Християнство.бг
Александър Солдатов // Новая газета
„И тъй, кога видите да стои на свято място „мерзостта на запустението“ (Мат. 24:15).
Упоритите цифри
Православният телевизионен канал „Союз“, принадлежащ на Екатеринбургската епархия на Руската православна църква, всеки ден излъчва литургия на живо. Камери се поставят в различни храмове – най-често московски или петербургски, но понякога и провинциални, дори селски. Но независимо какъв е храмът, почти всички излъчванията показват едно печално за РПЦ явление: храмовете са опустели. На литургиите обикновено присъстват по няколко души. Дори на тържествените патриаршески служби в храма „Христос Спасител“, ако това не е Рождество или Великден, малките групи молещи се миряни заемат скромна част от храмовото пространство пред иконостаса.
Малобройността на богослуженията в Русия на пръв поглед изглежда парадоксално. В атеистичния СССР действащите храмове бяха препълнени. В съвременна Русия, чиято власт се обяви за „Катехон“ – последния пазител на уникалната православна духовност и традиционните ценности, – храмовете сякаш изглеждат ненужни.
На патриарх Алексий II се приписва признанието: „Народът си отива от църквата“. В своя доклад пред събрание на московското духовенство през 2004 г. той твърдеше, че най-много хора биват отблъсквани от „користолюбието на свещениците и служителите при храмовете“. Срастването с властта и с големия държавен капитал доведе до това, че църковната корпорация все по-малко зависи от парите на обикновените енориаши и все повече се интегрира в бюджетите на различни нива.
При големите катедрали и манастири са създадени специални попечителски съвети, обединяващи чиновници и представители на бизнеса, които „правят дарения“ срещу гаранции за относителна неприкосновеност – разбира се, не от страна на Църквата.
Отливът на енориаши само се засили през годините на патриаршеството на Кирил. В началото се опитаха да се борят с това чрез фотошоп – пресслужбата на патриарха „залепваше“ липсващи богомолци върху снимките, публикувани на сайта на патриаршията. На шега ги наричаха „копипаство“ (ироничен неологизъм, образуван от copy-paste и паство). Но от тази практика бързо се отказаха – тя само вредеше на и без това сложната репутация на действащия патриарх.
Официалната руска социология регистрира устойчив спад на „институционалната“ религиозност. Според данните от февруарското изследване на ценнтър „Левада“, делът на руснаците, които изобщо не посещават църковни служби, за първи път от 90-те години насам е надхвърлил половината и е достигнал 55%. През юни миналата година този показател е бил едва 44%. Според тези данни за относително въцърковени (тоест хора, които ходят в храм веднъж месечно или по-често) могат да се смятат само 16% от анкетираните. Сред младежите до 25 години делът на онези, които никога не влизат в храм, е достигнал 68%, а сред учащите — 71%. В същото време „към православието“ се причисляват 73% от руснаците, но както показват множество други изследвания, подобна идентификация не означава непременно дори вяра в Бога.
За много руснаци „да бъдеш православен“ означава да се отнасяш към определена етнокултура, а не към религията като такава.
По-достоверна картина на нивото на религиозност дават измерванията на посещаемостта на храмовете по време на главните празници – Рождество и Великден, извършвани от органите на МВР. Така например през 2024 г., в разгара на патриотическата мобилизация около СВО („специалната военна операция“), рождественските служби са били посетени от около 1,4 милиона руснаци, тоест приблизително 1 % от населението. Посещаемостта на великденските служби е по-висока, което е свързано с промяна в методиката на отчитане, за която е настоявал патриарх Кирил. Сега във великденската статистика попадат не само молещите се по време на службата, но и тези, които идват да осветят козунаци и яйца. През 2023 г. техният брой е бил приблизително 2,8 милиона души.
Според проучване на ВЦИОМ, проведено през април 2024 г., само 12% от „зумърите“ (родените през XXI век) и 18% от милениалите (родените през 90-те години) са признали, че Великден е важен за тях. Близката до РПЦ изследователска служба „Среда“ признава, че само 5% от руснаците, определящи себе си като православни, смятат за важен за себе си „духовния, мистичния живот“ в Църквата.
Фактори за отлива
Спадът на реалната, а не на декларираната религиозност в Русия се случва на фона на циничното използване на Църквата за пропаганда на държавната идеология и СВО. Празнотата на храмовете говори за реалното възприемане на подобна пропаганда от народа много повече, отколкото милионите най-правилни думи.
Свой принос за отлива на енориаши има и COVID: първо – активната агитация на патриарха и представители на РПЦ против посещението на храмовете (с позовавания на древни светци, които се спасявали и без храмове), а след това – разпространението на вируса сред най-консервативните духовници и енориаши, които демонстрираха силата на своята вяра чрез отказ да спазват противоепидемични мерки. Жертви на пандемията в РПЦ станаха няколко архиереи, стотици свещеници и десетки (ако не и стотици) хиляди миряни, които представляваха стария енорийски актив.
Нарастващото в обществото недоволство от РПЦ се сдържа чрез репресивни практики, включително по-активното прилагане на чл. 148 от Наказателния кодекс на Руската федерация („оскърбяване на чувствата на вярващите“). Той започна да се използва често и по все по-незначителни поводи.
Например на този Великден беше задържана служителката на един московски бар Ксения Белоусова, която поставила наргиле върху козунак. Въпреки публичното разкаяние, тя беше осъдена на три години колония (макар че сега вече е освободена). Наскоро по същия член беше образувано дело срещу омския художник Никита Поздняков, срещу когото е подало сигнал свързаното с РПЦ движение „Сорок сороков“. На една от картините на Поздняков е изобразен полицай в образа на Христос с ореол.
Чисто „светската“, милитаристична пропаганда, която се излива от църковния амвон, при това придружена с репресии срещу несъгласните с нея, създава впечатление за идеологически диктат, от който човек иска да се защити, да се скрие.
С този фактор съвпадна и „смяната на поколенията“ – когато ресурсът на постсъветските неофити „от 90-те години“ започна да се изчерпва, а ново поколение неофити не се появи на тяхно място.
Неофитството през 90-те години до голяма степен беше ситуативно, опортюнистично: лозунгът за отказ от държавна идеология и за абсолютен плурализъм беше издигнат в Русия, но така и не беше напълно реализиран. На мястото на съветския тип идеологизация доста бързо дойде псевдотрадиционалисткият модел, олицетворяван от РПЦ и други „традиционни конфесии“, признаващи първенството на РПЦ. По-точно казано, старата съветска матрица бързо се изпълни с ново (добре забравено старо) квазирелигиозно съдържание.
Писателят и философ-дисидент Александър Зиновиев така описваше „дълбочината“ на религиозното обръщане на неофитите от 90-те:
„Убедените атеисти от партийния апарат и от интелигенцията мълниеносно се превърнаха в също толкова убедени вярващи и внесоха своя принос в строителството на църкви със същия ентусиазъм, с който техните предшественици през двадесетте и тридесетте години правеха това при разрушаването на църкви.“
За много от онези, които влязоха в Църквата, „привидна убеденост“ не надхвърляше елементарния стремеж, изработен от съветския житейски опит – да вървят в крак с властта, пречупвайки се заедно с „партийната линия“.
Ръководителят на катедрата по социология в Руския държавен хуманитарен университет, академик Жан Тощенко, разделя постсъветските новопокръстени православни на пет категории:
– обикновени чиновници-кариеристи;
– имитатори-лицемери (те активно попълваха недостигащите редици на духовенството);
– „православни атеисти“ (като например Лужков или Лукашенко), които парадоксално съчетават старата и новата идентичност;
– професионални „адвокати“ на РПЦ, чиито доходи са свързани с работа за тази корпорация;
– радикали-екстремисти.
Ако първите четири категории трудно могат да бъдат отнесени към „дълбоко вярващите“, то последната доста бързо (още през 2000-те години, а особено при Кирил) се разочарова от ръководството на РПЦ и попълни редиците на многобройните юрисдикции на „алтернативното“ православие или на „непоминаващите“, „царебожниците“, „антиваксърите“ и други подобни групи, които представляват глуха опозиция вътре в самата РПЦ.
„Божествената“ идеология и „гражданската“ религия
Председателят на Съвета по религиозните въпроси към Министерския съвет на СССР по времето на Горбачов Константин Харчев твърдеше, че широкото и помпозно честване на 1000-годишнината на руското православие през 1988 г. е било инициирано от властта – от онази част на партийно-чекистката номенклатура, която е осъзнала, че вместо обезценилия се комунизъм трябва да се „даде на народа“ нова идеология.
Тази идеология постепенно узряваше, попивайки различни елементи, и днес тя се нарича „традиционни ценности“ или „духовни скрепи“ (свързващи елементи, скрепление, бел. ред.).
Никой не знае пълния списък на тези ценности или „скрепи“, но при всяка възможност се подчертава, че те са противоположни на всичко „западно“ – на индивидуализма, либерализма, правата на човека и т.н.
И то дотолкова противоположни, че според думите на ръководителя на РПЦ:
„Когато стана ясно, че вече нямаме нищо общо [със Запада], това доведе до военно противопоставяне.“
Така на мястото на християнството (и в частност на православието) в Русия дойде „гражданска“ религия, която постепенно се превърна в „политическа“. Разликата между тях е, че първата сякаш се опира на висша, религиозна санкция, докато втората сама провъзгласява себе си за първоизточник на Истината и дава санкции на институциите, включително и на Църквата.
„Пророческите“ фрази на Путин (като например: „Ние като мъченици ще попаднем в рая, а те просто ще пукнат“) се цитират от амвоните без никакви съмнения, а патриархът заявява, че властта на Путин трябва да продължи до края на времената.
В християнската есхатология (учението за края на времената) „политическата“ религия се въплъщава в образа на Антихриста — тоталитарния владетел, „който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог или светиня“ (2 Сол. 2:4).
Новият атеизъм и Новата вяра
И все пак, провъзгласявайки пълната несъвместимост на „руския свят“ със Запада, патриарх Кирил представя желаното за действително. Процесът на отлив на вярващи от традиционните църкви и настъпването на епохата на „индивидуалните духовни конструкти“ протичат синхронно и в двата свята.
Преди около 20 години в научната употреба на западното религиознание навлезе терминът „нов атеизъм“ (НА). Това явление се описва като светски отговор на предизвикателствата на религиозния фундаментализъм (преди всичко ислямския), а отправна точка за него се смятат терористичните атаки от 11 септември 2001 г.
Американският публицист и популяризатор на науката Сам Харис публикува през 2004 г. „програмната“ книга „Краят на вярата: религия, терор и бъдещето на разума“, превърнала се в манифест на Новия атеизъм. След нея излязоха „Бог като илюзия“ на Ричард Докинс; „Разбиването на магията: религията като природен феномен“ на Даниел Денет; „Бог: неуспешната хипотеза“ на Виктор Стенджър и „Бог не е любов: как религията отравя всичко“ на Кристофър Хитчънс.
Всички те бяха преведени на руски и издадени в Москва през 2008–2013 г., нещо, което в днешните условия вече е трудно да си представим.
„Новият атеизъм“ се различава от класическия, особено от войнстващия атеизъм, по това, че се противопоставя на тоталитаризма от либерални позиции и влиза в диалог с „разумните форми на религиозност“.
Някои изследователи го наричат „интеизъм“ – учение, което не отрича категорично съществуването на Бога, но се отказва от догмите и се бори с всички форми на принуда в областта на избора на светоглед.
Подобно на „новия атеизъм“, постепенно се оформя и „новата религиозност“, наричана „постсекуларна“. За нейните привърженици рамките на традиционните религии са тесни, те създават лични духовни конструкти от елементи на различни традиции, които намират за полезни или просто интересни за себе си.
Почвата за подобно конструиране в западната християнска среда подготви икуменизмът – движението за единство на християните отвъд конфесионалните и богословските граници. Към края на ХХ век това движение достигна мащабите на суперикуменизъм, който постулира обединение вече и с вярващи извън рамките на християнството.
Основният (и вероятно единственият) „догмат“ на суперикуменизма е признанието, че всички религии са различни пътища към едно и също висше начало. Разработването на тази доктрина се занимава от Парламента на световните религии.
В рамките на синкретичното движение „New Age“ дори не се изисква този доктринален минимум – духовните практики се смятат за еднакво достъпни както за вярващи, така и за невярващи.
„Новият атеизъм“ и „постсекуларизмът“ помогнаха на западното общество да извърви огромен път – от фронталния сблъсък между религиозния фундаментализъм и светската култура, за който предупреждаваше Самюъл Хънтингтън, към плурализъм на индивидуалните духовни конструкти.
Всяка религиозна традиция, дори онази, която доскоро е изглеждала опасна или враждебна, не се отхвърля и не се отрича „още на прага“. Тя се разглежда като ресурс за попълване на хранилището от „духовни знания“ и за търсене на нови „практики за самоочистване“.
Професорът от Франкфуртския университет Юрген Хабермас вижда същността на „постсекуларизма“ в това, че въпросът за философската истина се извежда извън рамките на политическия процес.
Държавата и нейните институции признават равнопоставеността на религиозното и светското, тъй като абсолютизирането на което и да е от тези начала носи риск от тоталитаризъм.
С други думи, ако държавата или силен политически лидер започнат да „философстват“, те са близо до това да се плъзнат към тоталитаризъм.
Лидерът има право да „проповядва истината“ само в свободното от служебните му задължения време.
Но това е религиоведски и философски идеал. В конкретно-историческите условия на Руската федерация новият атеизъм се проявява като една от малкото позволени форми на легален протест, макар и ограничена в частното пространство.
Най-често това е социална позиция, индикатор за групова идентичност, а не резултат от сериозен светогледен избор или отхвърляне на религиозната традиция, която „протестиращите“ атеисти обикновено дори не са изучавали задълбочено.
За много хора пътят към нейното изучаване е бил преграден от РПЦ. При условията на фактическа забрана на свободната конкуренция между идеи и учения, включително религиозни, едва ли може да се говори за отговорен светогледен избор.
Всичко става прекалено черно-бяло.
