Християнство.бг
Сергей Чапнин, изследовател на Руската православна църква, ме изненада. Онзи ден той публикува бележка, в която пише, че е подценил „корпоративната солидарност“ на православния епископат. При това не само лоялния към Московската патриаршия, но и към всички останали.
Това е причината, според него, да няма официални документи от Синодите и предстоятелите на поместните църкви, които да оценяват както военните действия в Украйна, така и позицията на Руската православна църква. Няма централизирано църковно подпомагане на бежанците от войната. Няма подкрепа за свещениците, пострадали заради християнската си позиция.
Това е. Лично за мен това стана очевидно още през лятото на 2022 г. Вероятно, защото бях по-близо до тази система от Сергей Чапнин.
След като напуснах енорията си през април 2022 г., изпратих писма до предстоятелите на почти всички европейски православни църкви. Описах историята си, приложих връзки към публикациите си в световната преса (по това време имаше около петдесет такива) и поисках да бъда приет в техния клир.
По това време не бях нито запретен от свещенослужение, нито лишен от сан, нито бях даден на църковен съд. Тъкмо бях освободен от щат.
Повечето братя в Христа изобщо не ми отговориха. Полската православна църква написа, че руснак няма какво да прави в Полша (те писаха и други неща, но не пропуснаха да споменат и това).
От Германия (от епископ Марк от РПЗЦ) съобщиха, че нямат и няма да имат места за щатни свещеници. Православната църква в Америка ме посъветва да науча английски.
Само Архиепископията на западноевропейските енории на Московската патриаршия не ме отхвърли веднага. Освен това архимандрит Никанор ме покани в България и обеща да помогне. Всъщност, благодарение на него, поне нещо беше направено в моя помощ.
Пристигайки в България през май 2022 г., по негово предложение написах молба за приемане в клира на Софийска митрополия.
Българският патриарх (Неофит, бел. ред.) беше вече повече или по-малко под постоянно наблюдение в болница, а делата на митрополията се ръководеха от викарния епископ. Той прие молбата ми с нежна усмивка.
След това в продължение на месец и половина ми разказваха драматичната история как моята молба била минавала през всички нива на българската църковно-бюрократична система, за да стигне до разглеждане в Синода.
После мина заседанието на Синода и се оказа, че молбата ми е лежала през цялото това време на бюрото на викарния епископ. Със също толкова нежна усмивка той ми я върна, когато го помолих за това.
Няма да преразказвам подробно цялата тази история. Имаше положително решение на българския Синод за приемането ми, и последващ реален отказ след заплашително обаждане от Отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия, после нова покана, и накрая вече мой собствен отказ.
В самото начало, когато всичко това едва започваше, през пролетта на 2022 г., по същото време като мен, в София пристигна свещеник от района на Киев, който се премести със семейството си на по-безопасно място. Приет бе в местния клир и бе назначен за свещеник в една от столичните църкви. Също така, макар и не веднага, им предоставиха да служат в криптата на храма, където никой от енориашите не ходи. Но все пак и това е нещо.
В началото дори имаше идея там да се организира съслужение на руски и украински свещеници, за да се покаже жив пример за това, че в църквата „няма нито грък, нито юдеин“. Една такава символика.
Мина година и половина и му се обадих да го попитам как е. Той все още не беше пуснат от мазето (криптата). Беше му забранено да обявява публично, че се провеждат служби в подземния храм под каквато и да е форма – дори в социалните мрежи, дори на лист хартия, написан на ръка и залепени на стълбове (обяснението гласи: „Няма нужда да организираме украинска църква тук”). Семейството му и няколко близки приятели присъстват на литургиите, които отслужва. Добре, че поне заплатата не се плаща от църквата, а от държавата.
Смешно се получи и с Архиепископията на западноевропейските енории, която е базирана предимно във Франция.
Първо (през пролетта на 2022 г.) казаха, че са готови да ме приемат и дори ми предложиха конкретен храм в Тулуза на границата с Испания. В този момент бях в България и помолих да изчакам, за да видя как ще се реши въпросът ми там.
След като си получих обратно молбата, писах във Франция през юни 2022 г. Три месеца нямаше отговор. Изведнъж, в края на септември, когато вече бях забравил да мисля за това, ми се обадиха от Архиепископията: „Вие ни писахте. Още ли искате да дойдете при нас?“.
Потвърдих, че нямам нищо против.
След като ми зададе още няколко незначителни въпроса, моят събеседник внезапно попита дали работя за КГБ.
Като чу отговора, той каза: „Добре. Ще изпратим вашата кандидатура на църковното настоятелство на храма в Тулуза за разглеждане. При нас митрополитът може да назначава свещеници само със съгласието на енориашите“.
Месец и половина по-късно реших да попитам какво е решението на църковното настоятелство и се обадих на моя събеседник.
„Все още не са взели решение, отговори той. – Мислят още“.
Точно днес, струва ми се, се навършват две години, откакто продължават да мислят…
Но има я и Константинополската патриаршия, която „спи и сънува как да направи нещо гадно на Московската патриаршия“…
Уви! Там също всичко е сложно. Спомням си, че през пролетта на 2022 г. съпругата на свещеник от една от турските енории получи порицание (заедно със свещеника) за това, което публикува на страниците си в социалните мрежи по актуалната тема.
Тази същата тема, която сякаш изобщо не съществува в света, в който живеят православните йерарси.
Желаещите могат да си направят интересен експеримент (аз го проведох): отидете на сайтовете на митрополиите на поместните православни църкви и прегледайте техните публикации през последните години. Много е интересно как живеят църковните структури, как виждат света около себе си.
Спойлер: всички бури и вълнения биват отминавани мълчаливо. Е, почти всички.
Спокойствието на предстоятелите на поместните православни църкви беше нарушено през последните три години едва тогава, когато Руската православна църква нахлу в касичките им. Или казано по-деликатно: на каноничната територия на патриаршията в Африка. Тук вече имаше гръмки изявления от Синодите, и запрещения, и прекъсване на общението, и задочно лишаване от сан. За всичко останало, както се казва, има Божия воля, и кои сме ние, че да ѝ се противопоставяме?! „Кесаревото кесарю“, „църквата е извън политиката“, „главно е единството“ и т.н. и т.н.
В същото време аз изобщо не твърдя, че „християнството е в дълбока криза“. Събитията от последните години ме убедиха, че с християнството всичко си е наред.
Прогнили са външните форми и структури, в които то е сковано. Но в сърцата на хората то живее и дава плодове.
Колкото по-лоши ставаха обстоятелствата в живота ми, толкова по-удивителни християни срещах, които бяха готови безкористно да ми помагат.
Такъв е и архимандрит Никанор, за чиито добри дела мога да разказвам много (той помага на много бездомници и на хора в неравностойно положение).
Такива са и неговите приятели, които ми намериха жилище и пари в България. И московската преводачка, която ми помогна да си подготвя документите, необходими за визата. И онзи безработен московски дизайнер (такъв парадокс), който ме приюти в българския си дом за няколко седмици. И няколкото норвежки християни, които ме подкрепяха в най-трудния момент. Всички те са мои приятели и читатели на блога „Маран ата“.
И по време на пътуванията си (когато понякога буквално не знаех къде ще нощувам) срещнах десетки такива хора.
Характерна подробност: в българските митрополии никога не ме попитаха дали имам покрив над главата си и пари за препитание, но един обикновен многодетен селски свещеник с радост ме прие в скромния си дом.
Там, където църковните структури се оказаха равнодушни, винаги имаше хора с чисти и добри сърца. Не знам дали са ме виждали като „бездомния Христос“, Който има нужда от подслон. Достатъчно ми бе, че ме възприемаха като човек, който има нужда от помощта им. Тези хора за мен са Църквата.
