Християнство.бг
Кой народ празнува будителите си? За да честваш като особено важно събуждането си – трябва сънят ти да е патологичен. Болестен. Интересно как би прозвучало „будители“ на англоговорящите, например? The Day of the Wakeners? Първата ми асоциация е със заглавие на фантастичен роман от библиотека „Галактика“. Такава дума в съвременния говорим английски език няма. Оксфордският речник постановява:
2.2 One who awakes. rare. 1857 Mrs. Gaskell C. Brontë vi. (1860) 78 She remembered the times when watchers or wakeners in the night heard the distant word of command.
Елизабет Гаскел в книгата си за „Животът на Шарлот Бронте“ я използва веднъж. Там думата има смисъл на „революционер“ или „социален реформатор“, „подбудител“. Става дума за борбите на работниците от началото на ХІХ в. – времето на индустриалната революция в Англия.
Нашата – „будители“ – е за друго. За „робство“ и дълбока самоидентитетна индиферентност: „Стига толкоз спавание, що е спала Болгария доволни векове“, призовава Неофит Рилски през 1835. Само че сегашният празник е учреден не като възторг на събудените вече, а като поредния националистичен ресантиман след поражението в Първата световна война (и войните преди нея). И естествено от правителството на Стамболийски, което идва на власт именно на вълната на някакво народняшко сиромахомилство, съчетано със социална неприязън на селото към града. Ето какво казва тогавашният министър на просвещението Ст. Омарчевски в речта си по този повод:
„…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество…“
Презумпцията – както и в патоса на съвременните национал-популисти – е, че някога в дълбокото патриархално минало ние сме имали величави личности, а после те са изчезнали и ние сме заспали крепък исторически сън, от който можем да бъдем събудени единствено ако обърнем поглед назад към това идеализирано минало, където „сърцата трептят за хубавото, националното“. Това дирене на величие в корена и кръвта се открива във всички тоталитарни режими от модерността, с изключение, разбира се, на комунизма, който именно затова забранява празнуването на Празника на будителите.
Особено любопитно е обаче, че никой практически не помни защо е избрана датата 1 ноември. А отговорът е, че това е празникът на св. Иоан Рилски Чудотворец по стар стил (какъвто е бил във времето на учредяването). Светецът е напълно забравен и изтласкан от празничните представи – не е достатъчно „национален“. И не „буди“ за правилните неща.
Ама и за „правилните“ неща не е било лесно да бъде разбуден нашият народец. Ето какво пише Захарий Стоянов за живото съвремие на будителите:
„Щом стъпихме на улицата, и запяхме бунтовната песен:
Ха, народ поробен,
Що си тъй заспал,
Ил живот свободен
Теб не ти е мил! —
и пр.
Всеки може да си въобрази като какво впечатление трябваше да произведе нашето появлявание на улицата … Улицата, през която вървехме, беше пуста; тук-там се чуваше силното затваряние на портите; напредя ни се виждаха да препречват по улицата някои жени, които потъваха в дворовете, а после си подаваха главите през стените, за да ни гледат…“ а заптиетата чак не могат да повярват: „тия гледаха втренчено към нас, не можеха да си обяснят що сме за хора ние. Вероятно тия са си помислили, че ние не сме друго нищо, освен комедаджии, които заобикалят из селата по празниците и ходят из улиците с байряк и тъпан да събират публика.“ Комедианти! Това е първото, което хрумва на властите. И нищо чудно – „ние изхвръкнахме на улицата като вихрушка, с голи сабли в ръце, със зелен байряк, боси и гологлави, само четирма души (апостолите).“
Но не точно към това иска министър Омарчевски да насочат вниманието си младежите. Той сочи към друго минало, измисленото героично минало, величавите фикционални моменти, които ни се иска да сме преживели всенародно. А не сме. Нищо чудно, че единственото литературно произведение, което има топла връзка с националната ни идентичност е „Под игото“ – роман, силно повлиян от романтизма, който, независимо от натуралните си битовизми, има сюжет напомпан със сантиментален героизъм, както го изисква литературният тренд. Захарий Стоянов е силно недолюбван от спящите.
Това „спавание“ на българския народ наистина повече напомня летаргия – летаргия, от която той се събужда в гърчове, за да заспи скоро отново. Нещо подобно на сънната болест, наричана на колониален език „negro lethargy“. Болест, която се причинява от паразита Trypanosoma brucei, разнасян от мухата цеце. Името на този паразит произлиза от гръцката τρυπανον – бургия със спираловидно острие подобно на тирбушон – и се свързва с въртеливите гърчове на телата (σῶμα) на болните. Оттам произхожда и медицинският термин „трепанация“. Впрочем наскоро гледах алегорична картина на средновековна трепанация, която цели да извади камъка на глупостта от главата на глупака – и вади лалета…
Но да не се отклоняваме. Тази Трипаносома е много коварна и с това, че за разлика от повечето паразити успява да пробие кръвно-мозъчна бариера. Влиза в мозъка сиреч и върши там каквото върши, за да се стигне до патологичното редуване на сън и гърчове. Повечето разновидности на този мозъчен свредел са наречени на географските локации, където са открити. Нашата по тази логика трябва да е Trypanosoma bulgariense. Остава да разберем коя муха я разнася. Сега мухата цеце всъщност се нарича родово Glossina от γλῶσσα – гр. „език“ и таксономичния суфикс. Без да съм сигурна какво е подтикнало далите името да изберат точно него, мисля, че то пасва идеално на нашата тук разновидност на зловредния паразит. Езикът е в основата на болестното състояние, езикът на зловредната пропаганда – съвсем обмислена, родена и усъвършенствана в лабораториите на руските и съветските подривни служби – Glossina sovietica, да кажем. Тази Глосина бръмчи и пие кръв, бръмчи и пие кръв и пренася своя мозъчен свредел, който вече е преминал всички бариери и е докарал мнозинството на българския народ до болестна летаргия, в която той сънува някакви отминали будители, но не ще да се събуди.
Текстът е от личната FB страница на Слава Янакиева
