Християнство.бг
(Писмо до един приятел)
Прочетох книгата по-бързо отколкото очаквах.
Признавам, че ако не беше подарък от теб, приятелю, нямаше да го сторя, защото знаех, че тя не се приема добре в православните среди. Ти нарече „Стопанката на Господ“ „подарък за душата“ и беше толкова неподправено искрен в оценката си. Писателката Розмари Де Мео явно беше успяла да докосне душата ти, защото очите ти светеха, докато говореше за нея. И все пак, беше усетил антиправославното ѝ послание, щом каза, че ще ти бъде много интересно да чуеш моето мнение… С този призив, книгата престана да бъде просто подарък. Тя се превърна в предизвикателство, което би било не просто нелюбезно, а безотговорно, ако не приема. И доколкото ти се интересуваше именно от моето мнение (а не от нечие чуждо, каквито има немалко), нямах друг избор, освен да прочета твоя „подарък за душата“, въпреки вътрешната ми съпротива и притеснения, които усещах „на топка“ в стомаха си.
Подострих молив. Въоръжена с него и с молитви, взех книгата.
Откакто преди повече от 10 години се обърнах към православието с цялото си сърце и ум, думата „Господ“ придоби съвсем ясно и еднозначно съдържание. Да не изговарям напразно името на Господа, съгласно третата Божия заповед, се превърна в системно усилие, което постепенно разви моята чувствителност към всяко (на)празно споменаване на Божието име. Затова нямаше как да подмина един особен детайл на корицата: в заглавието „Стопанката на Господ“ буквата „С“ на думата „Господ“ беше различна и като цвят, и като шрифт, и като разположение. Буквата, всъщност изобразяваше рогата на схематичен черен козел, който „подпираше“ думата „Господ“ с рогата си… (Знам, че е излишно да влизам в обяснения какво символизира козелът и кого изобразяват с неговия образ).
От тази натрапена символика още на корицата „топката“ в стомаха ми подскочи. (Неволно се върнах години назад, когато една друга библейска символика със забранения плод на корицата на нашумялата тогава вампирска поредица, провокира за първи път размислите ми на православен християнин). Успокоих „топката“ и разгърнах.
Въпреки своите над 300 страници, книгата не тежеше, а беше някак удобна и за ръцете, и за очите. Елегантно оформена, с удобен шрифт и достатъчно „въздух“ между редовете, тя се оказа лесна за четене. Дарбата на Розмари Де Мео да борави с думите грабва читателя. Въпреки италианското си име, тя е привърженик на чистата, автентична българска реч, с която умело рисува пъстри родни пейзажи, създава колоритни герои и въвежда читателя в света на съвременното българско село, в което езически традиции, преплетени с християнство формират една особена вяра, наречена от нея „българска народна вяра“. Но сред изтъканите от родолюбие и народни традиции пасторални картини, често прелитат отровни стрели срещу православната ни вяра и Църква.
Първа страница:
Главната героиня решава да запали свещ в манастир, покрай който минава пътя ѝ. Свещениците ѝ приличат на горски джуджета и говорят с нея служебно. Клисарката я обърква с въпроса си колко свещи иска и ѝ заръчва да не забрави да целуне чудотворната икона, след което ѝ обръща гръб. Младата жена застава пред чудотворната икона: „Не ѝ харесваше тук. И Богородица беше една… черна. Защо ги рисуваха такива, като умрели. Троеручица… това с трите ръце беше малко… <…> Нито за здраве, нито за умрело искаше да пали. Искаше да запали огънче за промяна, за сила. Но не беше измислено тъй. Прибра си свещта и си тръгна“. Хлад, враждебност и негостоприемство лъхат от манастира, което успешно се внушава и на читателя.
Четвърта страница:
„Господи, чумо проклета, връщай се тука, че ще ти строша кокалите.“ Ледената топка прогори стомаха ми, а дъхът ми секна от такова дръзко богохулство… След още няколко изречения стана ясно, че думите са насочени не към Господа, а към внушителен по размери черен козел. Почти си отдъхнах, но бях объркана от въпроса кому и защо би хрумнало да даде подобно име на черен козел?! Интуитивно напипах отговора, виждайки как на корицата черния козел боде с рогата си думата „Господ“…
Още с първите си страници, „Стопанката на Господ“ безапелационно активира всички мои защитни системи. Сладкодумието на авторката освен дарба, е и мощен инструмент, с който умело омайва читателя, особено ако у него липсва защита, които да разпознае „вируса“, заразяващ душата с една особена, нездрава мистика, представена от нея като „огънче на промяната“ – изконната „българска народна вяра“.
Постепенно усетих ритъма на книгата:
Нанизани като „тежки пендари“ думи разказват с любов за омайни езически „тайнства“, които според писателката и нейните герои са „Правата вяра“, а след тях за контраст се появява тъмния образ на Църквата, която „…взе Бога от душите на хората, облече го в златни дрехи и му построи златна къща… <…> ….Рекоха още, че който не ходи в златната къща, не е праведен. Измислиха и име на цялата работа – православие, правилно славене на Бога.“ Суеверни езически обреди, провеждани от мъдри и родолюбиви българи се редуват с отблъскващия образ на православния свещеник, който краде от парите на църквата и изсъсква „- Ти ще гориш в ада, Божило!“, докато баба Божила кротко защитава църквата като „Свят дом на всяка душа“ и всеотдайно изпълнява църковните си задължения на езическия „нестинарски празник“, на който нестинари танцуват в транс с иконата на светите Констатнин и Елена през жаравата… Книгата е построена върху наивен дуализъм, според който добрите герои са силните и мъдри родолюбци, милеещи за съхранението и възраждането на българските езически обреди, а лошите изповядват православната вяра и са груби, студени, некомпетентни, лицемерни мракобесници и… каквото там още ви хрумне.
Много са богохулствата в тази езическа книга, които, обаче – красиво опаковани, се приемат като „чиста монета“ от непознаващия християнската си вяра българин. Внушенията за родолюбие и български корен, преплетени с езическа „духовност“, в която проблясват християнски нишки създават една опасна вяра, представена от Де Мео като вярата на старите българи. Героите на книгата буквално призовават българина да се завърне към тази стара вяра и да се откаже от натрапената от „родоотстъпника Борис“ православна християнска вяра. Много опасни са манипулациите на „Стопанката на Господ“, с които тя „с памук вади“ душата на своя читател, за да я вкара в кошарата на черния козел с богохулното име…
За разлика от православната християнска вяра, старата „българска народна вяра“ не изисква духовни усилия като пост, покаяние, изповед, причастие, поради което е много лесна и приятна за вярване. В тази лесна и приятна вяра „…българинът никога не е делил силите на бяла и черна. На Бог-добрия и Сатана – лошия. Българинът никога не е имал дявол, преди църквата да му го измисли. За него Богът е бил всичкото, цялото!“. Ето защо за българката с италианско име очевидно не е проблем, че черният козел носи името „Господ“, дори напротив – с това тя дръзко заявява, че Сатаната не съществува, той просто е измислен от Църквата, наред с прародителския грях, грехът въобще и всички други църковни измислици.
Богохулствата на писателката, която в лицето на главната героиня Райна се изживява като „Майстор“, овладял всички нюанси на магията (баене, наричане, леене на куршум и какво ли още не) прерастват в брутално поругаване на православната ни християнска вяра – тя не се свени да посегне на светци, като св. Илия, св. Петка, св. Злата Мъгленска, св. Борис-Михаил Покръстител, а православните ни християнски празници са изродени в езически ритуали, в които имената им са изкривени или подменени, а главните герои в тях са слънцето, земята, гората, водата, думите, мълчанието, месенето на безквасен обреден хляб… Ритуали, в които „някаква сила“ омайва и опиянява, докато се поругават библейски фундаменти, като 10-те Божи заповеди, заменени от „11-те народни повели“; църковни тайнства, като св. Кръщение, св. Венчание, Изповед и покаяние се описват като безсмислени и ненужни и са подменени с много „по-силните“ народни обреди като заричане, вричане, наричане…
Лукавството на авторката е буквално лепкаво от медните думи, с които неусетно вкарва отрова в душата на българина, например с „мъдростите“ на главната вещица (думата идвала от „веща жена“!) Магда — стопанката на козела Господ: „И никой да не я нарича да стане добра християнка! Разбрах, че тъй или иначе, ще не ще, вече сте я кръстили. Но наричането е български обичай и там най-святото право на душата е сама да избере име на бога си“. Многократно в книгата се повтаря призива да не се пипа бога на човека, който сам трябвало да си реши какво име да му даде, а не да приема внушенията на Църквата за „Исус“, като син Божий (апропо, навсякъде името „Исус“ е изписано с едно „И“, което ме учуди, предвид познанията на Де Мео за православната вяра и Църква, които тя със самочувствие демонстрира, но само за да осмее и изобличи). Отровата се лее щедро и чрез думите на баба Роза, майстор в леенето на куршум: „…Поповете са далече. Те си правят техните добрини в името на техния Бог. Някой трябва да върши добро и в името на хората. И да знае да гледа в душите им“. Каква затрогваща загриженост за душите на хората!
„Народната вяра“ на българката с италианско име се превръща в „знаме“, което за съжаление много българи прегръщат и гордо развяват (цитират, хвалят, превъзнасят, подаряват…), без никакви съмнения, че в нея има нещо нечисто. Доказателство за това е огромният тираж на книгата и неколкократното ѝ преиздаване. Силно показателни за амбициите на Де Мео са думите, насочени към децата: „Пък да я дадат тая магия на децата си. Щото туй си е наша магия, българска! Важно е децата да я знаят, пък те да могат да си наричат. Децата не ги е страх от магията. Чисти души са те. Знаят, усещат… На тях Райно, на тях разкажи!…“. За съжаление, с малки изключения българските деца, както и техните родители, баби и дядовци, не познават православната ни християнска вяра, в училище много рядко ги учат на нея, а безбожните години на комунистическата диктатура осакатиха душите на няколко поколения, израснали без Бога. Затова книги като „Стопанката на Господ“, която претендира за чиста българска духовност се превръщат в капан за души, чието верую е „Богът на българите се казва „ИМА НЯКАКВА СИЛА“… Нещо повече – съществува реалната опасност тази книга (и подобни на нея) да се превърне в „буквар на вярата“ за малки и големи и тази духовна революция не вещае нищо добро за България.
Лесно и красиво е да се вярва в „българската народна вяра“ на Розмари: тя е интересна, атрактивна, в нея има магии, душата се преражда, в тази „вяра“ земята е жива и ухае, а коренът български е силен и черпи сили от земята, която пък се съчетава със слънцето. Според тази вяра „Исус е бил от големите майстори… все вещи хора, с голяма сила… И е бил толкоз Божи син, колкото и ти си щерка Божия“. Тази вяра удобно не вярва в греха – „оня, дето го измисли пак църквата…“.
Манипулирането на Розмари Де Мео е „висш пилотаж“. Отровата ѝ е умело „посукана“ с истина – така се преглъща неусетно. Не мога да отрека, че на страниците открих и чисти послания, например главата, посветена на богатия и красив български език, който да пазим от чуждици. „…Когато не познаваш някой достатъчно, как да го обичаш и да се грижиш за него? Той ти е непотребен, нямаш нужда от него в твоя свят… И точно така умира един език. От забрава и от незнание!“ Това се отнася с пълна сила и за православната ни християнска вяра – когато не я познаваш, тя става непотребна и лесно се замърсява с духовни чуждици. Де Мео много добре разбира това, затова и пише книга, с която да замърси православната християнска вяра на българина със суеверно езичество, макар и поднесено на чист български език като „старата родова вяра“.
Съгласно чл. 13, ал. 3 от Конституцията, традиционното за България вероизповедание е източноправославното. За съжаление много истина има в думите на вещицата Магда: „…никаква християнка не си ти! Като повечето българи. Ако те питам в кой бог вярваш, какво ще ми отговориш? <…> Българинът, дори и когато се кръсти, все остава да си вярва в онова там старо нещо – в Силата. Мартеници, курбани, прераждания, писани яйца – всичко има в неговото християнство <…> Така се е посукало всичко. И вече много българи дори не знаят кое е от старата вяра и кое е християнството…“. Ето защо е толкова важно да изучаваме и познаваме православната си християнска вяра, независимо от възрастта ни – за да не ставаме пионки в ръцете на съмнителни духовни „гуру-та“ като Де Мео, която хем забранява да се „пипа бога“ на хората, хем изтънчено натрапва вяра, чийто бог – „Слънце“ изгрява и залязва в рогата на черния козел с името „Господ“…
Е, приятелю, дано не съм те притеснила с мнението си. Но ти го поиска и аз ти го давам. Благодаря ти за този подарък! Без него нямаше да се замисля за всичко това и нямаше да имам тази равносметка за проблемите във вярата на българина. Никога нямаше да посегна доброволно към „Стопанката на Господ“, за разлика от стотиците хиляди българи, които са го направили и които намират книгата за ценна и не усещат отровата в нея. Е, както казва и самата Розмари, всеки сам избира в кой Бог да вярва. Но за да направим разумния избор, трябва да знаем кой бог какъв е. След „българската народна вяра“ на Де Мео, би било полезно да опознаем и конституционната ни православна вяра. Само така изборът ни би бил справедлив.
П.П. Прощавайте, г-жо Де Мео, нищо лично! Уважавам силата, усилията и труда Ви, ценя призива Ви за запазване чистотата на българския език, но не споделям Вашата вяра! Книгата Ви е много успешна, затова със сигурност няма да навредя на славата ѝ, ако направя някои дребни фактологични забележки: православният свещеник никога не би казал за покойник „Лека му/ѝ пръст!“. Тази фраза е измислена от комунистическите безбожници; Името на Иисус се изписва от православните християни с две „и“; Църквата не е човешка организация, а основан от самия Иисус Христос богочовешки организъм, затова тя нищо не измисля (както е във Вашата „народна вяра“, в която народът сам измисля суеверия и създава своите обреди и традиции), а само прилага и спазва Божиите правила и заповеди, описани в Книгата на Книгите, която неслучайно е най-добрият бестселър за всички времена.
