Меню Затваряне

Кратка повест за Антихриста (втора част)

Владимир Соловьов

Владимир Соловьов

Продължава от първа част

След успешното решаване на политическия и социалния въпроси бил повдигнат и религиозният въпрос. Повдигнал го самият император, и то преди всичко по отношение на християнството. По онова време положението на християнството било следното. При твърде значителното числено намаляване на състава му — по цялото земно кълбо останали не повече от четиридесет и пет милиона християни — то се пооправило и по-стегнало нравствено и печелело в качествено отношение онова, което губело в количествено. Сред християните вече не фигурирали хора, които да не били свързани с християнството чрез никакъв духовен интерес. Съставът на отделните вероизповедания намалявал твърде равномерно, така че между тях се запазило приблизително същото числено съотношение; що се отнася до взаимните чувства, то въпреки че враждата не отстъпила пред пълното примирение, все пак значително намаляла и противопоставянията загубили предишната си острота.

Вече отдавна папството било прогонено от Рим и след дълги странствания намерило убежище в Петербург, но при условие да се въздържа от пропаганда в града и във вътрешността на страната. В Русия то значително се опростило. Без съществено да променя нужния състав на своите колегии и служби, то трябвало да одухотвори характера на дейността им, а така също и да съкрати до минимум пищния си ритуал и церемониал. Много странни и привлекателни ритуали, въпреки че не били отменени, от само себе си излезли от употреба. Във всички останали страни, особено в Северна Америка, католическата йерархия все още имала много представители с твърда воля, неуморима енергия и независимо положение, които още по-здраво сплотили католическата църква и запазили международното й, космополитическо значение.

Що се отнася до протестантството, център на което продължавала да бъде Германия, особено след като значителна част от англиканската църква се присъединила към католическата, то се очистило от крайните си отрицателни тенденции, чиито привърженици открито преминали към религиозен индиферентизъм и неверие. В евангелската църква останали само искрено вярващите, оглавявани от хора, които съчетавали в себе си голямата ученост с дълбоката си религиозност и все повече нарастващия стремеж да възродят у себе си живия образ на древното истинско християнство.

След като политическите събития изменили официалното положение на църквата, руското православие, макар и да загубило голяма част от мнимите си номинални членове, в замяна на това изпитало радостта от обединяването с най-добрата част от старообрядците[1] и даже с много сектанти от положително-религиозното течение. Без да се увеличава числено, тази обновена църква започнала да израства по силата на духа си, което тя показала особено във вътрешната си борба с размножилите се сред народа и обществото крайни секти, на които не са били чужди демоничният и сатанинският елементи.

През първите две години от новото царуване всички християни, наплашени и уморени от редицата предходни революции и войни, се отнасяли към новия повелител и мирните му реформи отчасти с благосклонно изчакване, отчасти с явно одобрение и даже с горещ възторг. Но на третата година, след появата на великия маг, у мнозина от православните, католиците и евангелистите започнали да възникват сериозни опасения и антипатия. Евангелските и апостолските текстове, в които се разказвало за княза на този век и за антихриста, започнали да се четат по-внимателно и оживено да се коментират. По някои признаци императорът се досетил за надигащата се буря и решил колкото е възможно по-бързо да си изясни какво става.

В началото на четвъртата година от царуването си той издава манифест до всичките си верни християни без оглед на вероизповеданието, като им предлага да изберат или назначат пълномощни представители за вселенския събор под негово председателство. По онова време резиденцията му била преместена от Рим в Иерусалим. Тогава Палестина била автономна област, населена и управлявана предимно от евреи. Иерусалим бил освободен, а след това станал имперски град. Християнските светини си останали неприкосновени, но върху цялата обширна площ на Харем ел Шериф — от Биркет Исраин и днешната казарма, от една страна, и до джамията Ел Акса и „Соломоновите конюшни” — от друга, било издигнато едно огромно здание, което освен двете стари джамии побрало и просторния „имперски” храм за единението на всички култове и два великолепни имперски двореца с библиотеки, музеи и специални помещения за магически опити и упражнения.

В този полухрам-полудворец на 14 септември трябвало да се открие вселенският събор. Понеже евангелисткото изповедание няма свещеничество в истинския смисъл на тази дума, то според желанието на императора, за да придадат известна еднородност на представителството на всички части от християнството, католическите и православните йерарси трябвало да допуснат до участие в събора известен брой свои миряни, познати с благочестието и предаността си към църковните интереси; а щом като били допуснати миряни, то не било възможно да се изключи и низшето духовенство — черното и бялото. По такъв начин общият брой на участниците в събора надминал три хиляди човека, а около половин милион християнски поклонници наводнили Иерусалим и цяла Палестина.

Сред участниците в събора особено изпъквали трима. На първо място — папа Петър II, който по право оглавявал католическата част на събора. Неговият предшественик умрял по пътя за събора и в Дамаск се събрал конклав[2], който единодушно избрал за папа кардинал Симоне Барионини, приел името Петър. Той произлизал от обикновения народ, от Неаполитанска област, и станал известен като проповедник от кармелитския орден, който имал големи заслуги в борбата с една твърде широко разпространила се в Петербург и околностите му сатанинска секта, изкушаваща не само православните, но и католиците. Избран за Могильовски архиепископ, а след това и за кардинал, той бил предопределен да носи тиара. Бил около петдесетгодишен, среден на ръст, набит, с гърбав нос и гъсти вежди. Пламенен и стремителен човек, той говорел с въодушевление и с широки жестове и повече увличал, отколкото убеждавал слушателите си.

Новият папа показвал недоверието и неразположението си към световния повелител, особено след като покойният папа, тръгвайки за събора, отстъпил пред настояванията на императора и назначил за кардинал имперския канцлер и великия всемирен маг — екзотичния епископ Аполоний, когото Петър смятал за съмнителен католик и безспорен измамник. Истински, макар и неофициален вожд на православните бил старецът Иоан, твърде добре известен сред руския народ. Макар и официално да се смятал за епископ „в оставка”, той не живеел в никой от манастирите, а постоянно странствал по всички посоки. За него се разказвали различни легенди. Някои хора твърдели, че той е възкръсналият Фьодор Кузмич, т. е. император Александър Първи, роден преди около три века. Други отивали по-нататък и казвали, че това е истинският старец Иоан, т. е. апостол Иоан Богослов, който никога не е умирал и открито се е появил напоследък. Той самият нищо не казвал за своя произход и за младостта си. Сега бил много стар, макар и твърде жизнен човек, с жълтеникави и даже зеленикави къдрави побелели коси и брада, висок на ръст, със слабо тяло, но с пълни и даже леко розови бузи, с живи блестящи очи и трогателно добродушно лице, приятен събеседник. Винаги бил облечен с бяло расо и мантия. Начело на участващите в събора евангелисти застанал много ученият немски теолог, професор Ернст Паули. Това бил дребен на ръст слабоват старец с огромно чело, остър нос и гладко избръсната брадичка. Очите му гледали някак си особено, свирепо-добродушно. Той постоянно потривал ръце, клател глава, страшно присвивал вежди и цупел устни; очите му святкали, а той отсечено изричал: „So! nun! ja so also!”[3] Бил облечен тържествено — с бяла вратовръзка и дълъг пасторски редингот с някакви орденски знаци.

Откриването на събора било внушително. Върху две трети от площта на огромния храм, посветен на „единението на всички култове”, били наредени пейки и други седалки за участниците в събора, а едната трета била заета от висока естрада, където освен императорския трон и един по-нисък — за великия маг, който бил същевременно и кардинал-имперски канцлер, отзад имало и редица столове за министрите, придворните и статс-секретарите[4]; отстрани пък имало по-дълги редици от столове, предназначени неизвестно за кого. На галерията се разположили оркестри, а на съседния площад се били строили два гвардейски полка и батареи за тържествени залпове. Участниците в събора вече били отслужили богослуженията си в различните църкви и откриването му трябвало да бъде изцяло светско. Когато влязъл императорът заедно с великия магистър и свитата и оркестърът засвирил „марша на обединеното човечество”, който бил международен имперски химн, всички участници в събора станали и, размахвайки шапки, три пъти силно извикали: „Vivat! Ура! Hoch!” Императорът, застанал около трона и протегнал с величествена благосклонност ръка, казал със звучен и приятен глас: „Християни от различните учения! Любими мои поданици и братя! От началото на царуването ми, благословено от Всевишния с толкова чудни и славни дела, нито веднъж не съм имал повод да бъда недоволен от вас; вие винаги сте изпълнявали дълга си по вяра и съвест. Но това не ми е достатъчно. Искрената ми любов към вас, любими братя, жадува за взаимност. Аз искам не от чувство за дълг, а от чувство на сърдечна любов вие да ме признаете за ваш истински вожд във всяко дело, предприемано за благото на човечеството. И ето че освен онова, което правя за всички, аз бих искал да ви удостоя със специална милост. Християни, с какво бих могъл да ви ощастливя? Какво да ви дам не като на мои поданици, а като на мои едноверци, мои братя? Християни! Кажете ми какво ви е най-скъпо от християнството, за да мога да насоча усилията си в тази област?” Той млъкнал и зачакал. В храма се надигнал глух шум. Участниците в събора нещо си шепнели. Папа Петър, жестикулирайки разпалено, говорел нещо на онези, които го заобикаляли. Професор Паули клател глава и ожесточено примлясквал. Старецът Иоан, наведен към източния епископ и към някакъв капуцин, тихо ги убеждавал за нещо. След като изчакал няколко минути, императорът отново се обърнал към събора със същия ласкав тон, в който обаче вече звучала едва доловима иронична нотка. „Мили християни— казал той. — Разбирам колко ви е трудно да ми отговорите направо. Аз искам да ви помогна и в това. За нещастие вие от незапомнени времена сте се разделили на различни секти и партии, че може би нямате един общ стремеж. Но ако вие не можете да се разберете помежду си, то аз се надявам да примиря всичките ви партии с това, че ще им засвидетелствам еднаква любов и еднаква готовност да задоволя истинския стремеж на всяка от тях. Мили християни! Знам, че за мнозина, и то не най-последните от вас, най-скъп от християнството е онзи духовен авторитет, който то дава на законните си представители — разбира се, не за тяхна лична полза, а за общото благо, понеже върху този авторитет се крепи правилният законен ред и необходимата на всички нравствена дисциплина. Мили братя католици! О, колко добре разбирам погледа ви и колко бих искал да опра държавата си върху авторитета на вашия духовен глава! За да не си мислите, че това е ласкателство и празни думи, тържествено ви заявяваме: според нашата самодържавна воля върховният епископ на всички католици, римският папа, заедно с всички предишни права и предимства на това звание и катедрата, дадени му някога от нашите предшественици, като се започне от Константин Велики, от днес се завръща на своя престол в Рим. А от вас, братя-католици, в замяна на това аз искам само вътрешно и искрено да ме признаете за свой застъпник и покровител. Който тук по съвест и чувство ме признае за такъв, нека се приближи към мен!”

И той посочил празните места на естрадата. И с радостни възгласи: „Gratias agimus! Domine! Salvum fac magnum imperatorem”[5] — почти всички князе на католическата църква, кардиналите и епископите, по-голямата част от вярващите миряни и повече от половината монаси, се изкачили на естрадата и след като ниско се поклонили на императора, заели местата си. Но долу, в средата на катедралата, прав и неподвижен като мраморна статуя, останал на мястото си папа Петър II. Всички, които били около него, се изкачили на естрадата. Но останалата долу оредяла тълпа от монаси и миряни се събрала около него и образувала тесен кръг, откъдето се чул тих шепот: „Non praevalebunt, non praevalebunt portae inferni”[6].

След като учудено погледнал към неподвижния папа, императорът отново повишил глас: „Мили братя! Аз знам, че сред вас има и такива, за които най-скъпо в християнството са свещеното предание, старите символи, старите песни и молитви, икони и богослужебен обред. И наистина, кое може да бъде по-скъпо от това за една религиозна душа? Та знайте, любими мои, че днес аз подписах заповед и отделих големи средства за световния музей на християнската археология в славния ни имперски град Константинопол, за да бъдат събирани, изучавани и запазени различни паметници от църковното далечно минало, предимно източното, а вас моля още утре да изберете помежду си комисия, за да обсъдим заедно онези мерки, които ще трябва да вземем, за да приближим съвременните бит, нрави и обичаи към миналото и законите на светата православна църква! Православни братя! На когото е по сърце това мое желание, който от вътрешно сърдечно чувство може да ме нарече свой истински вожд и господар, нека дойде тук”.

И по-голямата част от йерарсите на Изтока и Севера, половината от бившите старообрядци и повече от половината православни свещеници, монаси и миряни с радостни възгласи се изкачили на естрадата, гледайки под око към гордо седящите там католици. Но старецът Иоан не помръднал от мястото си и дълбоко въздишал. И когато тълпата около него силно оредяла, той станал от пейката си и седнал по-близо до папа Петър и групата около него. Последвали го и другите православни, които не се изкачили на естрадата.

Отново заговорил императорът: „Известни са ми, мили християни, и такива сред вас, които най-много ценят в християнството личната си убеденост в истината и свободното изследване на Писанието. Няма нужда да говоря надълго и нашироко как аз гледам на това. Вие може би знаете, че още твърде млад написах голямо критическо съчинение върху Библията, което тогава вдигна известен шум и сложи началото на моята популярност. И ето че вероятно като спомен от това тези дни получих предложение от Тюбингенския университет да приема от него почетната диплома на доктор по теология. Разпоредих се да отговорят, че я приемам с удоволствие и благодарност. А днес заедно с учредяването на оня Музей на християнската археология подписах и учредяването на Световен институт за свободно изследване на Светото писание откъм различни страни и аспекти и за изучаване на всички помощни дисциплини с 1,5 милиона марки годишен бюджет. На когото от вас е по сърце душевното ми желание и който от чисто чувство може да ме признае за свой държавен вожд, моля да се приближи към новия доктор по теология”.

И прекрасната уста на великия човек леко се изкривила от някаква странна усмивка. Повече от половината учени-теолози, макар и след известно забавяне и колебание, се приближили към естрадата. Всички поглеждали към професор Паули, който като че ли бил залепнал за седалката си. Той навел ниско глава, попрегърбил се и се свил. Изкачилите се на естрадата учени-теолози се смутили, а един от тях изведнъж махнал с ръка и без да погледне към стълбата скочил направо долу; накуцвайки, той дотичал до професор Паули и хората около него. Професорът вдигнал глава, станал, направил някакво неопределено движение и, придружен от верните си съмишленици, тръгнат покрай опразнените пейки, седнал по-близо до стареца Иоан и папа Петър и техните групички.

Болшинството от участниците в събора, включително и почти цялата йерархия на Изтока и Запада, била на естрадата. Долу останали само сближилите се групички хора, скупчили се около стареца Иоан, папа Петър и професор Паули.

Императорът с тъжен глас се обърнал към тях: „Какво още мога да направя за вас? Странни хора! Какво искате от мен? Не знам. Кажете ми го вие самите, християните, напуснати от по-голямата част от братята и вождовете си, осъдени от народното чувство: какво ви е най-скъпо в християнството? „Тогава, бял като свещ, станал старецът Иоан и кротко изрекъл: „Велики господарю! Най-скъп от християнството ни е самият Христос — Той Самият, а от Него е всичко, понеже ние знаем, че в Него живее цялата телесна пълнота на Божеството. Но и от теб, господарю, ние сме готови да приемем всяко благо, но само ако в щедрата ти ръка познаем светата ръка на Христа. И на въпроса ти: какво можеш да направиш за нас, ти отговаряме направо: изповядай сега пред нас Иисус Христос, Божия Син, дошъл тук в плът, възкръснал и отново идващ — изповядай Го, и ние с любов ще те приемем като истински предтеча на Неговото славно второ пришествие”. Той млъкнал и вперил очи в лицето на императора. А с него ставало нещо лошо. В душата му се надигнала същата адска буря, като онази, която преживял в съдбоносната нощ. Той напълно загубил вътрешното си равновесие и концентрирал всичките си мисли, за да не загуби и външното си самообладание и да не се издаде преждевременно. Правел нечовешки усилия, за да не се нахвърли с див крясък срещу говорещия и да не започне да го ръфа със зъби. Изведнъж чул познатия глас от отвъдното: „Мълчи и от нищо не се страхувай”. Той мълчал. Само вцепененото му помръкнало лице се изкривило и от очите му изскачали искри. Междувременно, докато говорел старецът Иоан, великият маг, който седял, целият загънат в широката си трицветна мантия, закриваща кардиналския пурпур, като че ли нравел под нея някакви манипулации; очите му съсредоточено святкали и устните му помръдвали. През отворените прозорци на храма се виждало, че огромен черен облак закрил слънцето и скоро станало съвсем тъмно. Старецът Иоан не отклонявал смаяния си изплашен поглед от лицето на безмълвния император и изведнъж ужасен се отдръпнал назад, обърнал се и със сподавен глас извикал: „Чеда мои, антихрист!” През това време, придружена от оглушителен гръмотевичен трясък, в храма блеснала огромна кръгла мълния и закрила стареца. Всичко замряло за миг и когато зашеметените християни дошли на себе си, старецът Иоан лежал мъртъв.

Бледен, но спокоен, императорът се обърнал към събранието: „Вие видяхте Божия съд. Аз не желаех смъртта на никого, но моят небесен Отец отмъщава за любимия си син. Делото е решено. Кой ще спори с Всевишния? Секретари! Запишете: след като небесен огън порази безумния противник на божественото величие, вселенският събор на всички християни единодушно призна държавния император на Рим и цялата вселена за свой върховен вожд и господар”. Изведнъж една силна и ясна дума отекнала из целия храм: „Contradicitur”[7]. Папа Петър II станал и със зачервено лице, целият треперещ от гняв, вдигнал жезъла си към императора: „Наш единствен господар е Иисус Христос, Сина на живия Бог. А ти чу кой си. Махай се оттук, Каине братоубиецо! Махай се, дяволски съсъд! Чрез Христовата власт аз, служителят на Божиите служители, завинаги те изхвърлям теб, гнусно псе, от Божия дом и те предавам на баща ти — Сатаната! Анатема, анатема, анатема!” Докато той говорел, великият маг неспокойно помръдвал под мантията си и по-силно от последната анатема екнал гръм и последният папа паднал бездиханен. „Така от ръката на баща ми ще загинат всички мои врагове” — изрекъл императорът. „Pereant, pereant!”[8] — закрещели треперещите князе на църквата. Императорът се обърнал и бавно излязъл през вратата зад естрадата, облегнат на рамото на великия маг. В храма останали само двамата мъртъвци и малка групичка полумъртви от страх християни.

Единственият, който не загубил самообладание, бил професор Паули. Всеобщият ужас като че ли събудил в него всичките му душевни сили. Той се променил и външно — изглеждал величествен и вдъхновен. С решителни крачки се изкачил на естрадата и като седнал на едно от освободените статс-секретарски места, взел лист хартия и започнал нещо да пише. След като свършил, станал и гръмогласно прочел: „В прослава на единствения наш Спасител Иисус Христос. След като блаженият ни брат Иоан, предстоятел на източното християнство, изобличи великия измамник и враг Божи, че е истинският антихрист, предсказан в словото Божие, а блаженият ни брат Петър, предстоятел на западното християнство, законно и правилно го предаде на безсрочно отлъчване от Божията църква, днес пред телата на двамата убити за правдата свидетели Христови вселенският събор на Божиите църкви, събрал се в Иерусалим, постановява: да се прекрати каквото и да било общуване с отлъчения и отвратителната му сбирщина, да се оттеглим в пустинята и да чакаме пришествието на истинския ни Господар Иисус Христос”. Въодушевление обзело тълпата и се чули силни възгласи: „Adveniat! Adveniat cito! Komm, Herr Jesu, Komm![9] Ела, Господи, Иисусе!”

Професор Паули прибавил нещо към написаното и прочел: „Приемайки единодушно този пръв и последен акт на последния вселенски събор, се подписваме” — и той с жест поканил събранието. Всички бързо започнали да се изкачват на естрадата и да се подписват. Накрая той с едър готически шрифт се подписал: „Diorum defunctorum testium locum tenes Ernst Pauli”[10]. „А сега да вървим с нашия кивот на последния завет!” — изрекъл той, като посочил двамата покойници. Телата им били сложени на носилки. Бавно, пеейки латински, немски и църковнославянски химни, християните се насочили към изхода на Харам еш Шериф.

Тук шествието било спряно от един изпратен от императора статс-секретар, съпроводен от един офицер и гвардейски взвод. Войниците спрели пред входа, а статс-секретарят се изкачил на естрадата и прочел: „Повеля на божественото величество: за вразумяване на християнския народ и за предпазването му от злонамерени хора, организиращи бунтове и изкушения, сметнахме за необходимо да изложим публично труповете на двамата бунтовници, убити от небесния огън, на улица Християнска (Харет ен Насара), пред входа на главния храм на тази религия, наречен Храм на Гроба Господен, а също така и Храм на Възкресението, за да могат всички да се убедят, че те наистина са мъртви. А упорстващите им привърженици, които злобно отхвърлят всичките ни благодеяния и безумно си затварят очите пред явните знамения на самото божество, се лишават от милосърдието и застъпничеството ни пред небесния отец от заслужената от тях смърт от небесен огън и се оставят изцяло на собствената им воля с единствената забрана: в името на общото благо нямат право да живеят в градовете и в другите населени места, за да не смущават и съблазняват невинните и простодушни хора с техните злобни измислици”. Когато той свършил да чете, 8 войника по даден от офицера знак се приближили към носилките с трупове.

„Да бъде така, както е написано” — казал професор Паули и християните, които държали носилките, мълком ги предали на войниците. И те се отдалечили през северозападната порта, а християните, излизайки през североизточната, бързо се насочили извън града, покрай Маслинената планина, по посока за Иерихон, по път, който жандармите и два кавалерийски полка предварително очистили от тълпите народ. Те решили да изчакат няколко дни на безлюдните хълмове край Иерихон. На следващата сутрин от Иерусалим при тях дошли познати християнски поклонници и разказали какво станало в Сион. След придворния обяд всички участници в събора били поканени в огромната тронна зала (близо до предполагаемото място на Соломоновия престол) и императорът, обръщайки се към представителите на католическата йерархия, им заявил, че заради благото на църквата те незабавно трябва да изберат достоен приемник на апостол Петър, че поради обстоятелствата изборът ще трябва да бъде сумарен, че неговото, на императора, присъствие като вожд и представител на целия християнски свят ще бъде предостатъчно, за да запълни всички ритуални пропуски, и че от името на всички християни той предлага на Свещената Колегия да избере неговия любим другар и брат Аполоний, за да може тяхната връзка да направи здраво и неразривно единението на църквата и държавата в името на общото им благо. Свещената Колегия се оттеглила в специалната стая за конклава и след час и половина се завърнала с новия папа Аполоний. А докато протичал изборът, императорът кротко, мъдро и красноречиво убеждавал православните и евангелистките представители предвид новата велика ера на християнската история да прекратят старите си разпри, гарантирайки с думата си, че Аполоний ще съумее завинаги да ликвидира всички злоупотреби на папската власт.

Убедени от тази реч, представителите на православието и протестантството съставили документ за обединяването на църквите и когато Аполоний заедно с кардиналите се появил в палатата, посрещнат от радостните викове на цялото събрание, гръцкият архиерей и евангелисткият пастор му поднесли документа си. „Accipio et approbo et laetificator cor muem”[11] — казал Аполоний, подписвайки този документ. „Аз съм също толкова истински православен и толкова истински евангелист, колкото съм и истински католик” — добавил той и дружелюбно се разцелувал с гърка и немеца. След това се приближил към императора, който го прегърнал и дълго го държал в обятията си. През това време из двореца и храма по всички посоки започнали да прехвърчат някакви светещи точки; те нараствали и се превръщали в светли очертания на някакви странни същества; невиждани на земята цветя се посипали от небето, изпълвайки въздуха с непознат аромат. Отгоре се разнесли прекрасни, проникващи дълбоко в душата и затрогващи сърцето звуци от нечувани дотогава музикални инструменти и ангелските гласове на невидими певци възхвалявали новите властелини на небето и земята. Междувременно се дочул страшен подземен тътен в северозападния край на Средния дворец под кубет ел аруах, т. е. купола на душите, където според мюсюлманските предания се намирал входът за преизподнята.

Когато събраните, приканени от императора, тръгнали нататък, всички ясно чули безбройни тънки и резки гласове — дали детски, дали дяволски, — които молели: „Времето дойде, пуснете ни, спасители, спасители!” Но когато Аполоний, наведен над скалата, три пъти им извикал нещо на някакъв непознат език, гласовете млъкнали и подземният тътен престанал. А през това време огромна тълпа народ обкръжавала отвсякъде Харам еш Шериф. С настъпването на нощта императорът, придружен от новия папа, излязъл на източния вход, предизвиквайки „буря от възхищение”. Той любезно се кланял на всички страни, докато в същото време Аполоний постоянно вземал от подаваните му от кардиналите-дякони големи кошници и хвърлял във въздуха запалващи се от допира с ръката му великолепни фойерверки, ракети и огнени фонтани, ту фосфорично бисерни на цвят, ту ярки като дъгата и всичко това, падайки на земята, се превръщало в безброй разноцветни листове с пълни и безусловни индулгенции за всички минали, настоящи и бъдещи грехове. Народното ликуване преминало всякакви граници.

Наистина, някои хора твърдели, че видели с очите си как индулгенциите се превръщали в отвратителни жаби и змии. Въпреки това огромното болшинство от хората било във възторг, а народните празненства продължили още няколко дни, при това новият папа-чудотворец измислял такива невероятни и необикновени неща, че би било безполезно да ги предаваме тук. А в това време край безлюдните хълмове на Иерихон християните се отдавали на пост и молитви. Вечерта на четвъртия ден, когато се стъмнило, професор Паули и деветима негови другари с магарета и каруца се промъкнали в Иерусалим и по странични улици покрай Харам еш Шериф излезли на Харет ен Насара и се приближили до входа на храма на Възкресението, където върху калдъръма лежали телата на папа Петър и стареца Иоан. В този час улиците били безлюдни: целият град бил около Харам еш Шериф. Войниците от караула спели дълбоко.

Дошлите за телата забелязали, че те съвсем не са засегнати от тлението и даже не са се вкочанили и не са натежали. След като ги вдигнали на носилки и ги покрили с донесените за тази цел плащове, те по същите заобиколни пътища се завърнали при своите, но едва пуснали носилките на земята — и животът се завърнал в починалите. Те започнали да мърдат, мъчейки се да отхвърлят от себе си плащовете, с които били покрити. Всички с радостни възгласи започнали да им помагат и скоро двамата оживели здрави и невредими се изправили на крака. И тогава заговорил оживелият старец Иоан. „Ето че не се разделихме, чеда мои. И чуйте какво ще ви кажа сега: време е да изпълним последната молитва на Христа за учениците Му, за да са едно цяло, както Той самият с Неговия Отец — са едно цяло. Та в името на това единство на Христа да почетем, чеда мои, любимия ни брат Петър. Нека в края на краищата той пасе Христовите овце. Ето така, брате!”

И той прегърнал Петър. Тогава се приближил и професор Паули. „Tu est Petrus![12] — обърнал се той към папата. — „Jetzt ist es ja grundlich er wiesen und ausser jedem Zweifel gesetzt”[13]. — И той здраво стиснал ръката му с дясната си ръка, а лявата подал на стареца Иоан с думите: „So also, Vaterchen – nun sind ja Eins in Chisto”[14]. Така посред тъмната нощ на високо и тъмно място се извършило обединението на църквите. Но нощната тъмнина изведнъж се озарила от ярки сияния и на небето се появило велико знамение: жена, облечена в слънце, под краката й луна и на главата й венец от дванадесет звезди. Видението известно време останало на мястото си, а след това бавно се придвижило на юг. Папа Петър издигнал жезъла си и възкликнал: „Ето я нашата хоругва! Да вървим след нея”. И той тръгнал по посока на видението, съпровождан от двамата старци и цяла тълпа християни — към Божията планина, към Синай…

(Тук четящият замлъкнал)

Дамата: Защо не продължавате?

Г-н Z: Ами ръкописът свърши. Отец Пансофий не успя да завърши повестта си. Вече болен, той ми разказа какво искаше да напише по-нататък — „веднага щом се оправя”. Но той така и не оздравя и краят на повестта му е погребан заедно с него в Даниловия манастир[15].

Дамата: Но вие помните какво ви е разказал той, така че продължете.

Г-н Z: Помня само в общи линии. След като духовните вождове и представителите на християнството се отдалечили в Арабската пустиня, където от всички страни към тях се стичали тълпи от верни ревнители на истината, новият папа можел свободно да развращава със своите чудесии и странности всички останали неразочаровани от антихриста повърхностни християни. Той заявил, че с властта на ключовете си е отворил вратите между земния и задгробния свят и наистина общуването между живите и умрелите, а също така и между хората и демоните станало нещо обикновено и се развила нова, невиждана дотогава форма на мистично блудство и демонолатрия[16]. Но едва императорът се почувствал здраво стъпил на религиозната почва и под влияние на настойчивите внушения на тайнствения „бащин” глас се провъзгласил за единствено истинско въплъщение на върховното божество на вселената, сполетяла го нова беда, която никой не очаквал: въстанали евреите.

Тази нация, чийто брой тогава достигнал тридесет милиона, не била съвсем безучастна при подготовката и стабилизирането на световните успехи на свръхчовека. А когато той се преместил в Иерусалим и тайно поддържал сред еврейските среди слухове, че главната му задача е да установи световното господство на Израил, евреите го признали за Месия и тяхната екзалтирана преданост към него нямала граници. И изведнъж те въстанали, излъчвайки гняв и мъст. Може би отец Пансофий прекалено просто и реалистично си е представял този поврат, безспорно предсказан и от Писанието, и от преданието.

Работата била в това, че евреите, които смятали императора за кръвен и съвършен израилтянин, случайно забелязали, че той даже не бил обрязан. В същия ден цял Иерусалим, а на следващия и цяла Палестина били обхванати от въстание. Безграничната им и гореща преданост към спасителя на Израил, обетования Месия била заменена от също толкова гореща ненавист към коварния измамник, наглия самозванец. Цялото еврейство се вдигнало като един човек и враговете му били много учудени, когато видели, че Израил дълбоко в душата си живее не със сметките и въжделенията на Мамон[17], а със силата на сърдечното чувство — с упованието и гнева на своята отколешна месианска вяра. Императорът, който не очаквал такъв внезапен взрив, загубил самообладание и издал указ, с който осъждал на смърт всички непокорни евреи и християни. Много хиляди и десетки хиляди хора, които не успели да се въоръжат, били безпощадно избивани. Но скоро милионната армия от евреи завладяла Иерусалим и затворили антихриста в Харам еш Шериф. Той имал на разположение само гвардията си, която не можела да победи многобройния неприятел. С помощта на магьосническото изкуство на папата си императорът успял да се промъкне през обсадата и скоро отново се появил в Сирия с безбройна войска от разноплеменни езичници.

Евреите тръгнали срещу него с малка надежда за успех. Но едва авангардите на двете армии започнали да се приближават един към друг, станало земетресение с незапомнена сила — под Мъртво море, край което били разположени имперските войски, зинал кратерът на огромен вулкан и огнените потоци, слели се в едно пламтящо езеро, погълнали и самия император, и всичките му безбройни полкове, и неотлъчно следващия го папа Аполоний, на когото не помогнало и цялото му магьосничество. А междувременно евреите бягали към Иерусалим, като със страх и трепет молели Бога Израилев за спасение. Когато свещеният град бил вече пред очите им, огромна светкавица разцепила небето от изток до запад и те видели Христа, който слизал към тях в царски одежди и с рани от гвоздеите на разперените си ръце. В същото време откъм Синай към Сион идвала тълпа от християни, предвождана от Петър, Иоан и Павел, а от всички страни тичали и други възторжени тълпи: това били всички екзекутирани от антихриста евреи и християни. Те оживели и се възцарили заедно с Христос за хиляди години.

С това отец Пансофий и искаше да завърши повестта си, обект на която беше не всеобщата катастрофа на Вселената, а само развръзката на нашия исторически процес, която се състои от появата, прославата и гибелта на антихриста.

Политикът: И вие мислите, че тази развръзка е толкова близко?

Г-н Z: Е, на сцената ще има още много приказки и суетене, но драмата отдавна вече е написана докрай, и нито зрителите, нито актьорите имат право да променят нещо в нея.

Дамата: Но в какво е в края на краищата смисълът на тази драма? И аз все пак не разбирам защо вашият антихрист толкова мрази Бога, а самият той всъщност е добър, а не лош?

Г-н Z: Тъкмо в това е работата, че не е всъщност. В това е и целият смисъл. И аз си вземам назад думите, че „антихриста не може да се обясни само с пословици”. Та той изцяло се обяснява само с една, при това твърде проста пословица: Не всичко, което блести, е злато. Та блясък в това фалшиво нещо колкото щеш, а пък съществена сила — никаква.

Генералът: Но забележете също така и къде пада завесата в тази историческа драма: по време на войната, при срещата на двете войски! Ето че краят на нашия разговор се върна към началото си. Как ви харесва това, княже? Боже мой! Къде е князът?

Политикът: Нима не видяхте? Той тихичко се измъкна на онова патетично място, когато старецът Иоан притисна антихриста до стената. Тогава не ми се искаше да прекъсвам четенето, а после забравих за това.

Генералът: Избяга, ей Богу, за втори път избяга. А пък колко се стараеше да надмогне чувствата си. Но това все пак не издържа. Ах, Господи!

Превод: Недка Ангелова


[1] Привърженици на религиозно-обществено движение в Русия от средата на XVII век, които не приели църковната реформа на патриарх Никон. Целта им била запазването на старите норми и обреди в църковния живот. Били отрицателно настроени срещу официалната православна църква. Наричат ги още староверци.

[2] Съвет на кардинали, който избира папата.

[3] Така! Е! Така! Така! (нем.)

[4] Наименование на висши длъжностни лица, министри или ръководители на ведомства в редица страни.

[5] Благодарим! Господарю! Да живее великият император! (лат.)

[6] Да се поразтворят вратите на преизподнята (лат.)

[7] По такъв начин било възприето висшите чинове на католическата църква да изразяват протеста си. Па български приблизително значи: „Протестирам!”, „Възразявам!”

[8] Да загинат, да загинат! (лат.)

[9] Да дойде! Скоро да дойде! (лат. ). Ела, Господи Иисусе, ела! (нем.)

[10] Очевидец на двете смърти на професор Ернст Паули (лат.)

[11] Приемам и одобрявам и да се възрадва сърцето ми! (лат.)

[12] Ти си Петър (лат.)

[13] Сега това е напълно доказано и не подлежи на никакво съмнение (нем.)

[14] И така, отци, от нине ние сме единни во Христе (нем.)

[15] Вероятно става дума за мъжкия Данилов манастир в Москва. Основан е през 1282 г. на десния бряг на р. Москва от княз Даниил Александрович и носи неговото име. Играл е важна роля при защитата на гр. Москва от нашествията на татарите. По случай 1000-годишнината от покръстването на Русия е изцяло реставриран и сега е резиденция на патриарха на цяла Русия.

[16] Тук: преклонение пред демоните (гр.).

[17] У някои древни народи — божество на богатството и печалбата. В християнските църковни текстове — символ на алчността, користолюбието, чревоугодието, т. е. — на пороците според християнското вероучение.

Posted in Книги, Публицистика

Вижте още: