Кой е в и кой е извън апостолското приемство – Църквата?
Дали този, който е посветил целия си живот на Христос и Църквата и от послушание към Светия Синод е приел архиерейския сан – само докато е необходимо, след което се е върнал в анонимност, или онзи, който поради неосъществения си семеен живот или някакви странни обстоятелства е избран за архиерей и не напуска заеманата длъжност до часа на своята смърт?
Дали този, който е готов да умре за Църквата и ѝ служи като архиерей само докато неговите духовни и телесни сили не са отслабнали, или онзи, който чрез архиерейската си власт е поставил Църквата в положение да му служи и да го осигурява с материална сигурност и грижа до самата му смърт? Дали този, за когото Бог е на първо място, или онзи, който поставя себе си, или привидно нещо друго, на преден план?
Дали този, който има достатъчно вътрешно духовно покритие за архиерейския сан, който притежава – просветление на ума, или онзи, който няма никакво и се намира в състояние на религиозна невроза или религиозна социопатия, или не дай Боже – в демонична обсебеност, бидейки без духовно ръководство и изповед? Дали този, който с молитвеното си слово достига до същината на сърцето си (а следователно и до същината на сърцата на ближните си и им носи сила, мир и светлина) или онзи, чийто разум демонът е опрелестил и той го използва като средство, за да предава тъмнина и безпокойство в сърцата на хората, които са възприемчиви към демоничното му очарование?
Дали този, който осъзнава всяко място, на което безкористно се труди за спасението на света, като олтар Божи, или онзи, за когото официалният Божи олтар служи за земна индивидуална финансова изгода? Тоест дали този, който служи на Бога и на Божия народ, облечен в благодатта на свещенството или онзи, който служи сам на себе си, облечен в дрехите на свещенството?
Дали този, който черпи външния си авторитет от вътрешното духовно покритие на своя архиерейски сан, допринасяйки по този за начин авторитета на Църквата като институция в света, или онзи, който черпи своя външен авторитет от Църквата като институция, и по този начин неутрализира или унищожава авторитета й в света със своите неадекватни публични действия?
Дали този, който автентично олицетворява апостолското приемство в неговото харизматично-сакраментално и учително измерение, така че да привлича хората към Христос, или онзи, който използва външната форма и авторитет на апостолското приемство, за да отстрани тези измежду подвластните му, които не харесва и да привлича себеподобните си? Тоест, дали този, който събира Църквата за Божия слава, или онзи който прави секта за своя слава?
Дали този, който от момента на получаване на архиерейството прави всичко, за да оглави поместната църква, без да изгради никакви връзки с повереното му от Бога паство, или онзи, който именно е постигнал лично единение с повереното му от Бога паство, поради което и е станал негов духовен водач?
Дали този, който със своето терапевтично, лечебно слово въплъщава Божията правда в света, или онзи, който, използвайки изключително юридическа лексика, търси само човешката справедливост в този свят?
Дали този, който съзнателно служи на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква, или онзи, който съзнателно или несъзнателно служи на определени политико-църковни центрове на властта? Тоест този, който се бори за есхатологичното и историческо единство на Църквата или онзи, който разпалва нейния вътрешен разкол, което може да има есхатологични последици – както за него самия, така и за много други?
Дали този, който уважава първенството по чест или онзи, който не признава това първенство, нито почита Първия по чест – както в Поместната, така и във Вселенската църква? Този вторият, когато умира, ако види демоните да идват за душата му, нека само призове молитвите на първия – според Властта, която той има над падналите духове, защото само той се моли за него, или поне да прибегне към молитвите на самия Първи по чест и ще бъде спасен. Амин!
P.S. Това, което написах преди, е в съответствие с Преданието от св. Отци на Църквата, защото виждам, че понякога възниква недоумение – кой е вътре в Църквата и кой е извън нея, затова нека всеки внимателно да провери себе си според Преданието и по-добре да се смири, а не да съди другите. Църквата е казала кой може да съди както сега, така и на Страшния съд; защото въпреки, че мнозина избягват църковния съд, никой не може да се скрие от Божия праведен съд. Само Господ знае на кого колко е дал, кой в какви условия е живял и кой какви намерения има. Ако някой проявява антихристова амбиция и иска да бъде самозван съдник, не знам какво да кажа… Моето лично мнение и усещане е, че всеки момент, преживян извън сърцето, извън умно-сърдечната молитва и плача за всички хора и за целия свят, е живот извън Преданието, извън Църквата, извън Христос, извън Бога. И това много ме натъжава…
Негово Високопреосвещенство проф. д-р Наум Илиевски, митрополит Струмишки е роден в 1961 година в Скопие със светското име Дзвонимир Илиевски (Sвонимир Илиевски). Завършва Юридическия и Богословския факултет на Скопския университет. През май 1987 година става послушник в манастира Григориат на Света гора. На 2 януари 1991 година е постриган за монах. На 27 август 1995 година е ръкоположен за епископ на Македонската православна църква и ден по-късно Светият архиерейски синод го въдворява за митрополит на Струмишката епархия. Той възобновява православния духовен живот в Струмишката епархия. Възстановява много църкви и манастири. С идването му е свързан разцветът на монашеския живот в епархията му и в цяла Македония. Усилно развива издателската, културната и хуманитарната църковна дейност. Член е на комисията на Македонската православна църква за разговори със Сръбската православна църква и с останалите поместни православни църкви.
През 2008 г. защитава докторска дисертация на тема „Исихазмът в Светогорското монашество през XX век“ към Богословския факултет на Софийския университет. През 2015 г. получава магистърска степен по клинична психология на тема „Психологически аспекти на процеса на загуба, тъгуване и преодоляване на загубата на член в семейството“ (Психолошки аспекти на процесот на загуба, тагување и надминување на загубата на член во семејството) към Международния славянски университет „Гаврило Романович Державин“ в Свети Никола. От 2010 г. е доцент в Педагогическия факултет на Битолския университет.
Митрополит Наум е автор на над 17 книги с пастирски послания, писма, беседи, интервюта и аскетично-исихастки есета – три от които издадени и на български език, както и на преводи от гръцки. През 2000 година получава наградата „Архиепископ Гавриил“ на Съюза на литературните преводачи на Република Македония за най-успешен превод на книга с духовна тематика за превода от гръцки език на книгата „Исихастички сведоштва“ (Исихастки свидетелства). Почетен член е на Дружеството на писателите на Македония.
През 2018 г. Великотърновският университет връчи най-високото си почетно звание „Doctor honoris causa” на Негово Високопреосвещенство Струмишкия митрополит Наум като един от видните съвременни богослови, учени, писатели и преводачи, за безспорните му заслуги към православната църква, както и за неговия принос за развитието на българо-македонските отношения (тук).
––––––––––
Превод: архим. Никанор, игумен на Църногорската св. обител