Християнство.бг
Свещ. Йоан Бурдин
През два поредни дни говорих за опасността, която според мен носи изместването на акцентите по време на Литургията – от спомена за Тайната вечеря и причастяването с Тялото и Кръвта Христови към други събития и нужди, които в един момент стават безброй.
Как завършва това, виждаме нагледно (и не само в руските храмове). Когато отиват на Литургията да запалят свещ и да се „помолят за починалите“. Когато хората могат с месеци, дори с години, да не вземат причастие. Когато в храма се проповядва не Христос разпнатия, а безброй „победи“, патриотизъм, „числото на звяра“, „антиглобализъм“, „ябълков и меден спасител“[1] и прочие безсмислици.
И после към Чашата пристъпват двадесет души, а още двеста-триста стоят пред вратата на храма, за да си „наберат вода“, „да осветят ябълки“ или „да се поклонят пред мощите“.
А това се формира по следния начин: възпитание, изучаване и нагледен пример. И смяна на приоритетите.
Веднъж в България бях на Литургия, на която ръкополагаха свещеник. Изпяха „Отче наш“, но вместо Чашата (докато приготвяха всичко необходимо за ръкоположение), изнесоха мощи. И хората отидоха да им се поклонят. (В този момент разбрах протестантите, на които този обичай изглежда див).
След това започнаха да ръкополагат свещеник.
Е, някъде накрая (когато вече всички бяха забравили защо са се събрали) извадиха Чашата и набързо причастиха малцината желаещи).
Може и да е съвпадение, но плодовете на такова „пастирско възпитание“ наблюдавах на друга Литургия в същата България (но това не е необичайно и за Русия).
Отслужихме Литургия в манастирския храм. Около петнадесет души пристъпиха към Чашата – всички, които бяха на службата. Тогава вратите на храма се отвориха и видях огромна опашка – не по-малко от сто и повече души: те не влизаха в храма (въпреки че беше полупразен) и търпеливо чакаха края на службата, за да се поклонят на мощите на светите Кирил и Методий, заради което са изминали дългия път до отдалечения планински манастир.
Трудно е да се измисли по-нагледен пример за смяна на приоритетите.
Преди няколко години (дори не по реда на възпитанието в храма, а просто защото ми попадна любопитна история в една книга) разказах на моите енориаши за реакцията на един умен, но напълно невярващ човек, поканен да посети храма.
След литургията свещеникът го попитал за впечатленията му.
– Забелязах – казал атеистът, – че вашите хора не вярват наистина. За тях това е просто спектакъл.
– Защо? — изненадал се свещеникът.
– Казвате, че се причастявате с Тялото и Кръвта на вашия Бог, но в същото време, когато извадихте Чашата, нито един човек не коленичи. Мисля, че ако вярваха, че наистина има Бог, нямаше да се отнасят към Него толкова безразлично.
Оттогава изминаха няколко години, аз смених храма. Но и досега, въпреки лошото зрение, в момента на изваждане на Чашата, веднага разпознавам моите енориаши сред присъстващите. След известно време обаче, начинаещите също започват да вземат пример от тях. В крайна сметка, така се учат повечето хора – и в доброто, и в лошото.
(Въпреки това за обективност отбелязвам: не само от пастира и общността зависи дали това ще донесе духовен плод или ще остане външен признак на благочестие).
——–
Превод: Ренета Трифонова
Източник: Лична страница на о. Йоан Бурдин
[1] Т. нар. „Три Спаса“ или „Трима Спасители“ са: меден (14 август), ябълков (19 август) и орехов (29 август) които се падат по време на жътвата и последния месец на лятото – празнувани „народни“ ритуали в Русия, на които се освещават съответните продукти и приготвят различни ястия от тях (бел. прев.).
