Атанас Димитров – АтаДим
Главиницки епископ Стефан
„Натанаил: От Назарет може ли да излезе нещо добро?
Филип: Дойди и виж“ (Иоан 1:46)
Натанаил с прямотата си станал симпатичен на Господа Иисуса Христа и Той го нарекъл „истински израилтянин, у когото няма лукавство“ (Иоан 1:47). Назарет около времето на евангелските събития бил незначителен във всяко отношение малък галилейски градец, никога и при никакъв случай неспоменат в историята на Израиля. Галилея, в която той се намирал по същото това време, в очите на истинските правоверни израилтяни си била спечелила лошо име на езическа област, отклонила се в духовно-нравствено отношение от Иудея, която се държала о закона и преданията на старците. Още пророк Исаия я нарича „езическа Галилея“ (Мат. 4:15). Така, че когато Натанаил срещнал Филип, когото Иисус току-що бил призовал за свой апостол, и той от своя страна заговорил с него възторжено за Иисус и му казал „намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците. (Иоан 1:45). Натанаил парирал съобщението на Филип с думите „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ (Иоан 1:46). Тези слова на чистосърдечния и прямолинеен Натанаил били израз на неговото дълбоко убеждение на „истински израилтянин“, че целият израилски народ най-малко допускал Месия да произлезе от Назарет. При това положение почтеният Натанаил никак не е могъл да допусне, че „велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16) се беше осъществила именно в Назарет.
Там живееше бедният и неизвестен дърводелец Йосиф, далечен потъмък на цар Давид, който прие в дома си св. Дева Мария от ръцете на първосвещеника в Иерусалимския храм, дето тя прекарала детството и юношеството си в свята чистота, разцъфтявайки като прекрасна бяла лилия. Окото Божие не я изпускаше нито за миг и когато тя според повелята на закона пристъпи прага на скромния дом на Йосиф. Нейната неизказана святост и смирение украсиха и хижата на дърводелеца от Назарет и архангел Гавраил, пратен от Всевишния с трепетна почит към нея като съучастница на великата Божия тайна, ѝ донесе в този дом благовестието на небето, че тя е избрана от Бога да бъде майка на Неговия Син. Когато безплътният вестител проникна в малката и бедна стаичка, обитавана от нея, ѝ рече „радвай се, благодатна, Господ е с тебе… ще родиш Син и ще Го наречеш Иисус (Лук. 1:31). Тя беше дълбоко смутена, макар пред нея да беше безплътен небожител, който ѝ носеше небивала Божия вест, за пръв път чута от човешко ухо, защото тя беше се посветила с обич на всегдашно девство, а ѝ се предричаше майчинство. Когато, обаче, необикновеният вестител ѝ откри, че ще бъде Майка-Дева, тя прие с цялата си душа волята Божия.
И тя стана майка на Иисус. Роди Го в обора за добитък в околностите на Витлеем, бягайки с Йосиф и Младенеца в Египет, пред зверския гняв на Ирода и отново се прибраха в Назарет, дето Иисус стигна своята тридесетгодишнина. Достигнал пълната мяра на възмъжаване, тайнственият глас на Неговата неповторима мисия в света Го отправи на река Йордан при Неговия предтеча Йоан, от когото прие кръщение и след като излезе пълен победител над княза на тоя свят в задйорданската пустиня, отново се върна при хората и си потърси ученици, между които попадна и Натанаил. При първата си среща с Богочовека той не знаеше нищо за Него, освен чутото от Филип, че е Месия и е от Назарет, а тези две понятия не се побираха едно до друго в съзнанието му. Когато обаче Натанаил при срещата си с Иисус чу думите Му „ето истински израилтянин, у когото няма лукавство“ (Иоан 1:47), неговата самоувереност, че от Назарет не може да излезе нещо добре бързо изчезна и той с таен страх в душата си Го попита „от де ме познаваш?“ (Иоан 1:48). Отговорът на Иисус съвсем покори Натанаил, който в същия момент с цялата си душа позна Месия-Сърцеведеца, Който му отговори „видях те под смоковницата“ (Иоан 1:50). Натанаил се бил усамотил под сянката на някаква смоковница и размислял навярно върху чудната съдба на народа си и на Божия промисъл към него и мислел, че е напълно сам, но от думите на Господа разбрал, че времето се е изпълнило, Месия е дошъл и той като истински израилтянин трябва да Му служи и улеснява мисията Му.
Освен Натанаил около Богочовека Иисус се събраха още единадесет истински израилтяни от различен социален произход, всички сиромаси и неизвестни за света. Тази благословена група от дванадесет бедняка, която в продължение на три години живя в непосредствена близост с Иисус, следваше Го във всичките Му обиколки из Палестина, слушаше словата Му за вечен живот, присъстваше при всички чудеса, извършени от Heго и вливаше в себе си онова дивно и неуловимо, но мощно благодатно сияние, излъчвано обилно от личността на Господа Иисуса, което ги превръщаше от ловци на риба в ловци на човешки души за царството Божие. Тази свещена група беше ядрото, заложено от Иисус в основата на църквата Му и за него каза Той думите „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството” (Лук. 12:32). Това ядро беше царството Божие, слязло на земята, което отначало Христос оприличаваше на „синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове“ (Марк 4:31-32). Така като синаповото зърно порастя върху земната нива църквата на Иисус и прие на завет под своите клони всички души, жадуващи спасение.
Църквата на Иисуса Христа не е резултат само на живота и учението Му, както възникват разни други организации с по-дълъг, или по-кратък исторически живот. Нея Иисус си придоби като доброволно отдаде Себе Си в неповторима жертва, проливайки собствената Си пречиста кръв в залог за изкупване на целия човешки род от властта на греха и смъртта. Неизмеримата и неизтощима божествена обич, която Христос имаше към човека, Той пренесе след възкресението Си върху Своята църква, на която Неговият Отец Го е поставил за глава (Еф. 1:22). Христовата църква е жив благодатен организъм, на който членове са човеците, а глава сам Спасителят Иисус Христос, който я обича и съхранява във времето (Еф. 5:25). В Христовата църква съществува строга йерархическа приемственост от Иисус върху Негововите апостоли и от тях до днес в лицето на свещената йерархия, която неизменно гарантира единството на благодатта и спасението, изтичащи от Иисус и продължаващи и днес в църквата, защото „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8).
И днес Църквата на Иисуса Христа е спасително пристанище за всички човеци, които дирят тихо прибежище от бурите и вълненията на живота, от плътски нездрави смущения и от мъглата на опасните заблуждения, която изкусно разстила върху житейското поприще злокобният княз на тъмнината. Христовата църква е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), а понеже човекът е същество, което живее не само с хляб, а с всяко слово което излиза от Божията уста (Мат. 4:4), то великата жажда за истина, която изпитва и най-декласираният сред човеците, може да бъде напълно удовлетворена в Църквата, съхраняваща Божиите думи, които ни явяват спасителната за живота ни истина. В света има много научни истини, които удовлетворяват жаждата на човека за научно познание на природните закони и нормите за обществен живот, за които не е излишно да кажем, че в повечето случаи са хипотетични и относителни, намират се в непрекъснато развитие и заменяне поради огромните проблеми, които задава на човека вселената при усилията му да разкрие нейните тайни.
Но не знания от този род могат да бъдат принципи, които да стимулират моралния живот било на отделната човешка личност, или на човешкото общество за правилното им развитие. Науката допринася извънредно много за материалното благодeнствие и благополучие на хората, но във всички времена и особено в наше време все повече ни обхваща тревога и безпокойство, че нещо не достига на живота ни, че новите поколения са отрано похабени и не даже подготвени за живота, че великите цели на човечеството да живее в мир и сговор мъчно намират солидна гаранция.
Наблюдавайки историческия живот на човечеството през призмата на етиката ние непременно ще се натъкнем на множество трагични констатации. Над всички други обаче като непрекъсната червена нишка се долавя една особено трагична черта в живота на света, която можем да наречем противопоставяне на Христа, на Неговото евангелие и на Неговата църква. Личността на Иисус, която Църквата изповядва за божествена и всесъвршена е призната и от извънцърковния свят за изключително наложителна във всяко отношение, а учението Му като съвършена морална система. И все пак с горчивина трябва да отбележим, че Христовата личност е била за мнозина от човеците повод за съблазън, а животът и учението Му трудно разбираеми и в много случаи враждебно приемани от света. Прозорливият праведен старец Симеон Богоприемец, държейки на ръце Младенеца Иисус в Иерусалимския храм се обърнал към Неговата света майка с думите „Ето. Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия“ (Лук. 2:34). Сам Спасителят осведоми своите ученици, че „ако Мене гониха и вас ще гонят“ и по-нататък добавя думите, които правят още по-трагични отношенията между Него и света, „че Ме намразиха без вина“ (Иоан 15:20-45). Сам Спасителят обяснява враждата по отношение личността и учението Му с това, че между чистите пшеничени семена на здравото и спасително Негово учение, коите той е посял върху световната житейска нива, Неговият враг дяволът е пръснал семена на бурени и плевели, които като прорастнат душат и притесняват чистата пшеница (Мат. 13:28). И наистина като хвърлим поглед върху историческия кивот на Църквата Христова ние се убеждаваме в истинността на Иисусовите думи. Още приживе, докато беше в света Спасителят беше непрекъснато огорчаван и враждата на иудейските вождове и техните следовници Го следваше навсякъде по стъпките Му.
След като Го разпнаха върху Голгота и вардиха със стража гроба Му, те не обърнаха сърцата си към Него след възкресението Му, а продължиха с ярост войната срещу Неговите близки и далечни последователи. Първата християнска община в Иерусалим, която така пищно се разрастваше и духовно цъфтеше след Петдесетница, беше обкръжена от ненавистта и злобата им и младият и ревностен архидякон Стефан поведе безконечната верига от мъченици за Христа. Наред с ония, които изтребваха физически служителите на Словото се появиха и не по-малко опасните осквернители на чистото църковно учение, които се мъчеха да убият душата на Църквата Христова чрез лъжеучения и да държат истината в неправда (Рим. 1:18). Beлик и светъл епос представлява борбата, която води Църквата Христова с еретиците от всички епохи. След светите апостоли, които първи протръбиха в просторите на вселената великата истина за Иисус и евангелието Му, явиха се безбройни множества светли духове, които живяха свято и изтощавайки плътта, витаеха високо с душите си и достигайки селенията на истината мъжествено я защитаваха, нещадейки живота си. Всички те знаеха що ги очаква за верността им към Иисуса Христа и Църквата. Той ги беше предупредил „настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба“ (Иоан 16:2). Светът, който не позна Иисус, нито Неговият Отец (Иоан 16:3) и ненавиждаше православното църковно учение, строго съхранявано в недрата на Църквата, още от най-ранното ѝ съществуване, в лицето на всички гонители и лъжеучители, воюваше със светиите и дълбоко нараняваше живото църковно тяло.
Но Христос Сърцеведецът по-добре познаваше човешката душа и стремежа ѝ да дири истината за Бога и себе си и беше основал Своята църква върху непоколебимата скала на правата апостолска вяра в Него като Спасител на света и Той каза на Симон, който току-що Го беше изповядал за Син Божий „ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). И настина в продължение на векове се беснуваше ада и изригна срещу Църквата на Господа всичката си отрова, но не я сломи. Срещу неговите козни блестеше като ярко слънце великата православна истина на апостолите Христови, седемте вселенски и многото поместни църковни събори, които до основи разобличаваха еретическите учения и неумолимо отсичаха еретическата плесен от благодатното многоподно дърво на живота – Църквата Христова. Когато в Цариград през 842 година завърши седмият вселенски събор, утвърдил победата на икокопочитанието беше едновременно най-тържествено чествана и победата на Светото Православие, което и днес е красота и сила в живота на света.
Нека с Неговата благодат и истина храним душите си през нашите земни дни и те да ни бъдат залог за нашето вечно спасение.
Главиницки епископ СТЕФАН (29 ноември 1904 – 19 август 1970). Машинописен текст от личния архив на автора.
––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 1 (45), година X, февруари 2024 г.
