Маргарита Генчева
Скъпо удоволствие се оказва свободата. Да пишеш това, което мислиш, да говориш това, за което те предупреждава съвестта, е лукс, който малцина днес могат да си позволят. Когато трябва да изхраниш семейството си, работното място е ключово за оцеляването и на теб, и на хората, които обичаш. Това важи и за университета. Виждаш, че цари пълно лицемерие и угодничество в академичните среди, но си мълчиш. Защото, ако говориш, ще те уволнят, а тогава оставаш на улицата.
Убитите и затворените заради свободата на словото
Всички международни и европейски документи провъзгласяват, че свободата на словото е основно човешко право. А… тя все повече липсва.
В Русия за „дискредитиране на армията“ (тоест да се обявиш срещу войната) те глобяват, а можеш да получиш и до 15 години затвор. В Беларус политическите затворници за последните няколко години са 3765 души.
Международната организация „Репортери без граници“ публикува в края на 2022 г. доклад, в който посочва, че „1 668 журналисти са били убити по света във връзка с работата си през последните две десетилетия“ – убийства по поръчка, атаки във военни зони, смъртоносни наранявания.
Откакто Путин е на власт, в Русия 37 журналисти са убити заради работата си, като един от най-известните случаи е убийството на Анна Политковская през 2006 г. Смъртта ѝ е подарък за рождения ден на кремълския диктатор.
А в България?
Дори няма да коментирам „изпразнените столчета“ на критичните журналисти и свалените през годините предавания от националните телевизии за задаването на „погрешния“ въпрос. Ще пиша за това, което виждам.
Прочетох новата концепция за промяна на учебните програми на Министерството на образованието и науката (февруари, 2025). Не видях да фигурира в нея насърчаването на учениците към „критично мислене“. Това словосъчетание просто липсваше! Имаше всичко останало – изграждане на национално самосъзнание, състрадание, все хубави неща. Но критичното мислене отсъстваше.
МОН иска да въвежда обучение по „добродетели и религия“, Янка Такева от Съюза на българските учители и и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов подкрепят публично патриарх Даниил за въвеждането на предмета „Религия православие“ в общообразователната програма. Питам се дали МОН, Янка Такева или Борислав Сарафов (очевидно твърде „загрижени“ за възпитанието в ценности на българските ученици), биха въобще споменали, че според християнските учители на Църквата разсъдливостта е една от най-големите добродетели?
Свободата на словото върви ръка за ръка с критичното мислене. Затова се оказва и толкова нежелана. Тъжно е, че това, което важи в пълна сила за положението в държавата, важи и за църквата ни. От юни 2024 г. насам с всеки изминал ден се потвърждават прозренията за свободата на преп. Мария Скобцова. Когато църквата се напълни с хора, разбиращи християнството като поредната партийна доктрина, свободната мисъл и творчеството не само, че не се насърчават, но и се наказват. Мислех, че това важи най-вече за православието на Североизток, но и у нас в България (в частност православната църква) се развиват същите процеси.
По митрополитската телевизия на Софийска епархия излиза епизод с дискусия за религиозното образование. Излагат се аргументи „за“ и „против“, получава се най-сетне смислен разговор по темата отвъд клишетата и идеологиите… Но не, щом не следва „партийната линия“, нека епизодът бъде свален! Че току-виж развалил църковния ни имидж пред света! Вождът каза „не“, а значи всички под него трябва да козируват и изпълняват безпрекословно. Все пак послушание е нужно, мисленето вреди…
Култ към личността
Редом с актовете на цензура, се възражда и култът към личността. Премрежените погледи при всяко посещение на храм в епархията от страна на патриарха; бялото килимче с цветя; елейните слова как такова нещо в БПЦ не се е случвало от години; стихотворение, написано от някоя презвитера, което венцеслави новия предстоятел на родната ни църква почти като жив светец… Всичко това ми идва в повече.
Ако това е здраво отношение на православни християни към техен новоизбран епископ, ако това е православието, значи явно не изповядваме една и съща вяра. Във всичко това не е християнството, което познавам, и не е Христос, в Когото вярвам.
„А ти май не се радваш!“ – написа ми преди месеци една позната, когато под поредната порция сервилничество, последвало избора на новия ни патриарх, изразих съмнение. Ами не се радвам, когато вкусвам човекоугодничество, тоталитаризъм и затвор там, където би трябвало радостта и свободата да преизобилстват. Защото Христос ни освобождава от зависимостите, Той ни обича безкрайно и в Неговата любов човекът лети, а вкусът на свободата не може да бъде объркан.
Надежда има
Майка Мария Скобцова ни припомня, че свободата няма да угасне в Църквата до края на времената. Препрочитам си следните нейни думи и се утешавам:
„Има от какво да изпаднем в пълно отчаяние, ако наред с тези перспективи не вярвахме, че същинската Христова истина остава винаги свързана със свободата, че свободата няма да угасне окончателно в Църквата до деня на Страшния съд, че нашата небивала в света свобода има провиденциален характер и ни подготвя за търпение и подвиг, връчва ни сякаш едно огромно съкровище и ни дава сили да го опазим. И главното: че каквото и да се случи в църковния живот – дали ласкателство от държавата, гонения от безбожниците или изопачаване на духа на Христовата свобода – нищо не е страшно за Църквата, защото портите адови няма да ѝ надделеят.
А нашият път, нашето призвание, подвиг и кръст е да принесем свободната Христова истина през всички изпитания“.
