Християнство.бг
Наскоро Синодът на РПЦЗ (Руската православна църква зад граница) публикува изявление, в което обвинява Русия, че се връща към „лъжливата и богопротивна идеология, властвала през миналия век“.
Не мисля, че са прави: за да се върнеш някъде, трябва първо да си си тръгнал оттам. А нашият път извън „съветския идеологически тупик“ още дори не е започнал – въпреки всички реверанси на властта към църквата.
Но повече ме порази една от последните фрази в този документ:
„Повече от сто години Задграничната църква смяташе за свой дълг да пребивава в този свят свободна от връзка с каквато и да било държава, партия или светска идеология, безстрашно провъзгласявайки простата и чиста Истина на Светото Православие.“
Дейците на РПЦЗ никога не са страдали от излишна скромност, но една щипка срам нямаше да им навреди.
През тези сто години е имало поне един период, в който РПЦЗ преживява не по-малко дълбоко духовно падение от останалите християнски конфесии – това са 30-те и 40-те години на XX век.
Мнозина християни тогава не устояха на изкушението и не се погнусиха да прославят не само чистото зло, но и да сътрудничат с него. РПЦЗ не беше изключение.
Това, което ги ръководеше в началото на 30-те, не беше „простата и чиста Истина на Светото Православие“, а омразата към евреите и болшевиките. Тогава започнаха сътрудничеството си с НСДАП – германските националсоциалисти.
Министерството на вероизповеданията в Райха предоставя на Германската епархия на РПЦЗ държавен статут – „корпорация на публичното право“, какъвто дотогава имаха само лутераните и католиците. През 1938 г. нацистите финансират строежа на нов катедрален храм на РПЦЗ в Берлин и ремонта на още 19 храма. Междувременно храмове на друга руска юрисдикция – Западноевропейската екзархия – са конфискувани и прехвърлени на РПЦЗ.
Запазени са интересни документи – благодарствени писма и обръщения на духовници от онова време. Ето как митрополит Анастасий (Грибановски) пише през 1938 г. до Хитлер:
„Молитви за Вас ще се възнасят не само в този новопостроен храм, не само в пределите на Германия, но и във всички православни църкви… Най-добрите хора от всички народи… виждат у Вас вожд в световната борба за мир и истина…“
В същото време вече функционират лагерите на смъртта – Дахау, Заксенхаузен, Бухенвалд… Митрополитът не може да не знае това – още през 1937 г. в Париж на руски е издадена книгата „Ораниенбург“ от Роман Гул, свидетелство от първо лице за нацистките лагери.
И все пак, той изпраща благодарствени писма – както до Хитлер, така и до неговия министър.
Нека бъдем справедливи – РПЦЗ не е единствената църква, която преживява духовно падение. И други „пазители на Православието“ като Света гора Атон, след окупацията от Германия през 1941 г., изпращат молба до Хитлер да вземе под свое покровителство Света гора, подобно на византийските императори.
Известен монах дърворезбар дори изработва дървена икона на Хитлер с надпис: „Адолф – великият цар“, подарена на фюрера.
Дори през 1943 г., когато зверствата на нацистите вече са добре известни, Света гора продължава да благодари на Райха за „освобождението на Русия от безбожния болшевизъм“.
Сходно е положението и в Беларус – през 1942 г. на Всебелоруския събор се изпраща телеграма до Хитлер с благодарност за „освобождението от московското безбожно иго“ и пожелания за победа на „непобедимото оръжие на Райха“.
В Украйна нацистите умело използват разкола между различни православни църкви. На едната страна – хиляди убити в Бабин Яр, Каменец-Подолски, Корюковка, а на другата – 5,5 хиляди отворени храма.
Но не всички православни остават слепи. Монахиня Мария (Скобцова), отец Дмитрий Клепенин, Иля Фондамински, митрополит Антоний Сурожски, Александър Шморел – всички те вършат делата на любовта, без да чакат енциклики или патриаршески послания.
Подобна – а понякога и по-тежка – е картината в протестантските църкви. През 1932 г. в Германия възниква движението „Немски християни“, които се наричат „щурмови отряди на Исус Христос“. Искат премахване на Стария завет и преработка на Новия в духа на националсоциализма.
Пасторите са принуждавани да дават клетва за верност на Хитлер. Младежките протестантски организации се вливат в „Хитлерюгенд“. През 1938 г. лутеранският епископ заповядва на всички пастори да се закълнат във вярност на фюрера.
Създадена е и т.нар. „Изповедническа църква“, която по замисъл трябва да свидетелства за Христос. Но това свидетелство дават не църквата като институция, а единици: Дитрих Бонхофер, Лотар Крайсиг, Елизабет Шмиц и др.
Католическата църква също не остава назад. През 1933 г. Ватиканът подписва конкордат с Третия райх, признавайки режима. Папа Пий XII отказва публично да осъди Холокоста. След „Кристалната нощ“ никой католически епископ не протестира.
Католическите свещеници помагат на нацистки престъпници да избягат след войната – включително Айхман, Менгеле, Барби. С помощта на Ватикана мнозина от тях получават документи и убежище.
Разбира се, имало е и герои – хиляди евреи са спасени в манастири, хиляди свещеници загиват в лагери. Но това е било личен подвиг, не официална позиция на църквата.
Съжалявам, че съвременните архиереи на РПЦЗ (а и на други християнски църкви) имат толкова къса историческа памет.
Паметта за собствените грешки ни помага да не се надуваме горделиво, да не се издигаме над другите, да не градим илюзии и да не гледаме на света, на Църквата и на себе си (в този свят и в Църквата) през розови очила.
В този свят, през цялата му история, има само една безспорна Истина и Красота — и това е Христос. Той е истинският и единствен пазител на тази Истина и Красота. Той не спасява човечеството като цяло, нито държави, народи или човешки институции — Той спасява човека.
Ние вървим след Него не като тълпа (включително и религиозна тълпа), а всеки лично откликва или отхвърля Неговия зов. И върши „делата на Любовта“, без да чака енциклики, томоси, патриаршески послания или решения на Синода. Просто защото така повелява сърцето.
Христос дойде, за да създаде Своята Църква, и „вратите адови няма да ѝ надделеят“. Две хиляди години всяка християнска конфесия (и поместна църква) твърди, че именно тя е носителката на Истината — че нейната църква е онази, която „няма да бъде победена“.
Но дори и с бегъл поглед към историята става ясно — всяка от земните църкви (като структура или институция) вече многократно е била „надделявана“ от „портите адови“. И това се случва и сега, пред очите ни.
И колкото по-силно отъждествяваме една или друга земна църква с Църквата Христова, толкова по-голямо е разочарованието, когато тя падне. Тогава губим вяра — защото кумирите, които сами сме си създали, рухват.
Нито една земна църква не може да устои срещу ада, защото и доброто, и злото не са в църковните институции, а в човешките сърца. Именно там е и „Царството Небесно“. Именно там е и Църквата, която няма да „надделеят“.
Земната църква е Христова само дотолкова, доколкото всеки един от нас — нейните членове — носи в себе си „Божия Образ“, върви по „пътя на Христос“ и върши „делата на Любовта“.
Затова ми се струват безплодни всички спорове от рода на „в коя църква е спасението“, „кой патриарх е отпаднал от Църквата“, „има ли още благодат в РПЦ, УПЦ или КП“ и т.н.
Ние не прославяме РПЦЗ, Католическата църква или някоя лутеранска общност. Ние прославяме майка Мария (Скобцова), Илия Фондамински, Дитрих Бонхьофер, Джузепе Москати, Мария Пилар, Франц Йегерштетер — заради живота и смъртта им, заради тяхното свидетелство, заради делата им — а не заради принадлежността им към някаква църковна структура.
Затова именно сега (а и винаги) към всеки от нас, който не знае „къде се пази Истината“, накъде да върви, към коя църковна общност да се присъедини, са отправени думите на Христос: „Иди и ти постъпвай така“.
