Маргарита Генчева
Свещ. Йоан Бурдин
„Където е любовта, там няма възмездие; а където е възмездието – там няма любов“.
св. Исаак Сирин
Споровете, свързани със заповедта „Не убивай“ най-често носят изключително външен характер: всъщност юридически, а не богословски. Без опити да се разбере защо убийците не могат да наследят Небесното царство (Никой човекоубиец няма вечен живот – 1 Йоан.3:15).
Оттам са и всички тези недоумения по повода: „какво да правиш, ако защитаваш семейството си и родината“ и т.н.
Всъщност, заслужава си да се помисли за духовните причини на убийството и много въпроси ще отпаднат от само себе си.
Доста известно е в богословието, че съдейки, Бог гледа не на постъпките, а на състоянието на човешкото сърце. На невидим за очите образ.
„Аз не гледам тъй, както човек гледа, защото човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце“ (1 Цар. 16:7).
„Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства… Всичко това зло отвътре излиза…“ (Марк 7:21–23).
„Бог знае вашите сърца“ (Лк. 16:15).
Колкото по-близо е този вътрешен образ на човека до Първообраза, толкова по-големи шансове има „да наследи Небесното царство“: Царството Божие вътре във вас е, вече не аз живея, но Христос живее в Мене.
Затова и човекоубиецът е осъден на вечна погибел не заради това, което е направил, а защото сърцето му е пълно с ненавист. За това достатъчно ясно и недвусмислено говори Христос в проповедта на планината.
Тогавашните книжници и фарисеи, както и сегашните, са се опитвали със своите тълкувания, както да разширят разрешеното от Закона, така и да ограничат неудобните забрани. Например, заповедта Възлюби ближния си те разпростирали само до евреите или въобще до личните приятели и учили да ненавиждат езичниците като лични врагове.
Затова и в проповедта на планината Иисус трябвало да опровергава точка по точка техните неверни тълкувания.
Той подчертава, че под думата ближен се разбират и враговете и изисква любов и към тях: Аз пък ви казвам: обичайте враговете си… (Мат. 5:43-48).
Колкото до убийството, той сравнява с Него дори оскърбителна дума. И от Неговото изявление за прелюбодеянието пряко следва, че не само грехът, но дори мисълта за грях, може да доведе човека до ада. Това напълно се отнася и за убийството.
Това е възможно, само ако грехът не се разбира като простъпка (нарушение на закона), а като състояние на сърцето, душата или вътрешния човек, както понякога наричат този вътрешен образ.
При каквито и да е обстоятелства да е извършено убийството (ако се извършва осъзнато), то винаги се съпровожда с ненавист. Още повече, че то, по принцип, става възможно само тогава, когато има ненавист.
В краен случай до момента, когато не е станало навик. Убийството, вече станало навик и извършвано без гняв и ненавист, равнодушно, е признак на болест на душата и нейната смърт.
Значи убийството непосредствено отразява състоянието на вътрешния човек, изкривява Божия образ в нас. (В този смисъл убиецът убива самият себе си и е подобен на куче, което лиже трион и не забелязва вредата, която си причинява, опиянявайки се от вкуса на собствената си кръв.)
Това много подробно се разглежда в първото послание на Йоан, където той пряко противопоставя Божиите деца, обичащи ближните не така, както Каин, който бил от лукавия и убил брата си; и децата на дявола, ненавиждащи брата си подобно на Каин.
Духовният отец на убийците се явява не Бог, а дяволът – човекоубиец от началото (Йоан. 8:44). Именно чрез дявола грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта (Рим. 5:12).
Бог е любов (1 Йоан 4:8) и Бог е живот (Йоан 14:6), затова ненавистта е състояние на духовна смърт:
Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт (1 Йоан 3:14).
Затова всеки убиец е духовно мъртъв и не може да наследи Небесното царство. За него е възможен един единствен изход – покаянието. Друг път в Небесното царство няма за него.
При това мотивите за убийството нямат съществено значение. Ти си убил враг. Ако го ненавиждаш, значи твоето сърце стои далеч от Бога. Ако го обичаш, както е заповядал Христос, какво чувстваш сега, когато си го убил?
Радост и облекчение – значи не си го обичал. Ужас и разкаяние – значи сърцето ти още може да се върне при Бога.
Както казва и св. Теофан Затворник: Съгрешил ли си, виж греха и се покай. Бог ще ти прости греха и пак ще ти даде ново сърце и нов дух (Йез. 36,26).
Затова пред нас, християните от третото хилядолетие след Рождеството на Спасителя, не стои въпросът в кои случаи е позволено убийството, или защо не можем да правим това, което са правили старозаветните юдеи. Въпросът, който сме длъжни да си зададем е: светлината, която свети в мен, не се ли е превърнала в тъмнина?
—————
Превод: Маргарита Генчева
