Ренета Трифонова
„Творението е моята книга. Там чета за делата на Бога“.
Св. Антоний Велики
Любовта ми към природата е непосредствено свързана с мистичното измерение на света и живота. Винаги съм гледал на природната среда от гледната точка на православната духовност. Ценях я като място за среща и общуване с Твореца. В детските си години придружавах свещеника от нашето село до отдалечените параклиси на родния ми остров Имброс и свикнах да свързвам красотата на планинския пейзаж с блясъка на светата литургия. Чувствам, че природата ми дава един по-широк, панорамен поглед към света. Вярвам, че по принцип природната красота, функционираща като широкообхватния обектив на фотоапарата, ме води до едно по-отворено съзерцание на живота и на тварния свят, което в крайна сметка възпира нас, хората, от егоистична употреба или злоупотреба с природните блага. Именно чрез духовните обективи на православното богословие мога да оценя по-точно многобройните измерения на екологичните проблеми, каквито са замърсяването на океана, изчезването на влажните зони, увреждането на кораловите рифове или намаляването на флората и фауната.
Духовният живот изисква да отдаваме необходимото уважение (не поклонение, разбира се) на Божието творение. Начинът, по който се отнасяме към материалните неща, отразява и връзката ни с Бога. Внимателното отношение към нещата в света показва и усещането ни за светостта на небесните неща. И тук не става дума за нещо, което ни засяга като индивиди. Както ще видим в следващите глави, то ни засяга като общност и като общество. Нужно е да се отнасяме към природата със същото страхопочитание и удивление, с които стоим пред едно класическо произведение на изкуството.
За да стигнем обаче до толкова високо равнище на зрялост и порядъчност в поведението си към природата, трябва да намерим време да чуем гласа на творението. А за да се случи това, трябва да застанем пред него в тишина. Както вече видяхме, мълчанието е базисен елемент на подвижническия път, който описахме накратко в предишната глава. Мълчанието и подвижничеството имат критично важно значение, за да развием балансирана екологична етика като алтернативен вариант на начина, по който днес се отнасяме със земята и изчерпваме нейните материални богатства. Някога ще се наложи да предприемем спешни усилия, за да променим навиците си в нашето поведение. Изреченията на отците пустинници разказват как авва Херимон, живял през 4 век, съзнателно построил килията си „четиридесет мили от църквата и десет мили от водата“, така че всеки ден да се изморява, вършейки всекидневните си дела. Днес в Гърция, на остров Идра, продължава да е забранено изграждането на пътища и движението на автомобили, което важи и за Принцовите острови в Турция.
Следователно пътят на подвижничеството ни разкрива голямата ценност на мълчанието, защото „небесата разказват славата Божия и твърдта възвестява делото на ръцете Му“ (Пс. 18:1). В древната литургия на св. Яков, която в Православната църква се извършва два пъти през годината, има една молитва, която потвърждава горните думи:
„Небесата проповядват Неговата слава, земята – Неговото владичество, а морето – Неговата сила. Цялото осезаемо и разумно творение винаги проповядва Неговото величие.“ Природата е отворена книга, която всеки може да прочете и изучи. Всяко растение, всяко животно и всеки микроорганизъм ни разказва една история, разгръща една тайна, разкрива една изключителна хармония и равновесие – всички тези неща са независими, но и се допълват помежду си. Всички ни насочват към същата среща и към същата тайна.
Същия диалог на общуването, същото тайнство на общението откриваме и в галактиките, където безбройното множество звезди свидетелстват за същата тайнствена красота и математическа свързаност. Този поглед не ни е нужен, за да вярваме в Бога и за да доказваме Неговото съществуване. Но имаме нужда от него, за да дишаме, нуждаем се от него просто за да съществуваме. Съвместното съществуване и съгласуване между безгранично голямото и най-незначителното и ограничено нещо възвестява едно истинско съслужение на радостта и любовта. То е точно онова, което св. Максим Изповедник (580–662) нарече „космическа литургия“. Според светите отци на Църквата, ако бъдем внимателни, ще различим в творението причините (λόγοι) за нещата, причините за всичко съществуващо и причината за самото битие.
Наистина е нещастие да живеем, без да чуваме концерта, който природата изпълнява виртуозно пред очите и ушите ни. В този оркестър и най-малката подробност играе определяща роля, и най-незначителният тон е същностно важен. Нищо не може да бъде премахнато – било човек или нещо друго, без да повлияе дълбоко на цялото. Нито едно дърво или животно не може да изчезне, без да измени – или дори да разруши – цялото дело. Кога най-накрая ще се спрем, за да чуем музиката на тази хармония? Тя продължава да звучи и тогава, когато ние изобщо не я забелязваме. Кога ще научим азбуката на този божествен език, който така тайнствено е скрит в природата, но при това така смело се разкрива наоколо? Кога ще се научим със страхопочитание да разпознаваме красотата на Божието присъствие върху тялото на света? Неговите следи са толкова видими!
Православното богословие и околната среда
Древният Символ на вярата на Православната църква изповядва: „И в един Бог, Отец, Вседържител, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. Православният християнски поглед към околната среда извира от фундаменталното разбиране, че светът е създаден от един любящ Бог. В книга Битие на Свещеното писание се казва: „Бог видя, че всичко, което сътвори, беше твърде добро“ (1:31). Следователно целият свят носи семената и следите на един жив Бог. Материалното творение и природата бяха предадени
на човечеството като дар със заповедта да го „обработва и пази“ (Бит. 2:15).
Ако земята е свещена, то и връзката ни с природната среда е мистична или тайнствена, тоест съдържа семената и следите на Бога. Грехът на Адам се състои според мнозина в неговия отказ да приеме света като дар за срещата и общуването с Бога и останалото творение. Посланието на свети апостол Павел към римляни разкрива последиците от греха, тоест факта, че „всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ и „тварите с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии“ (Рим. 8:22, 19).
Въз основа на това дълбоко убеждение в свещеността и красотата на творението Православната църква формулира определящото по своята значимост понятие за преобразяването на света. Акцентът, който православното богословие поставя върху преобразяването на личността и на света, е особено видим в празниците през богослужебната година. Празникът на Преображението, на 6 август, разкрива именно свещеността на творението, което приема и после отново предава едно предвкусване на окончателното възкресение и възстановяване на цялото творение в бъдещия век. Свети Макарий в своите „Беседи“ подчертава връзката между Преображението на Христос и освещаването на човешката природа:
„Защото както вътрешната Христова слава се разпростряла в Неговото тяло и засияла, подобно на това и у светиите вътрешната Христова сила в онзи ден ще прелива навън – в техните тела“.[1]
Църковните химни за празника разпростират тази божествена светлина и нейната преобразяваща сила върху целия свят:
„Слове, Ти си непроменлива светлина от светлината на не-родения Отец! В явената днес на Тавор Твоя светлина видяхме светлината – Отец и осветяващия цялото творение Дух.“
Но и денят на Христовото Кръщение (6 януари) е известен като Богоявление, защото разкрива пълното послушание на Христос на началната заповед в Битие и възстановява целта на света, както е била зададена тя при сътворяването му и както е било намерението на Бога. Химните за този ден възгласят:
„Днес чрез присъствието на Господ водите на Йордан стават це-лебни. Днес цялото творение се напоява от тайнствени потоци… днес… ни осветява Слънцето на правдата… Днес цялото творение свише засиява…, та Твоето всесвято име заедно с Отец и Светия Дух да се слави и от природните елементи, и от ангелите, и от хората, и от видимото, и от невидимото…“ (молитва от Великия водосвет).
Широтата и дълбочината на православния поглед върху света показва, че човечеството е част от това богоявление, което винаги надхвърля индивида. Разбира се, човешкият род играе изключителна роля и има също изключителна отговорност, но не престава да бъде част от целия свят, не може да бъде възприеман отделно от него. По този начин тварният свят престава да бъде предмет на външни наблюдения и егоистично ползване, а става част от „литургията на света“.
В тази светлина един друг отец мистик от 6 век, преподобни Исаак Сириец, учи, че целта на духовния живот е да придобием „милостиво сърце, което да гори за цялото творение… за всички създания на Бога“. Това учение намира отглас и в романа „Братя Карамазови“ на Ф. М. Достоевски (1821 – 1881):
„Обичайте всички дела на Бога, цялото творение и всяка песъчинка. Обичайте всеки лист, всеки лъч от Божията светлина. Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всичко. Ако обичате всичко, ще разберете божествената тайна на нещата.“
Православното богословие прави една стъпка по-нататък и смята естественото творение за неделимо от идентичността и предназначението на човечеството, защото всяко човешко действие оставя трайни следи върху тялото на земята. Човешката позиция и отношение спрямо творението имат непосредствено въздействие и отразяват отношението към другите хора. Екологията е свързана не-минуемо както по своята етимология, така и по своето съдържание с икономиката (οικολογία – οικονομία). Ползването на богатствата на нашата планета надвишава нейната издръжливост. Застрашена е не само възможността ни да живеем поносимо, но и самото ни оцеляване. Учените смятат, че онези, които ще бъдат най-силно засегнати от глобалното затопляне на земята, ще бъдат именно тези, които няма да могат да го понесат. Следователно проблемът със замърсяването е неразделно свързан със социалния проблем за бедността: всяка екологична дейност в крайна сметка се оценява според въздействието, което ще има върху най-малко привилегированите.
Ясно е, че само една обща колективна реакция ( от страна на религиозните водачи, на учените, политиците и икономическите субекти – би могла да реши правилно и резултатно тези критично ва-жни проблеми на нашето съвремие. Затова на 1 септември 1989 г. Вселенският патриарх Димитрий (1914 – 1991) издаде окръжно послание – първото от поредица такива, адресирано до всички православни църкви в света, като определи този ден, първи в църковната календарна година, за ден на молитва, защита и опазване на природната среда. Веднага след това предложението беше прието и от Конференцията на европейските църкви, а след това и от Световния съвет на църквите. Като негов наследник на Вселенската Константинополска катедра бих искал винаги да смятаме природата за основна наша грижа, така че членовете на Църквата да осъзнаят и да развият чувствителност към катастрофата, която заплашва нашата планета днес. Множеството инициативи на нашата Църква включват създаването на Религиозна и научна комисия (през 1995 г.) и организирането на различни научно-религиозни форуми и до днес“. По този начин Вселенската патриаршия е в състояние да допринесе за опазването на света, който ни заобикаля.
Православната духовност и околната среда
Под „околна среда“ несъмнено разбираме всичко, което е около нас. Като хора ние се раждаме, растем, съзряваме, учим и накрая напускаме живота в някаква среда. Тази среда, материална или духовна, остава винаги определящ фактор в нашия живот. Влияние върху нас оказват семейството и приятелите ни, учителите ни и раз-личните тенденции по същия начин, по който ни въздействат земята и въздухът, слънцето и морето, флората и фауната. През 4 век св. Григорий Богослов (329 – 389) отбелязва, че намерението на Твореца било създаването на именно такава връзка между хората и тяхната естествена среда:
„Божието Слово желаело да открие, че човечеството участва и в двата свята, тоест както във видимия, така и в невидимия. Това била и причината, поради която Той създал Адам (тоест цялото човечество). От земната материя, която вече била създадена, Бог оформил човешкото тяло; от духовния свят Бог вдъхнал дихание на живот в душата на Адам, което наричаме образ на Бога. Следователно Адам бил поставен над тази земя като един втори свят, един голям свят в малкия свят, като ангел, който служи на Бога, участвайки и в материалния, и в духовния свят. Адам бил създаден, за да пази и съхранява видимия свят, като в същото време бил въвеждан и в духовния.
Предназначението на Адам било да служи като царски домоуправител на творението – като цар, който в същото време бил поданик на небесния Цар; земен, но и небесен; временен, но и безсмъртен; видим, заради тялото, но и невидим заради душата. Адам се намирал между величието и смирението. Адам бил призван да прославя божествения Благодетел, като в съ¬щото време проявява смирение. Цел и завършек на човешката тайна е обожението. Така Адам бил призван да стане бог по благодат и да насочва погледа си само към Бога“.
И тук именно се крие разликата в дълбочината на православната духовност спрямо съвременната екология. Това е разлика, която се дължи не толкова на силата на желанието да опазим и защитим природните богатства на планетата, което би трябвало да е обща основна грижа – от политическите лидери до отделните хора. Тази разлика се дължи преди всичко на мирогледа, който я поражда. Тя се проявява не просто в начина, по който оценяваме крайния резултат, към който, разбира се, всички трябва да се стремим и да го приветстваме, но в отправната точка на нашето поведение. Православното богословие смята, че човек притежава царствена, но не насилническа власт върху творението и тази наша вяра е белязана от дълбоко чувство за справедливост, но и за мяра.
Нямаме право да господаруваме над творението с високомерие, нито пък да се ограничаваме до някакво измамно смирение. Ние сме призвани да пазим творението, като служим на неговия Създател. Пазим го и се ползваме от него. Това е тълкуванието, което православната духовност и литургия дават на заповедта в Свещеното пи-сание: „да обработва и пази земята“ (Бит. 2:15), една заповед, която може прекрасно да бъде преведена като „служим и пазим земята“ и постъпваме „като верни и благоразумни домакини“ на нашия свят (Лука 12:42) и като „добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10). Никога не можем да действаме без Бога, но винаги трябва да имаме смиреното съзнание, че Той е Творецът. Всяка наша власт върху земята произтича от Него и чрез Него и ви-наги е насочена към Него и за Негова слава (вж. Притчи 8:15).
„Светът според св. Кирил Йерусалимски е бил сътворен за наше наслаждение“ , затова и е грижа на Църквата, която основателно се моли „за целия свят“. По същия начин светът трябва да бъде пред-мет и иа нашата молитва:
„Спомни си, Господи, за благотворния въздух, тихия дъжд, добрата роса, изобилието на плодовете, съвършеното плодородие и благослови венеца на годините на Твоята благост! На Тебе се уповават очите на всички и Ти своевременно им даваш тяхната храна, отваряш ръката Си и насищаш всичко, което живее по бла-говоление“ (Литургия на св. апостол Яков).
„Изпрати обилно на изсушените места благотворни дъждове. Развесели и обнови с тяхното слизане лицето на земята, за да се оживи тя от капките и да роди всичко, което е потребно за живота. Покачи водите на реките до тяхната мяра, развесели и обнови с тяхното покачване лицето на земята. Благослови цялото разнообразие на плодовете, Господи, като ги запазиш цели и невредими за нас, и нека прораснат за посев и за жътва“ (Литургия на св. апостол Марк).
Това означава, че през призмата на Литургията възприемаме цялото материално творение по правилния начин.
Православната литургия и околната среда
Православната литургична перспектива възприема творението като божествен дар и това формира православното богословско разбиране за екологичния проблем по един много ясен и понятен начин, като в същото време определя, че човешкото отношение към този божествен подарък трябва да се изразява в отговорна и правилна употреба на сътворения свят. Всеки вярващ е призван да уважава живота според думите на светата Литургия: „всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко“.
Следователно Източната православна църква предлага литургичен възглед за света. Проповядва, че светът е вдъхновен от Бога и че Бог действа в нашия свят. Затова и Вселенската патриаршия през последните петнадесет години е организирала и провела немалко международни и научни конференции като: в Егейско море (1995 г.) и в Черно море (1997 г), по река Дунав (1999 г.), в Адриатическо море (2002 г.) и последно – в Арктическия океан (2007 г.). Водата, както и въздухът, който дишаме, е извор на живот; но ако тя се замърси или разхищава, е застрашен един основен елемент и същност на нашето съществуване. Нека го кажем по-ясно: влошаването и разрушаването на околната среда е тъждествено със самоубийство. Изглежда, че сме трайно уловени в начини на живот и системи, които последователно не зачитат ограниченията на природата, които ограничения не можем нито да отречем, нито да преговаряме за тях. Твърде е възможно да научим някои неща относно способността за оцеляване на нашата планета само когато вече положението невъзвратимо се е влошило.
Един от химните на Православната църква, който пеем в деня на Богоявление, празник на обновяването и възраждането на целия свят, представя много образно тази трагедия: „Аз замърсих въздуха, земята и водата“, изповядва човекът. В една епоха, когато сме замърсили въздуха, който дишаме, и водата, която пием, ние сме призвани да възстановим у себе си усещането за страхопочитание и уважение, възприемайки материалния свят като тайнство.
Като дар на Бога към човечеството творението е наш спътник, който ни се дава, за да живеем в хармония с него и в общение с другите. Трябва да ползваме природните богатства сдържано и пестеливо, да ги развиваме с любов и смирение, да ги пазим според заповедта на Писанието да „обработваме и пазим“ земята (Бит. 2:15). Пазейки неповредена природната среда, човечеството открива дълбок духовен мир и отмора. В едно човечество, което се развива духовно чрез миротворната благодат на Бога, природата намира своето хармонично и правилно място.
Първосъздаденият човек обаче злоупотреби с дара на свободата, предпочитайки да се отчужди от дароподателя Бога и от самите Негови дарове. В резултат беше повредена двойната връзка на човечеството с Бога и с творението, а хората се отдадоха на ползването и изчерпването на неговите природни богатства. По този начин благословията, която извира от любовта между Бога и човечеството, престава да съществува и то започва да търси в самото творение нещо, с което да запълни празнотата си, вместо да получи от своя Създател благословията, която му липсва. За да бъде излекувано това състояние, хората са призовани да се върнат към „благодарствен“ (евхаристиен) и „аскетичен“ начин на живот, тоест да славят и благодарят на Бога за дара на творението, като едновременно с това се отнасят с необходимото уважение и отговорност към него.
–––––––––––––
Превод: Златина Иванова
Източник: „Среща с Тайнството. Съвременен поглед към Православието“, изд. Русенска митрополия, 2023 г.
Изображения: Pixabay
[1] Св. Макарий Египетски. Беседа 15, 38.
