта, човешкото страдание и личната отговорност на човека пред Бога за своя грях? Именно тук се появява опасността от морализма – когато нравствените категории започнат да заместват живота на Църквата, а християнското нравствено учение се превърне в система от правила, чрез които човекът не се води към изцеление и спасение, а се оценява и осъжда.

Историята познава такива периоди. Католици и протестанти са преминавали през етапи, в които подобно разбиране за вярата е водело до крайности – от гонения и клади за предполагаеми вещици до тежки извращения, породени от затварянето на религиозния живот в система от правила и контрол.

Докато други християнски общности отдавна започнаха да преосмислят тези моралистични модели, съществува риск ние да се върнем именно към тях. Да говорим едно, а да живеем друго. Да издигаме отделни нравствени теми до центъра на проповедта, докато основните въпроси на човешкия живот и страдание остават на заден план.

Безспорно темата за брака и семейството е важна и има своето място в християнското разбиране за човека. Но днес често изглежда така, сякаш църковната проповед при някои пастири няма какво друго да каже освен за брака, пола и „традиционните ценности“. Тези теми са поставени в основен фокус, като се внушава, че именно те са определящи за човешкото спасение и за отношението на човека към Бога.

А Евангелието ни показва, че човекът не се спасява единствено чрез семейното си положение или чрез изпълнението на определен обществен модел на живот. Божията благодат е насочена към всеки човек като личност и към неговото обръщане към Бога. Затова постоянното повтаряне на тези теми може да се превърне в средство за мобилизиране на страх – с внушението, че всеки, който не отговаря на определен нравствен модел, се намира извън вярата и Църквата. Особено когато се създава усещането, че човек, който не е в брак, или човек с различна сексуална ориентация, автоматично е поставен извън възможността за църковен живот и не заслужава Божията милост.

Но Евангелието не е проповед на страх, нито може да бъде сведено до система от морални предписания. То е свидетелство за Божията любов и милост към човека.

Да напомняме постоянно за чуждите грехове и за сексуалността на хората, а в същото време да мълчим за войната, за смъртта и за унищожението на човешки живот, е сериозен нравствен проблем. И не напомням напразно този факт. На стотици километри от нас хора всекидневно умират насилствено, семейства се разрушават, деца загиват или биват откъсвани от своите родители, а християнският и проповедническият глас у нас остава безмълвен по тези въпроси на живот и смърт. Като че ли се прави опит това говорене да бъде наложено като основна тема на християнската проповед и да занимава умовете на християните – може би именно за да не се чуват толкова ясно оглушителните звуци на войната, които идват съвсем близо до нас.

Затова е трудно разбираем този публичен език, който отново и отново натяква за пол и сексуалност, докато в същото време родители остават без децата си, а деца – без своите родители. Когато човешкото страдание е толкова близо до нас, не е християнско да си позволяваме да говорим само по отделни нравствени теми и да премълчаваме трагедиите, които засягат живота и достойнството на наши братя и сестри в Христос. Това мълчание показва, че моралното възмущение се насочва избирателно.

Именно тук въпросът става не само обществен, но и евангелски. Как разбираме Божията правда? Дали като система от човешки оценки и осъждане, или като път към покаяние, милост и спасение?

Този проблем не е нов. Христос вече го е показал в Свещеното Писание. Евангелието ни дава примера с разбойника, който в последния момент се обръща към Христос и получава обещанието за рая, докато фарисеите и книжниците – хората, които познават Божия закон – не разпознават Бога и стават участници в Неговото разпятие.

Такъв е парадоксът на Евангелието: човекът, когото обществото смята за най-недостоен, може чрез покаяние да бъде спасен, а човекът, който смята себе си за праведен, може да се отдалечи от Бога заради гордостта си. Но този парадокс не се вписва в човешките морални схеми, защото спасението не е награда за онзи, който успява да изпълни определен модел на праведност, а е дар на Божията милост към човека, който се обръща към Него. Пътят на човека към Бога е дълбоко личен и неповторим за всеки един от нас, а само Бог вижда човешкото сърце, неговите борби, покаяние и истинско обръщане.

И тук можем да поставим един важен въпрос: когато поставяме хората в определени от нас рамки и ги осъждаме от амвона, помагаме ли им да извървят пътя на разбойника – пътя към покаянието и спасението? Или нашите осъдителни думи отнемат надеждата на онези, които най-много се нуждаят да чуят призива на Христос?

По тази тема съм писала неведнъж, но едни от последните статии са „Нравствената ерес на нашето време“, „За морала на неморалните хора в Евангелието“ и „Раят на разбойника и адът на фарисея“ (публикуван във „Вяра и Дело“). И трите текста разглеждат една и съща евангелска истина – че Христос не идва, за да утвърди човешката склонност към морализаторство и осъждане, а за да покаже Божията милост към човека, който се кае и търси спасение:

„Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Лук. 5:32).

Христос не отрича греха, но никога не свежда човека до него. Той го вижда отвъд падението му – чрез човешката болка, слабост и нужда от изцеление. Именно това е промяната, която Христос извършва спрямо старозаветното разбиране за закона. Той разкрива истинския смисъл на новозаветната нравственост – не като система от правила, приложени към групи хора, които автоматично отпадат от Бога, ако не ги спазват, а като път към Бога, който преминава през срещата с конкретната човешка личност. Христос се обръща към всеки човек не като към представител на определена обществена група (етнос, националност, пол, обществено положение или сексуалност), а като към уникална и неповторима личност със своя история, болка, слабости и възможност за покаяние. Затова и най-големият евангелски закон остава Двуединната заповед за любовта към Бога и ближния.

Затова, ако моралните правила се отделят от Христовата Личност, те могат да се превърнат в самодостатъчна система, която човек да постави на мястото на живата връзка с Бога. Тогава той вече не стои пред Бога като нуждаещ се от милост и спасение, а започва да се уповава на собственото си чувство за морална праведност и превъзходство над другите, посочвайки тяхното недостойнство. Именно това е същността на морализма – издигането на човешките нравствени категории до равнище, което почти замества самото Божие откровение.

Както пише проф. Христос Янарас:

„Когато интелектуалните и конвенционалните категории заменят онтологичната реалност и откровението на християнското богословие, тогава в историческия живот на Църквата проблемът за спасението бива затъмнен от една сянка, която терзае човечеството. Това е сянката на „закона“, който не отвежда никъде.“ ¹

Конвенционалните категории са човешки установени разделения и правила, които могат да имат своето място в обществения живот, но стават опасни, когато започнат да заместват Евангелието и живата връзка с Бога. Именно затова проф. Георгиос Мандзаридис говори за опасността от „нравствена ерес“ – когато нравствеността, отделена от Христос, се превръща в самодостатъчна система и започва да измества самия Христос.

Защото Църквата не е призвана да бъде съдилище на човека, а място на неговото преображение и завръщане към Бога.

1. Янарас, Х. Свободата на нравствеността и етосът на човека. – В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Велико Търново, 2001, с. 112. ↩︎