Ренета Трифонова
Продължение от Как да бъдеш християнин далеч от храма
На миналата беседа говорих за това как понякога нашето съзнание се раздвоява, когато застанем пред Бога. От една страна, ние желаем тази среща, сърцето ни тегли към Него или съзнанието ни се нуждае от тази среща, за да споделим с Него нещо, което сме прозрели за самите себе си, премисляйки делата, думите, чувствата от изминалия ден. От друга страна, увличат ни и толкова други неща: така ни се иска да почетем, да поговорим с някого, да се разтоварим с нещо по-леко…
Тук, струва ми се, има прост изход. Той се изразява, първо, в честност пред Бога. Застани пред Бога и кажи: Господи, искам да се помоля, да получа Твоето благословение за настъпващата нощ, иска ми се да вляза в нощта под Твоето крило, покрит с Твоята любов, защитен, но започнах да чета една книга, която ми е така интересна: какво да правя?… Дай ми сила да насоча вниманието си към Тебе, да се съсредоточа върху Твоето присъствие. С вяра казвам: да, Ти си тук, с мене, и аз съм пред Тебе. Ще Ти говоря молитвени думи… И продължаваш така – както се говори с приятел, когото не виждаш, защото в стаята е тъмно или защото между вас има някаква преграда, или може би както се говори с някого по телефона: не го виждаш, само знаеш, че те слуша. Така разговаряте за изминалия ден; а после забравяте този ден, забравяте себе си, обръщате се към Бога с нещо, което е достойно не само за вас в най-добрия и висок смисъл, но и за Него.
Можете да се възползвате от молитвите на светците. За тях ще говоря отделно, но някакви молитви – свои или не – кажете пред Бога не само за ставащото около вас, но и за Негова слава. Господ ни е дал една молитва – Отче Наш, с която се обръщаме към Него като към наш Отец; първите прошения са за Неговата слава, за Неговото Царство, за изпълнението на Неговата воля на земята, за възцаряването на Царството на любовта и правдата, на милосърдието и красотата…
Второ, просим помощта Му да се избавим от дебнещата ни съблазън да забравим Бога и да се върнем към земния живот, затова легнете да спите, но по-рано от обикновено, докато още не ви се спи, и помислете за хората, които се нуждаят от молитвена подкрепа, и за хората, които ви обичат. Моят духовник веднъж ме посъветва, като лягам да спя, да казвам: Господи, по молитвите на тези, които ме обичат, спаси ме и ме защити! – и после лягаш в леглото и тогава започват да изплуват имена и лица на тези хора, на чиито молитви (или даже не на молитвите, а на любовта им) можеш безгранично да разчиташ: майка, баща, баба, жена, съпруг, невеста, жених, приятел, стар другар – малко ли такива хора изплуват в паметта ни.
И всеки път, когато се появи образ или си припомниш име, спри се и помисли: този човек ме обича!… И му кажи мислено: благодаря!… Благодаря, Миша; благодаря, Коля; благодаря, Аня – благодаря ти за любовта. Тази любов ми е скъпоценна, тази любов е моя защита… После се обърни към Бога и кажи: Господи, благослови го за това, че ме обича! Това е истинско чудо! С какво съм заслужил тази любов? – с нищо; той просто ме обича, тя ме обича. О, благослови ги за това!… И когато се насити сърцето ти с любовта на този човек, помисли за другия, за третия и рано или късно, когато върволицата от имена и лица се извърви пред тебе, ти ще заспиш, но ще заспиш с любов и благодарност и под покрова не само на небесната, но и на земната любов. Това е една тайнствена и неразривна връзка между небето и земята, между хората, които са разделени от хиляди километри или от стените на затвора, или от смъртта…
Може би не всички имат Евангелие и молитвеник, но на тези, които имат, искам да кажа с няколко думи как да ги употребяват в молитвения си живот. Много често при мен идват хора, които искат да се молят, чувстват в себе си силно влечение към молитвата, порив към нея, но не намират като че ли теми за разговор с Бога. Такива хора съветвам да отворят Евангелието на което и да е място, и да почетат; ще разберат, че не те имат инициативата в молитвата, а Бог ги напътства в нея.
Той се обръща към тях с няколко думи; как ти ще се отзовеш на тези думи, какво ще кажеш в отговор? Ако можеш да кажеш: колко прекрасно е това! – това е съвсем достатъчно, това също е молитва, защото е един жив момент на общуване с Бога. Разбира се, освен тези кратки думи може да се кажат и много други неща. Може да се обърне внимание на всичко казано от Спасителя Христос в този откъс от Евангелието. Може да Му поставим въпрос: Господи, но как да достигна всичко това!… Може да възкликнем: как да разбирам това?… Може да се каже: да, вече прочетох това, но не ми достигат сили, Господи, дай ми разум, дай ми разбиране, умножи в мене вярата, дай ми сили, подкрепи ме, победи страха, когато ме обхване, когато се боя, че могат да ми се присмеят или да ме заподозрат, или да ме нападнат…
Ако възприемаме думите от Евангелието или събитията от живота на Спасителя, Неговите срещи с хората именно така, ако се отзоваваме на това, което Бог ни казва или прави, то всяка дума от Евангелието, всяко евангелско събитие ще ни подбужда към молитва, към разговор с Бога от все сърце, от целия си ум, с цялото си същество, с целия си живот; тогава молитвата потича от само себе си, защото началото й не е в нас, а в Бога.
Тези, които имат молитвеници, често недоумяват как да се справят с множеството молитви, които намират нам: утринни, вечерни молитви…Четеш молитвата – едно разбираш, друго остава недоразбрано, с нещо се съгласяваш лесно, с целия си ум и душа, с друго трудно се съгласяваш, едно възприемаш, друго минава покрай тебе… Тук трябва да си спомним едно важно обстоятелство. Всички молитви, които са в молитвениците, не са били писани на бюрото, те са се изтръгнали като вик от душата на светците в момент, когато ги е докоснала някаква трагедия, когато изведнъж душата им е била поразена от безизходна мъка или е трептяла от радостно ликуване.
Тези молитви са жив вик на душата, те изразяват духовния опит на хора, които, разбира се, са били много по-дълбоко духовни, по-чисти и по-светли от нас. Затова не бива да очакваме, че всеки от нас във всяка минута ще може да намери себе си в молитвата на този или онзи светец; още по-малко може да се очаква, че преминавайки от една молитва към друга, ще съумеем да се отъждествим със съдържанието им, да се уподобим с житейския опит на един светец, после на друг. Стига ни и това, ако от всяка молитва можем да си изберем една частица и да кажем: да, тук споделям опита на този светец. Колко е удивително това – аз съм такова нищожество, а се оказва, че възприемам така дълбоко, така истинно онова, което светецът е преживял… Ето тези места от молитвата, било псалми, било молитви на светци, трябва да се отбелязваме, защото те изразяват най-дълбокото и светлото, което вече е съзряло и в нас.
За други откъси или части от молитвата може да се мисли различно. Когато стигнеш до някакво място, можеш да кажеш: Господи, не разбирам как може светец да произнесе това нещо; например как човек с такава чистота може да нарече себе си най-голям грешник… Това не са ли празни думи? Това не може да бъде! Не разбирам, Господи, помогни ми някога да го проумея… Понякога се получава отговор. Аз също си поставих този въпрос и по-късно в „Дневника“ на Йоан Кронщадски прочетох един откъс, в който той казва: „ако на друг беше дадено толкова, колкото е дадено на мен, той щеше да е светец – а аз оставам грешник“.
Аз действително съм най-недостойният грешник на земята, защото при такова богатство си оставам нищожен бедняк… И на мен ми стана ясно как той е могъл да каже това – той, такъв велик човек пред Бога. А има и места, които направо ни смущават. Съзнавам, че не можем да ги възприемем, това е противно на цялото ни същество. Тогава кажи на Бога: Господи, не мога! Някога може би ще успея да разбера, но сега не мога да кажа тези думи честно и искрено, затова засега ще ги отмина.
Споменах Господнята молитва Отче Наш. Може би думите й не са известни на всички. Ще ги цитирам:
Отче наш, Който Си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето Царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници. И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия. Защото Твое е Царството, и силата, и славата на Отца и Сина и Светия Дух сега и всякога и во веки веков. Амин!
Искам да обърна вниманието ви на една фраза, която се отнася непосредствено към края на миналата беседа. Понякога в молитвата на един или друг светец намираме дума, която не можем честно да повторим; тя превъзхожда не само нашия опит, но и нашата способност да победим себе си – да победим злите и недружелюбни наши стремежи. В Господнята молитва също има една такава граница: И прости нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници – които с нещо са ни обидили, унизили, оскърбили. На пръв поглед изглежда, че не е толкова трудно да се каже това, когато в живота ни всичко е добре; но понякога е толкова трудно, когато имаш враг или когато средата, в която се намираш, ти е враждебна, когато си предмет на насмешки или на побой, или на нещо по-лошо от това. Как тогава да произнесеш тези думи?
Искам да ви разкажа нещо за себе си. Когато бях момче, както при повечето деца на моята възраст, имах „смъртен враг“, едно момче, което никак не можех да понасям, което ми се струваше истински враг; а тогава аз вече знаех тази молитва. Обърнах се към духовника си и му разказах за това. Той беше човек умен и прям, но и рязък; каза ми: „Много просто, когато дойдеш до това място, кажи: Господи, не ми прощавай греховете, тъй като аз също отказвам да простя на Кирил“. Аз казах: „Отец Атанасий, не мога това!…“ – „Няма как иначе, няма да е честно“.
Вечерта, когато стигнах до това място, езикът ми не се обърна да каже това. Да си навлека гнева Божи, да кажа, че искам да ме отхвърли от Своето сърце, както и аз отхвърлям Кирил – не, не мога… Отново отидох при отец Атанасий. „Не можеш ли? Е, тогава прескочи тези думи“. Аз опитах, но също нищо не се получи. Беше нечестно: не може да казвам цялата молитва, а да оставям тези думи настрана; това би било недобросъвестно, ще бъде лъжа пред Бога, измама. Отново отидох при отец Атанасий и той ми даде друг съвет. „Опитай да кажеш на Бога: Господи, не мога да простя, но много ми се иска да мога да прощавам; така че, ако можеш, прости ми заради моето желание да простя“.
Това беше по-добре; опитах така. Не ми се искаше особено много да простя на Кирил, но заедно с това не ме оставяше чувството, че, изглежда, ще трябва… Няколко вечери повтарях средата на молитвата по този начин; почувствах, че сърцето ми вече не е така хладно, че в мен не кипи такава ярост и ненавист, че започвам да се успокоявам. И в един момент аз можах да кажа: Прости ми! – ето сега, в този момент, и аз му прощавам…
Мисля, че такъв опит е много важен. Много е важно, когато се молим, да не казваме нищо друго, освен истината. Затова ако имаш молитвеник и се молиш по него, чети си тези молитви, когато имаш време, задавай си въпроса кое можеш да кажеш честно, с целия си ум и душа, с цялата си воля. Отбележи си кое ти е трудно да произнесеш, но кое можеш да постигнеш с усилието ако не на сърцето, то поне на волята и на съзнанието си; отбележи и онова, което изобщо не можеш честно да кажеш и бъди честен докрай: когато стигнеш до такива думи, кажи: Господи, не мога да кажа това – помогни ми някога да дорасна до такова съзнание.
Следва Господнята молитва
Превод: Венета Дякова
Източник: Митрополит Антоний (Сурожки) „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005
