Християнство.бг
Архонт Елиас Дамянакис
Опасността от едностранчивата праведност
Съществува едно странно и тънко заболяване на душата: обсебеност от добродетелта, която се превръща в твой порок. Човек може да започне с ревност и да завърши с духовно изкривяване. Той се заема да защитава истината и скоро истината се превръща в знаме на самооправданието. Това, което е започнало като бдителност, се изражда във фиксация; загрижеността се превръща в обсебеност; защитата се превръща в делюзия.
Ето как добродетелта, когато е отделена от смирението и разсъждението, се превръща в скрита поквара.
Човекът вече не служи на Бога, а на една-единствена тема, на една-единствена рана, на един-единствен образ на врага. Той става специалист по възмущение и се вглежда в една реална патология толкова втренчено, че целият му духовен живот се организира около нея.
Резултатът не е святост, а стесняване, дистанциране – не покаяние, а личен кръстоносен поход, маскиран като добродетел.
Църковните отци са познавали добре тази опасност. Аскетичната борба без разсъждение не води до святост; тя води до ригоризъм без изцеление. Ревността, когато е отделена от духовната мяра, се превръща в отделна страст. Тя може да говори от името на истината, но всъщност служи на егото със забележителна преданост.
Във всеки църковен конфликт първо трябва да разпознаем основното разстройство и след това да потърсим неговото изправяне според вдъхновения от Светия Дух ред на Църквата, така че изцелението да може да се извършва не чрез страст или разделение, а чрез истина, смирение и канонична трезвост.
Това е първото правило на духовната опитност: да диагностицираме, преди да осъдим. Защото не всеки спор е наистина за догматиката и не всеки спор е наистина за Църквата. Често уж принципният спор крие рана на гордостта. Често кръстоносният поход за чистотата на вярата крие апетит за контрол над околните. Често езикът на верността се използва за защита на личната обсебеност.
Един човек може да бъде погълнат от сексуален морал и да започне да вижда само сексуалните грехове. Друг може да бъде погълнат от въпроси за идентичността и да третира всеки разговор като бойно поле. Трети може да се фиксира върху каноничната точност, четвърти върху църковната политика, пети върху методите за обръщане във вярата, шести върху икуменизма. Всеки може да си въобразява, че е защитник на добродетелта, но често е просто пленник на нездравото разсъждение. Той не служи на цялото тяло; той разчесва едно болно място, докато то не прокърви.
Църквата не формира фанатици; безредието го прави. Тя изгражда изцелени човешки същества.
И изцелените човешки същества знаят това: истинската защита на добродетелта не е обсебването, а мярата; не треската на притеснената “загриженост”, а трезвостта на разсъждението; не личният кръстоносен поход, а разпнатото сърце. Когато „добродетелта“ на човека го прави по-подозрителен, по-спорещ, по-безрадостен и по-затворен в себе си, тогава неговата добродетел е престанала да бъде лекарство и се е превърнала в маска.
Православният християнски живот не е еднополюсно съществуване. Той не е хипер-бдителност с ореол, нито паника, облечена като православие, или фантазията, че един предпочитан въпрос съдържа цялата пълнота на спасението. Отците хвалят духовното познание само, когато то е съчетано със смирение, дискретност и послушание. Те знаят, че умът може да се опияни от благочестивия речник, докато сърцето остава недокоснато.
И така, нека човек се самоизпита: дали неговата ревност способства милосърдието, търпението, широтата на кръгозора и молитвата? Или го прави суров, тесногръд, натрапчив и нетърпелив да осъжда? Ако прави второто, тогава нещо се е объркало дълбоко под повърхността. Проблемът не е само в това, на което той се противопоставя, но и в това, което го е обзело самия него.
Дяволът не винаги ни изкушава само с порок. Понякога ни изкушава с „едностранчива добродетел“.
И затова църковните конфликти трябва да се решават със страх от Бога. Не всяко поправяне е изцеление. Не всяко разобличение е истина. Не всяка твърдост е вярност. Ако основното разстройство не се разпознае, тогава самото лечение става част от болестта. Но ако разстройството се види ясно и ако се търси изправяне във водения от Духа ред на Църквата, тогава дори конфликтът може да се превърне в повод за покаяние, пречистване и мир.
Защото целта не е да се спечели кавгата. Целта е да се спаси душата!
Елиас Дамянакис е американски православен иконописец, преподавател по византийска иконография и автор, дългогодишно ангажиран с живота и мисията на Православната църква. Той е архонт Маестор (Archon Maestor) на Великата Христова църква, почетно звание, дадено от Вселенската патриаршия, с което е удостоен през 2010 г. Дамянакис е и субдякон и е свързан с гръцката православна общност в Съединените щати.
От 1980 г. се занимава с православна иконография, а през 1991 г. основава собствено ателие. Преподава византийска иконография в САЩ и в други страни и основава Traveling School of Byzantine Iconography. В работата и публичните си текстове съчетава интерес към православното богословие, светоотеческата традиция, иконографията и съвременните въпроси на църковния живот.
Дамянакис е активен защитник на Вселенската патриаршия и на нейното разбиране за каноничния ред и единството на Православната църква. Публичните му позиции са критични към църковно-политическия модел на Московската патриаршия и към употребата на православието в рамките на идеологията „Руски свят“. Сред темите, към които се връща, са религиозната свобода, отношенията между Църквата и държавата, православната еклисиология и границите на църковната власт.
През последните години той развива и авторския проект The Hermeneia, в който разглежда богословски и църковни въпроси през призмата на православната традиция и съвременните конфликти в православния свят.
Превод: архим. Никанор
